— Ти ли дойде първа тук? — попита той и се обърна към къщата.
— Не. Дженкинс, когото видя преди малко, и Лу — онзи, който е разговарял с мъжа пред къщата на Тредуел.
— А ти кога се появи?
— Около час и половина, след като ми се обадиха. Бях чак на другия край на окръга.
— А кучето все още беше в къщата, така ли?
— Да. Но какво общо има то? Едно обикновено куче, което дори не лаеше.
— Така е, но кучетата имат навика да дъвчат разни неща, включително и забранени…
Коул рязко се завъртя и огледа къщата.
— Да вървим, Пулър! — викна тя и хукна, без да чака отговор.
29
Четирийсет минути по-късно Коул повдигна драперията на калъфа, с който беше покрито канапето. Пулър й подаде фенерчето си.
— Тук има нещо — обяви тя и измъкна пластмасов кокал и две кучешки играчки.
— Изглежда, това е скривалището на песа — рече Пулър. — Виждаш ли нещо друго?
Тя провря ръка по-навътре под канапето.
— Чакай, чакай — спря я той и го повдигна от единия край.
— Браво, ето какво значи да използваш не само мускулите, но и главата си — похвали го тя.
— Това не е ли картон от кутия? — приведе се той.
— Ами това? — каза тя и се изправи с къс зелена хартия в ръце. — Прилича ми на част от пощенска разписка.
— Такава е — кимна Пулър и върна канапето на мястото му.
— Но къде е останалата част? Нима трябва да прегледаме стомаха му на рентген?
— Може би са я прибрали убийците на Уелман. Съобразили са, че кучето е скрило пакета, и са го намерили под канапето.
— Но откъде са знаели, че изобщо има пакет? — озадачено го погледна Коул.
— Разпитвали са жертвите си. Може би полковникът им е казал, че очаква пощенска пратка.
— Защо просто не са я получили? Вероятно са били в къщата, когато се е появил Рийд. Някой се разписва за пратката, представяйки се за Рейнолдс — както е постъпил онзи отсреща, поел ролята на Ерик Тредуел. Рийд твърди, че не познава никого от квартала. Искал е някой просто да му се разпише.
— Ами ако са разбрали за пратката, след като вече е била доставена?
— Нещо не ми се връзва, Пулър.
Той седна на ръба на канапето.
— Рийд е стигнал до вратата, защото му е трябвал подпис. Това означава, че е носил препоръчана пратка. Но не помни какво се е случило с пакета. Кой би изпратил препоръчана пратка на семейство Халвърсън? Те са двама възрастни пенсионери. Вероятно е била за Рейнолдс. Може би убийците са стигнали до нашето заключение: пощальонът е на вратата със специална пратка и те трябва да разберат за какво става въпрос.
Погледна през прозореца. Колата на Лан Мънро тъкмо спираше на алеята.
— Защо не попитаме Лан за съдържанието на списъка с веществени доказателства?
— Няма проблем — кимна Коул. — Но отсега ти казвам, че в него няма никаква пощенска пратка.
— Значи ще получим потвърждение.
Пет минути по-късно вече имаха потвърждението: никакъв пакет.
Лан тревожно огледа дневната и поклати глава.
— Изобщо не съм виждал подобно нещо.
— Може би е кучето — въздъхна Коул, усетила настойчивия поглед на Пулър. — Ще накарам ветеринаря да го прегледа и евентуално да му направи рентген на стомаха.
— Става въпрос за хартия — напомни й Пулър. — Вероятно вече е смляна и изхвърлена с изпражненията.
Телефонът на Коул иззвъня. Тя го извади, погледна дисплея и на лицето й се изписа изненада.
— Кой е? — любопитно подхвърли Пулър.
— Роджър Трент.
— Въглищният магнат?
Телефонът продължаваше да звъни.
— Няма ли да вдигнеш?
— Предполагам, че трябва — сви рамене тя и прие обаждането. — Ало?
Послуша известно време, направи опит да каже нещо, после продължи да слуша.
— Няма проблем, ще дойда — каза тя и затвори.
— Е? — очаквателно я погледна Пулър.
— Роджър Трент иска да говори с мен. В дома си.
— Защо?
— Получил е заплахи за живота си.
— Ами тогава тръгвай.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Защо? Нужно ти е подкрепление?
— Няма да е излишно. Освен това виждам, че си любопитен. Давам ти възможност да получиш преки впечатления от него.
— Да вървим.
30
Потеглиха със служебната кола на Коул.
— Ще мина напряко — обяви тя. — Пътят е лош, но ще ни спести време. — Тя нави волана надясно и отби по някакви коловози, между които зееха дълбоки дупки.
Не след дълго Пулър установи, че местността му е позната. И бързо разбра откъде.
— Какво е онова нещо, по дяволите? — попита той, сочейки към бетонния купол, почти скрит сред дървета, храсти и диви лози. Беше го зърнал при пристигането си онази вечер.
— Местните го наричат Бункера.
— Какво по-точно представлява?
— Някакъв държавен обект, закрит още преди да се родя.
— Но по-възрастните би трябвало да помнят. Някои от тях може би са работили в него.
— Не — поклати глава Коул. — Не съм чувала някой от Дрейк да е работил там.
— Наясно съм, че държавата представлява една финансова черна дупка, но дори Вашингтон няма да построи подобен обект, без изобщо да го използва.
— О, използвали са го и още как.
Колата намали и Пулър получи възможност да огледа къщите, които беше зърнал в нощта на пристигането си. На дневна светлина не бяха много по-различни. Къщи на поне петдесет години. Повечето от тях изглеждаха изоставени, но не всички. Бяха подредени в редици от двете страни на пресичащи се под прав ъгъл улици. Абсолютно еднакви, напомнящи военно селище.
— Искаш да кажеш, че в Бункера са работили хора, докарани отвън? — подхвърли той.
— Точно така — кимна Коул. — Тези къщи са били построени за тях.
— Виждам, че някои все още се обитават.
— Това е отскоро. Криза е, много хора изгубиха не само работата, но и домовете си. Тези къщи са стари и неподдържани, но когато те изхвърлят на улицата, нямаш кой знае какъв избор, нали?
— Някакви проблеми с тях? Понякога отчаяните хора са способни на отчаяни действия, особено когато живеят близо едни до други.
— Редовно патрулираме в района. Престъпленията, доколкото ги има, са дребни. Хората почти не контактуват помежду си. Доволни са, че имат покрив над главите си. Общината се опитва да им помага — одеяла, храна, вода, батерии, учебници за децата. Постоянно им напомняме да не използват за отопление керосинови печки и други опасни уреди. Вече имахме един случай на отравяне с въглероден двуокис, цяло семейство едва не загина.
— А държавата няма нищо против къщите да бъдат използвани, така ли?
— Според мен държавата отдавна е забравила за тях. Нещо като финала на „Индиана Джоунс и похитителите на изгубения кивот“. Просто още един сандък в склада.
— Кога са го затворили? — попита Пулър, оглеждайки за пореден път Бункера.
— Не знам точно кога. Според майка ми някъде през шейсетте години на миналия век.
— А работниците?
— Събрали си багажа и си тръгнали.
— А бетонът?
— Татко казваше, че гледката при изливането му била страхотна. Стените са дебели цял метър.
— Цял метър!
— Така твърдеше той.
— И никой от жителите на Дрейк не е говорил с онези хора, не ги е разпитвал с какво се занимават?
— Доколкото ми е известно, държавата е доставяла на работниците почти всичко, от което са се нуждаели. Били са само мъже над трийсет, ергени. Разбира се, някои от тях се появявали и в града. Но не обелвали дума за работата си.
— Ако тогава са били над трийсет, значи днес всички или почти всички трябва да са покойници — каза Пулър.
— Предполагам.
Той огледа ръждясалата ограда с кълба бодлива тел в горната част. Малка горичка разделяше бетонната структура от жилищния квартал. В един от дворовете играеха деца — момченце и момиченце. Момченцето бягаше в кръг, а момиченцето се опитваше да го хване. В един момент се препънаха и се затъркаляха по земята.