— Ти ли дойде първа тук? — попита той и се обърна към къщата.

— Не. Дженкинс, когото видя преди малко, и Лу — онзи, който е разговарял с мъжа пред къщата на Тредуел.

— А ти кога се появи?

— Около час и половина, след като ми се обадиха. Бях чак на другия край на окръга.

— А кучето все още беше в къщата, така ли?

— Да. Но какво общо има то? Едно обикновено куче, което дори не лаеше.

— Така е, но кучетата имат навика да дъвчат разни неща, включително и забранени…

Коул рязко се завъртя и огледа къщата.

— Да вървим, Пулър! — викна тя и хукна, без да чака отговор.

Четирийсет минути по-късно Коул повдигна драперията на калъфа, с който беше покрито канапето. Пулър й подаде фенерчето си.

— Тук има нещо — обяви тя и измъкна пластмасов кокал и две кучешки играчки.

— Изглежда, това е скривалището на песа — рече Пулър. — Виждаш ли нещо друго?

Тя провря ръка по-навътре под канапето.

— Чакай, чакай — спря я той и го повдигна от единия край.

— Браво, ето какво значи да използваш не само мускулите, но и главата си — похвали го тя.

— Това не е ли картон от кутия? — приведе се той.

— Ами това? — каза тя и се изправи с къс зелена хартия в ръце. — Прилича ми на част от пощенска разписка.

— Такава е — кимна Пулър и върна канапето на мястото му.

— Но къде е останалата част? Нима трябва да прегледаме стомаха му на рентген?

— Може би са я прибрали убийците на Уелман. Съобразили са, че кучето е скрило пакета, и са го намерили под канапето.

— Но откъде са знаели, че изобщо има пакет? — озадачено го погледна Коул.

— Разпитвали са жертвите си. Може би полковникът им е казал, че очаква пощенска пратка.

— Защо просто не са я получили? Вероятно са били в къщата, когато се е появил Рийд. Някой се разписва за пратката, представяйки се за Рейнолдс — както е постъпил онзи отсреща, поел ролята на Ерик Тредуел. Рийд твърди, че не познава никого от квартала. Искал е някой просто да му се разпише.

— Ами ако са разбрали за пратката, след като вече е била доставена?

— Нещо не ми се връзва, Пулър.

Той седна на ръба на канапето.

— Рийд е стигнал до вратата, защото му е трябвал подпис. Това означава, че е носил препоръчана пратка. Но не помни какво се е случило с пакета. Кой би изпратил препоръчана пратка на семейство Халвърсън? Те са двама възрастни пенсионери. Вероятно е била за Рейнолдс. Може би убийците са стигнали до нашето заключение: пощальонът е на вратата със специална пратка и те трябва да разберат за какво става въпрос.

Погледна през прозореца. Колата на Лан Мънро тъкмо спираше на алеята.

— Защо не попитаме Лан за съдържанието на списъка с веществени доказателства?

— Няма проблем — кимна Коул. — Но отсега ти казвам, че в него няма никаква пощенска пратка.

— Значи ще получим потвърждение.

Пет минути по-късно вече имаха потвърждението: никакъв пакет.

Лан тревожно огледа дневната и поклати глава.

— Изобщо не съм виждал подобно нещо.

— Може би е кучето — въздъхна Коул, усетила настойчивия поглед на Пулър. — Ще накарам ветеринаря да го прегледа и евентуално да му направи рентген на стомаха.

— Става въпрос за хартия — напомни й Пулър. — Вероятно вече е смляна и изхвърлена с изпражненията.

Телефонът на Коул иззвъня. Тя го извади, погледна дисплея и на лицето й се изписа изненада.

— Кой е? — любопитно подхвърли Пулър.

— Роджър Трент.

— Въглищният магнат?

Телефонът продължаваше да звъни.

— Няма ли да вдигнеш?

— Предполагам, че трябва — сви рамене тя и прие обаждането. — Ало?

Послуша известно време, направи опит да каже нещо, после продължи да слуша.

— Няма проблем, ще дойда — каза тя и затвори.

— Е? — очаквателно я погледна Пулър.

— Роджър Трент иска да говори с мен. В дома си.

— Защо?

— Получил е заплахи за живота си.

— Ами тогава тръгвай.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Защо? Нужно ти е подкрепление?

— Няма да е излишно. Освен това виждам, че си любопитен. Давам ти възможност да получиш преки впечатления от него.

— Да вървим.

Потеглиха със служебната кола на Коул.

— Ще мина напряко — обяви тя. — Пътят е лош, но ще ни спести време. — Тя нави волана надясно и отби по някакви коловози, между които зееха дълбоки дупки.

Не след дълго Пулър установи, че местността му е позната. И бързо разбра откъде.

— Какво е онова нещо, по дяволите? — попита той, сочейки към бетонния купол, почти скрит сред дървета, храсти и диви лози. Беше го зърнал при пристигането си онази вечер.

— Местните го наричат Бункера.

— Какво по-точно представлява?

— Някакъв държавен обект, закрит още преди да се родя.

— Но по-възрастните би трябвало да помнят. Някои от тях може би са работили в него.

— Не — поклати глава Коул. — Не съм чувала някой от Дрейк да е работил там.

— Наясно съм, че държавата представлява една финансова черна дупка, но дори Вашингтон няма да построи подобен обект, без изобщо да го използва.

— О, използвали са го и още как.

Колата намали и Пулър получи възможност да огледа къщите, които беше зърнал в нощта на пристигането си. На дневна светлина не бяха много по-различни. Къщи на поне петдесет години. Повечето от тях изглеждаха изоставени, но не всички. Бяха подредени в редици от двете страни на пресичащи се под прав ъгъл улици. Абсолютно еднакви, напомнящи военно селище.

— Искаш да кажеш, че в Бункера са работили хора, докарани отвън? — подхвърли той.

— Точно така — кимна Коул. — Тези къщи са били построени за тях.

— Виждам, че някои все още се обитават.

— Това е отскоро. Криза е, много хора изгубиха не само работата, но и домовете си. Тези къщи са стари и неподдържани, но когато те изхвърлят на улицата, нямаш кой знае какъв избор, нали?

— Някакви проблеми с тях? Понякога отчаяните хора са способни на отчаяни действия, особено когато живеят близо едни до други.

— Редовно патрулираме в района. Престъпленията, доколкото ги има, са дребни. Хората почти не контактуват помежду си. Доволни са, че имат покрив над главите си. Общината се опитва да им помага — одеяла, храна, вода, батерии, учебници за децата. Постоянно им напомняме да не използват за отопление керосинови печки и други опасни уреди. Вече имахме един случай на отравяне с въглероден двуокис, цяло семейство едва не загина.

— А държавата няма нищо против къщите да бъдат използвани, така ли?

— Според мен държавата отдавна е забравила за тях. Нещо като финала на „Индиана Джоунс и похитителите на изгубения кивот“. Просто още един сандък в склада.

— Кога са го затворили? — попита Пулър, оглеждайки за пореден път Бункера.

— Не знам точно кога. Според майка ми някъде през шейсетте години на миналия век.

— А работниците?

— Събрали си багажа и си тръгнали.

— А бетонът?

— Татко казваше, че гледката при изливането му била страхотна. Стените са дебели цял метър.

— Цял метър!

— Така твърдеше той.

— И никой от жителите на Дрейк не е говорил с онези хора, не ги е разпитвал с какво се занимават?

— Доколкото ми е известно, държавата е доставяла на работниците почти всичко, от което са се нуждаели. Били са само мъже над трийсет, ергени. Разбира се, някои от тях се появявали и в града. Но не обелвали дума за работата си.

— Ако тогава са били над трийсет, значи днес всички или почти всички трябва да са покойници — каза Пулър.

— Предполагам.

Той огледа ръждясалата ограда с кълба бодлива тел в горната част. Малка горичка разделяше бетонната структура от жилищния квартал. В един от дворовете играеха деца — момченце и момиченце. Момченцето бягаше в кръг, а момиченцето се опитваше да го хване. В един момент се препънаха и се затъркаляха по земята.