Тайната си бе тайна. А тази я бяха пазили добре. Свръхсекретност, точка по въпроса. Може би затова бяха избрали Дрейк. Но днес тук не беше останало нищо, освен една грозна цицина сред горската пустош.

Пулър се върна при Коул.

— Е? — погледна го въпросително тя.

— Обектът се оказа доста по-голям от очакванията ми.

Той се обърна към близкото селище и напрегна взор. Всички постройки бяха от петдесетте години на миналия век. Период на бурни събития по света.

— Какво знаеш от родителите си за това място? — обърна се към нея той.

— Почти нищо. От време на време се чуваше вой на сирени, но татко казваше, че никой не знае за какво става въпрос. Не съм чувала да са се обръщали към полицията. По онова време шериф е бил предшественикът на Линдеман. Разговарях с него доста време, след като се беше пенсионирал. Научих, че обектът е бил извън нашата юрисдикция.

Пулър извади от джоба си листа с инструкциите за безопасност, в полето на който бяха надраскани цифрите 92 и 94.

— Разгада ли значението на тези цифри? — попита Коул.

— Може би.

— Е?

Ако бяха това, което той предполагаше, случаят щеше да поеме в изцяло нова и вероятно катастрофална посока.

— Ще ти кажа, когато съм сигурен.

— А защо не сега? И друг път си правил предположения в мое присъствие.

— Не и този път. Искам да бъда сигурен. Няма смисъл да предизвиквам паника, а после да се окаже, че съм сбъркал.

— Аз вече съм паникьосана, Пулър — облиза устни тя. — Газопровод, атомна централа. Нима може да има нещо по-лошо?

— Може, и още как.

— В такъв случай смятай, че паниката ми достига максимално ниво.

Пулър приклекна сред храстите и се вслуша в звуците на природата. Скоро щеше да се съмне. Някъде наблизо прошумоля змия. Той знаеше, че в района е пълно с медноглави змии. Блатата на Флорида пък гъмжаха от агресивни „водни мокасини“. Доста хора бяха ухапани от змии по време на последните и най-тежки учения в рейнджърската му програма. Някои от колегите му изпитваха ужас от тези влечуги, но нямаха право и не искаха да го показват. Един от тях едва не умря от ухапването на коралова змия, но успяха да го спасят. Само за да загине от самоделно взривно устройство в Афганистан четири години по-късно.

Той продължаваше да се ослушва, обмисляйки следващите си действия. Стана и пристъпи към задната част на бетонната стена, покрита с диви лози и бурени. Докосна я с длан и се обърна назад.

— Сигурна ли си, че дебелината й е цял метър, както е казал баща ти?

— Да. Лично е присъствал, когато са отливали бетона.

Това означаваше море от бетон, защото съоръжението беше огромно. Само федералното правителство можеше да си позволи подобно разточителство. Сякаш бяха градили някаква огромна язовирна стена насред пущинаците без капка вода наоколо. Но защо?

— Трябва да проникнем вътре — каза Пулър.

— Добре. Как?

Той отново докосна гладката повърхност и погледна нагоре. Куполът беше висок колкото десететажна сграда. Много малко от околните дървета бяха по-високи от него. Можеше да се добере до върха, катерейки се по клоните, но после какво?

Един метър. Не би могъл да пробие дупка в толкова дебела стена, без да вдигне шум. За целта щеше да му трябва не само професионално канго, но най-вероятно и динамит. Погледна надолу към мястото, където бетонът потъваше в пръстта. Можеше да опита.

Той извади сгъваема лопата от раницата си и започна да копае. Половин метър по-надолу лопатата звънна в нещо метално. Пулър разчисти дупката с две ръце и включи фенерчето си.

— Прилича на стомана — отбеляза Коул.

— Така е. Ръждясала, но здрава.

Запита се докъде се простира металът на ширина. Вероятно на доста метри. Хората, които бяха строили подобни гигантски куполи, едва ли бяха икономисвали от детайлите.

В съоръжението не можеше да се проникне нито отдолу, нито отгоре.

Но все пак трябваше да има някакъв начин. Никой не издигаше такива сгради, без да помисли за резервен вход, ако не за друго, то поне за аварийно проникване.

— Я ми подай плановете — каза той.

Коул мълчаливо се подчини. Той прелисти няколко страници и се наведе над онова, което търсеше. Секунди по-късно вдигна глава. Написаното беше конкретно и ясно, но той просто не му беше обърнал внимание.

— Ще имаме нужда от брат ти — каза той.

— От Ранди? — учудено го погледна тя. — Какво общо има той? Не ми казвай, че е забъркан във всичко това. Първо реши, че сестра ми ти е заложила бомба, а сега…

— Не мисля, че брат ти е замесен — хвана ръката й той. — Но съм убеден, че само той може да ни помогне.

Върнаха се в дома на Коул и започнаха издирването. Оказа се, че е трудно да открият Ранди дори в малък град като Дрейк. В рамките на час Коул изчерпа всички евентуални възможности. Позвъни на сестра си, но Джийн нямаше представа къде може да е Ранди. Отбиха се и в „Яслата“, а после обиколиха и малкия център.

Нищо.

— Чакай малко — внезапно вдигна глава Пулър и с твърда крачка се насочи към мотела, следван по петите от Коул. Започна проверката с тежки ритници по вратите. Коул се реши да надникне едва в петата поредна стая.

— Ранди? — извика тя.

Брат й лежеше напълно облечен на леглото. Влязоха в стаята и Пулър побърза да затвори вратата. Запали осветлението и се надвеси над спящия младеж.

— Ранди, събуди се!

Той не помръдна.

— Добре ли е? — тревожно попита Коул. — Ранди?

— Добре е. Гърдите му се повдигат. — Пулър се огледа и добави: — Чакай малко.

Грабна старата кана от издрасканото бюро, влезе в банята и пусна водата. Секунди по-късно се появи и плисна каната в лицето на Ранди.

Младежът подскочи и се претърколи на пода.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя той.

Пулър го сграбчи за ризата, вдигна го от пода и го запрати обратно на леглото. Очите на Ранди най-сетне се фокусираха и се спряха върху лицето на сестра му.

— Сам? Какво става?

— Леглото май е по-добро от храсталаците, а? — подхвърли Пулър, сядайки до него.

— Това вода ли беше? — изгледа го Ранди.

— Много ли си пиян?

— Не, вече не съм.

— Трябва ни помощта ти.

— За какво?

— За бункера — лаконично отвърна Пулър.

— Защо? — разтърка очи младежът.

— Влизал си вътре, нали?

— Какво?

— Не ме карай да обяснявам, Ранди — хвана ръката му Пулър. — Не разполагаме с време за това. Попаднахме на чертежите на бункера. В тях пише, че използването на експлозиви в радиус от три километра от него е строго забранено. Единствената причина за подобна забрана е съществуването на подземни галерии, които биха били изложени на опасност при евентуални взривявания. Баща ти е бил най-големият експерт по откриването на въглищни залежи, а ти си работил с него. Сигурен съм, че познаваш района по-добре от всеки друг. Въпросът ми е има ли подземна галерия, през която се стига до бункера?

— Има, разбира се — отвърна с прозявка Ранди. — Открихме я случайно, защото търсехме съвсем други неща. Всъщност галериите са две. Едната е продължение на другата. Навлязохме в нея. В един момент татко спря и каза, че се намираме точно под бункера. И беше прав, разбира се. Според него въпросната галерия е била прокопана още през четирийсетте.

— А влязохте ли? — нетърпеливо попита Пулър.

— Не, тогава спряхме до там. Но татко определено беше любопитен. Беше ни разказвал всякакви истории за този бункер. Решихме да влезем вътре по-късно, но той загина.

Ранди си пое въздух и лицето му се сгърчи. Приличаше на човек, който всеки момент ще повърне.

— Дръж се, важно е! — стисна ръката му Пулър.

— След смъртта на татко отидох още веднъж там. Покопах малко и открих една вертикална шахта. Това беше. Зарязах я за много дълго време. Започнах да пия и да изпращам заплахи на онзи задник Роджър. Върнах се на мястото преди около година и половина. Не знам защо. Може би исках да довърша онова, което беше започнал баща ми. И тогава открих пътя към вътрешността на бункера. Нужни ми бяха доста усилия да стигна до там, но след два месеца успях. Оказа се, че куполът е изграден върху дебела бетонна плоча, която беше напукана. Може би от разместването на земните пластове, а може би от експлозиите в близките кариери.