Мотелът представляваше правоъгълник от залепени едно до друго бунгала с вътрешен двор. На път за стаята си Пулър се натъкна на младеж, който лежеше в несвяст на тревата до автомат за пепси, близо до вратата на рецепцията. Наведе се да провери пулса му и го удари миризмата на алкохол. Остави го да лежи където си беше и пренесе багажа си в малката стая. Банята беше толкова тясна, че с разперени ръце докосваше противоположните стени.

Свари кафе от собствените си запаси в миниатюрната кафеварка, с която не се разделяше никога. Навик, придобит по време на операциите в чужбина. После седна на пода, разтвори папката и набра един предварително вкаран в джиесема номер.

— Ало? — обади се сънлив женски глас.

— Сам Коул, моля.

— На телефона.

— Сам Коул? — повтори той малко по-високо.

Гласът видимо укрепна.

— Съкратено от Саманта. Кой се обажда, по дяволите? Имате ли представа колко е часът?

Ядосана е, помисли си Пулър, вслушвайки се в мекото местно наречие.

— Три и двайсет — отвърна той. — На военен жаргон три две нула.

Настъпи продължителна пауза.

— Аха, вие сте от армията, нали?

Сега гласът прозвуча приглушено и далеч по-приятно.

— Джон Пулър от ОКР, Седемстотин и първи отряд в Куонтико, Вирджиния.

Изрецитира представянето на един дъх, както го беше правил хиляди пъти.

Представи си я седнала в леглото и се запита дали е сама. Не чу никакво мъжко мърморене, но в замяна на това долови съвсем ясно прещракването на запалка „Зипо“, последвано от дълбоко смукване и бавно изпускане на дима.

— Май не четете предупрежденията върху кутията, мис Коул — подхвърли той.

— Пред очите ми са, но пет пари не давам — отговори тя. — Защо ми звъните посред нощ, по дяволите?

— Според документите, с които разполагам, разследването на убийствата е възложено на вас. Току-що пристигам в града и имам желание да се заловя за работа. За протокола ще добавя, че през последните шест часа ви звънях четири пъти и ви оставях съобщения. Но не получих отговор.

— Бях заета. Изобщо не съм си проверявала телефона.

— Сигурен съм, че сте били заета — промърмори той, а мислено добави: „Още по-сигурен съм, че си го проверила, но не си си направила труда да се обадиш“. После си спомни за предупреждението на шефа си да се държи любезно. — Съжалявам, че ви вдигам от леглото, мис Коул. Помислих си, че може би все още сте на местопрестъплението.

— Бях там цял ден и през по-голямата част от нощта. Едва преди час си легнах.

— Това означава, че имам доста за наваксване — рече Пулър. — Но мога да ви се обадя и по-късно.

Чу я да става от леглото. Нещо изтрополи, последвано от сподавена ругатня.

— Казах, че мога да се обадя и по-късно — повтори той. — Легнете и се наспете.

— Няма ли да млъкнеш, поне за малко?

— Какво?! — остро попита Пулър.

— Трябва да се изпикая!

Телефонът изтрака на пода. Чуха се няколко стъпки, последвани от затръшване на врата. Настъпи тишина. Изтече цяла минута. Той не си губеше времето и очите му отново зашариха по доклада.

После слушалката оживя.

— Ще се видим там точно в седем — прозвуча гласът й. — О, извинявай — в седем нула нула сутринта!

— Окей, сержант Коул. С нетърпение очаквам съвместната ни работа по случая.

— Чао! — каза тя.

Той си я представи как хвърля телефона и рухва на леглото. Допи кафето си и продължи да разлиства доклада. Трийсет минути по-късно скочи на крака и започна подготовката си за работа. Единият пистолет влезе в кобура на хълбока му, а другия затъкна отзад, на колана. След няколко опасни мисии в Близкия изток непрекъснато изпитваше чувството, че не е достатъчно въоръжен. Навлече непромокаемото яке, излезе навън и старателно заключи вратата.

Младежът край автомата за пепси беше заел седнало положение и учудено се оглеждаше.

— Май трябва да зарежеш пиячката, приятел — спря се пред него Пулър. — Или поне да припадаш някъде под покрив.

— Кой си ти, по дяволите?

— Джон Пулър. А ти?

Младежът облиза устни. Изглеждаше готов за още едно питие.

— Нямаш ли си име? — попита Пулър.

Младежът се изправи, избърса длани в дънките си и промърмори:

— Ранди Коул.

Пулър трепна от познатата фамилия, но предпочете да запази мълчание.

Ранди Коул беше хубав мъж, висок към метър и седемдесет и пет, слаб и жилав, около трийсетгодишен. Под ризата си беше пъхнал поне шест кутийки бира. Къдрава кестенява коса, правилни черти. Не носеше халка.

— В мотела ли си отседнал? — попита Пулър.

— Местен съм — отвърна Ранди. — Но ти не си.

— Знам, че не съм.

— Какво търсиш в Дрейк?

— По работа съм.

— Работа! — изсумтя Ранди. — Не ми приличаш на миньор.

— Не съм миньор.

— Тогава защо си тук?

— По работа съм — повтори Пулър с тон, който трябваше да покаже, че няма намерение да се впуска в подробности. — С кола ли си? Ще можеш ли да караш?

— Добре съм — промърмори Ранди.

— Сигурен ли си? — изгледа го Пулър. — Мога да те закарам донякъде.

— Казах, че съм добре.

След тези думи обаче залитна и се хвана за главата.

Пулър протегна ръка да му помогне.

— Не съм сигурен, че си съвсем добре — промърмори той. — Махмурлукът е гадна работа.

— Не е само махмурлук. Често имам главоболие.

— Трябва да се прегледаш.

— Ама как не. Ще се свържа с най-добрите доктори на света и ще им платя в брой.

— Пожелавам ти следващия път да имаш легло наблизо — рече Пулър.

— Понякога храстите са по-готини от леглото. Зависи с кого го споделяш, нали така?

— Да — кимна Пулър и му обърна гръб.

Потегли на запад, придържайки се към указанията на джипиеса. Но на практика се доверяваше много повече на вътрешния си компас. За миг се запита дали Ранди Коул има някаква роднинска връзка със Саманта. Ченге и пияница. И това се случва понякога.

Четирийсет минути по-късно най-после откри улицата, която му трябваше. Стигна до нея след продължително лашкане по тесни и разбити пътища, след завои в обратна посока и едно загубване. За тези четирийсет минути той успя да измине едва десетина километра. Полупланинският терен не предлагаше пряк път, а неговото малибу рядко вдигаше повече от седемдесет километра в час.

Забави ход и огледа околността. Сети се за една от максимите на ОКР.

Гледай. Слушай. Души.

Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Започваше се.

Отново.

Пулър отби на банкета и погледна през прозореца. Това беше единственият шанс сетивата му да придобият впечатления, които нямаше да бъдат повлияни от предварителни наблюдения.

Слезе от колата и се облегна на калника. Напълни дробовете си с въздух и веднага усети миризмата на откритата мина, която беше останала на три километра зад гърба му. Чуваше далечния грохот на самосвали. Лъч на прожектор опипваше небето на запад, неизвестно защо.

Огледа се. Приборът за нощно виждане работеше безупречно, а лунната светлина и просветляващото небе осигуряваха отлична видимост, включително и за най-дребните детайли. Малки безлични порутени къщички. Детски играчки из дворовете, ръждясали пикапи на трупчета. Шарена котка се прокрадна покрай него. Уморено място. Умиращо, а може би вече мъртво. Като семейство Рейнолдс. Изтрито от лицето на земята.

Но всичко това се виждаше, а Пулър се тревожеше от нещо, което не можеше да види.

Полицейска лента на входната врата предупреждаваше всичко живо да стои настрани. Алеята за коли беше препречена от две преобърнати кофи, също свързани с жълта лента.

Но полицията отсъстваше. От откриването на труповете бяха изминали едва четиринайсет часа, а наоколо нямаше никаква охрана. Това не беше на добро. Всъщност беше немислимо. Така можеха да изчезнат завинаги важни за разследването веществени доказателства.