— Сигурна съм, че е така, но не отговорихте на въпроса ми — нетърпеливо рече Коул.

— Постоянно вземаме почвени проби за анализ.

— Защо тогава се учудихте, като ви попитах?

— Защото си мислех, че сте тук заради Моли. А тя нямаше нищо общо с това.

— Тук ли държите резултатите от пробите? — попита Пулър.

— Ако са тук, значи са в касата на мистър Строс. Но според мен голяма част от тази работа се възлага на външни изпълнители, които изпращат резултатите директно в Чарлстън.

— Разбрах, че Моли и Ерик Тредуел са живеели заедно единствено за да си делят разходите.

— Така е.

— Сержант Коул твърди, че тук това е често срещана практика.

— Да.

— А случайно да знаете как са се запознали?

— Мисля, че е станало на някакъв служебен пикник. Ерик се появил с някакви приятели, запознал се с Моли и се харесали. И двамата имаха по един брак зад гърба си и според мен не са имали никакво желание да го правят отново. Допаднали са си и толкова. Сержант Коул е права, тук хората често го правят.

Жената замълча и подръпна едната от опашчиците си.

— Имате ли други въпроси?

— Вие бяхте ли близка с Моли? — попита Пулър.

— О, да, бяхме приятелки.

— Някаква идея кой би могъл да пожелае смъртта й? Както и на Тредуел?

— Абсолютно никаква.

— Ходили ли сте им на гости?

Джонсън се загледа встрани и помълча, преди да отговори:

— Да, един-два пъти. По-често се срещахме в града — да хапнем или да идем на кино.

— Допускали ли сте, че Моли или Ерик могат да имат проблеми с наркотиците?

— Моли и наркотици? Изключено!

— Значи знаете как да различите един наркоман?

— Ами… — поколеба се Джонсън. — Синът ми… Той имаше известни проблеми в това отношение… Мисля, че мога да позная човек, който употребява наркотици.

— За Моли сте сигурна, така ли? А за Ерик?

— Не съм забелязвала нищо необичайно и у Ерик. Но него не го виждах толкова често.

— Да се досещате за нещо друго, което ви е направило впечатление?

— Ами, как да ви кажа… — поколеба се Джонсън. — Убедена съм, че не е важно, но беше малко странно…

— Кажете ни, а ние ще преценим — настоя Коул.

— Веднъж Ерик се появи тук много пиян и шумен.

— Докладвахте ли на някого?

— Не. Дори на мистър Строс не казахме. Беше, след като Университетът на Западна Вирджиния спечели плейофите в Източната лига и много фенове се бяха напили от радост. Доколкото си спомням, Моли бързо го успокои. Той попя още малко, размахвайки фланелката на университета, после заспа на канапето на мистър Строс. Ние просто затворихме вратата и го оставихме вътре. Моли няколко пъти влиза да го наглежда.

— А Строс не беше ли тук?

— Не, беше извън града.

— Кога точно се случи това?

— Миналият декември — отвърна Джонсън. — Тогава бяха плейофите на Източната лига.

— Това ли беше единственият инцидент, свързан с Моли?

— Не се сещам за друг.

Зададоха още няколко въпроса, а после оставиха Джуди Джонсън да опипва опашчиците си в остъклената кабинка.

Поговориха и с други служители в офиса, но не научиха нищо полезно. Всички бяха единодушни, че Моли е била добра служителка, и нямаха представа кой би посегнал на живота й.

— Нищо особено — въздъхна Коул, докато крачеха към колата.

— Ние с теб бяхме в къщата на Тредуел.

— И какво от това?

— Обърна ли внимание на пръстена му?

— Да, видях го.

— Беше с монограм на Политехниката на Вирджиния, където е учил. В спалнята му беше окачен плакат на техния отбор. Очевидно е бил фен на Политехниката на Вирджиния, нищо че живее в Западна Вирджиния. Възниква въпросът защо е бил толкова радостен от победата на местния университет? Доста странно поведение за един запален фен, не мислиш ли? Появява се в този офис пиян от радост, въпреки че неговият отбор е загубил.

Коул се обърна да огледа сградата.

— Искаш да кажеш, че целта му е била да проникне в кабинета на Строс? И може би да се добере до касата?

— Така ми изглежда. Въпросът е дали наистина го е направил.

Коул откара Пулър до колата му.

— Наистина ли мислиш, че Ерик Тредуел е отворил касата? — подхвърли тя, след като го изчака да слезе.

— Да. А Моли му е помогнала.

— Как?

— Строс има навик да окачва сакото си на вратата. По всяка вероятност ключовете са в някой от джобовете му. Според мен Моли го е издебнала някой път, когато е отишъл в тоалетната, промъкнала се е в кабинета и е свалила отпечатъци от тях. После правят дубликати, Тредуел идва в офиса, уж пиян, за да стигне до канапето. Оставят го сам за известно време, а Моли затваря вратата. На практика тя го е охранявала. Той скача, отключва килера и касата и изважда това, което му трябва. Моли влиза да го провери. Може би носи някакви папки, в които да пъхне документите от касата. После отива в другия край на коридора, където забелязах голям ксерокс. Копира документите и се връща в кабинета — уж да провери състоянието на Тредуел. А той ги връща обратно в касата и заключва. Всичко е окей. Положително са знаели, че през този ден Строс няма да бъде на работното си място. Като служителка в офиса, Моли със сигурност е била наясно с програмата му.

— А според теб какво са представлявали тези документи?

— Геоложки карти, както спомена Джонсън.

— За които си струва да бъдат избити толкова хора?

— Да речем.

— Не ми се вярва.

— Честно казано, и на мен.

Пулър я изчака да потегли и тръгна към мотелската стая, за да се подготви за полета до Вашингтон. Но преди да направи и пет крачки, иззад ъгъла изскочи Ранди Коул.

— Извинявай за сутринта — каза с широка усмивка той. — Изчезнах, без да се сбогуваме.

— Няма проблем. Но ми се стори, че Джийн се разстрои.

— Не се заблуждавай, това беше само театър — подхвърли младежът. — Тя е твърда като стомана, много по-твърда от мен и Сам. Бас държа, че вече е забравила всичко. — Вдигна ръка и потърка пострадалата си буза. — Да, човече. Наистина е като стомана.

— Предполагам, че трябва да е такава със съпруг като Трент.

— Тук си прав.

— Виждам, че го мразиш.

— Той уби родителите ми.

— Чух, че било инцидент.

— Всички така казват.

— Но ти си на друго мнение.

— И още как!

— Можеш ли да го докажеш?

— Той владее това място заедно с кучетата и хората. Нищо не мога да направя, дори да разполагам с всичките доказателства на света.

— Стига, Ранди. Сестра ти е полицай, а и не ми се струва голяма почитателка на Трент. Ако си разполагал с доказателства, тя щеше да работи денонощно, за да го обвини. Прав ли съм, или греша?

Ранди извърна глава и разтърка слепоочията си.

— Май наистина трябва да отидеш на лекар.

— Да бе.

— Е, както искаш. Ако нещо с главата ти не е наред, забавянето само ще усложни нещата.

— Ще рискувам по този въпрос.

— Твоя работа. Забелязах, че гробовете на родителите ти са най-поддържаните в цялото гробище. Ти ли се грижиш за тях или Сам?

— И двамата.

— Тя ми каза, че върху колата им е паднала скала при поредното взривяване.

Ранди кимна, извърна глава и избърса с юмруци внезапно овлажнелите си очи.

— Отиваха у Джийн, а хората на Трент взривяваха в района. Тази скала прелетяла чак до пътя.

— И ги е убила.

— Да, на място. Докторът каза, че не са страдали, защото всичко се е случило за секунда. Открихме ги доста по-късно.

— Кой ги откри?

— Аз.

— Каза, че са пътували към Джийн. Имаш предвид към старата им къща?

Ранди кимна.

— Защо са отивали там?

— Имах рожден ден — промълви младежът. Толкова тихо, че Пулър едва го чу. — Джийн ми беше организирала парти.

— Значи са загинали на рождения ти ден?

— Да. — Главата на младежа клюмна. — Мога да ти кажа, че това беше един адски гаден подарък. От тогава насам не си празнувам рождения ден.