— Къде е инсталацията за филтриране? — бързо попита Пулър.

— Точно под сградата на пожарната.

Пулър и Коул се спогледаха.

— Преценихме, че това е най-подходящото място — продължи Ларимор. — При тези инсталации винаги съществува опасност от пожар и е добре огнеборците да са наблизо. Те дежуреха двайсет и четири часа в денонощието, а самата инсталация беше оборудвана със система за ранно предупреждение.

— Как се стига до нея през сградата на пожарната?

— Вече сте били в нея, нали?

— Да.

— Обърнахте ли внимание на дървените шкафчета? Имам предвид онези отдясно, в самия гараж.

— Да.

— В последното от тях вляво има една ръчка. Не можете да я видите, ако не знаете, че е там. Скрита е зад метален капак горе вляво. При натиск се завърта на пантите си. Зад него е ръчката, която измества надясно целия ред шкафчета. Надолу води тясна, но сигурна стълба, истински шедьовър на инженерната мисъл. По нея се стига до филтриращия блок, който е свързан с шахтите.

— Много ви благодаря, мистър Ларимор.

— Трябва да имате предвид няколко неща, агент Пулър. Преди всичко ще ви е нужно облекло за радиационна защита с възможно най-добрите филтри. Ще ви трябват и фенери, защото долу е тъмно. Плутониевите и урановите пити са запечатани във варели с оловно покритие. Плутониевите са маркирани с череп и кръстосани кости в червено, а урановите — в синьо.

— Значи говорим за пити?

— Точно така. Наименованието „гориво“ е малко подвеждащо. Уранът и плутоният са във формата на кръгли пити. Силно радиоактивни, особено плутоният. Работниците в обекта използваха механични ръце, а самите те бяха скрити зад защитни екрани. Съмнявам се, че ще останете незасегнати от радиацията, дори и с най-доброто предпазно облекло. И още нещо, агент Пулър…

— Да?

— Желая ти късмет, синко. Със сигурност ще се нуждаеш от него.

Пулър стоеше пред напуканото огледало в банята на мотелската стая. Все още беше с камуфлажното си облекло, а лицето му беше нашарено с черни и зелени ивици боя. Двата пистолета М11 бяха в кобурите отпред и отзад на колана, всеки с патрон в цевта. През гърдите му беше преметнат автоматът МП5. В страничните джобове на панталона си имаше четири резервни пълнителя. Стоеше пред огледалото леко приведен, за да се вижда цялата му глава.

В Близкия изток огледалата бяха рядкост, особено на бойното поле. Той си беше приспособил парче обикновено стъкло, намазано от едната страна с почистващ гел. Така стъклото улавяше светлината и му позволяваше да се оглежда. Част от хората му се чудеха защо му е нужно това преди бой, но той не си губеше времето в обяснения. Причината беше проста. Искаше да види в огледалото един истински воин, готов да умре за каузата си. В Ирак и Афганистан беше по-лесно. Там черпеше мотивация по най-обикновения начин — от човека до себе си, когото трябваше да защитава дори с цената на живота си.

След краткия ритуал той изгаси осветлението и заключи вратата. Отвори багажника на колата си и провери съдържанието му. Всичко необходимо за операцията беше там, включително няколко допълнителни неща, осигурени от Коул. Запали мотора и включи на скорост. Имаше чувството, че са изминали месеци, а не няколко дни, откакто бе дошъл в Дрейк. И тогава жегата беше непоносима, както сега.

Погледна към бунгалото на Луиза. Кой знае колко години от живота си беше прекарала там. От времето на плисираните поли, тупираните коси и мечтите за широкия свят. Беше я виждал само два пъти. Дори не знаеше фамилното й име. Но беше сигурен, че никога няма да я забрави. Не беше успял да я спаси. Надяваше се да има повече късмет в опита си да спаси останалите жители на Дрейк.

Беше провел няколко продължителни разговора с хора на различни нива в йерархията. Исканията му бяха доста необичайни, а военните винаги се противопоставяха на необичайните неща. Но той настоя и те отстъпиха.

После дойде ред на категоричността. Вече не настояваше, а изискваше. С абсолютно разумния довод, че ако загинат хора поради бездействието на военните, ще пострада не само неговата кариера, но и тази на много висши офицери. Това привлече вниманието на съответните хора и планът му получи зелена светлина.

Шофираше на ръба на позволената скорост, без да откъсва очи от пътя. В крайна сметка стигна навреме до мястото на срещата. Фаровете на Коул все още не се виждаха в мрака. Часовникът му показваше единайсет и двайсет, когато за пръв път го обзеха съмнения. Но само миг по-късно светлосиният й пикап спря до него. Тя слезе, измъкна от каросерията голяма пластмасова макара с навит телефонен кабел и почука по багажника му. Той натисна бутона. Коул сложи кабела вътре, заобиколи колата и седна до него.

Беше облякла коженото си яке. Носеше черна тениска, тъмни дънки и боти с гумени подметки. Ръкохватката на кобрата стърчеше от кобура. Погледът му се плъзна надолу и спря на резервното оръжие, издуло крачола й малко над глезена.

— Калибър?

— Трийсет и осми, тъп връх — отвърна тя и разтвори якето си. Под него проблесна нож с назъбено острие, прибран в тънък калъф.

Той кимна одобрително.

— Наистина ли мислиш, че ще се натъкнем на някого?

— Няма място за предположения. Трябва да сме готови за всичко.

— Още не мога да повярвам, че брат ми е казал за шахтата на Дики Строс и това е отприщило ада.

— Точно затова трябва да проникнем в бункера по друг начин.

— За да не попаднем на засада?

— Именно.

Стигнаха до мястото, което се намираше на около четиристотин метра от източния край на бункера. Пулър преметна през рамо претъпканата си раница, вдигна макарата с телефонния кабел и й подаде бронежилетката.

— Облечи я. Но преди това стегни коланите. Вероятно пак ще ти е широка, но все пак е по-добре с нея.

— Тежка ли е?

— При всички случаи по-лека в сравнение с мъртвото ти тяло, което ще трябва да влача обратно.

— Благодаря за намека. Ами ти?

— Вече съм блиндиран.

Пулър й помогна да облече жилетката, огледа я от всички страни и кимна. Навлязоха в гората. Коул вървеше на две крачки след него и се удивляваше на ловкостта, с която той се придвижваше между дърветата и намираше невидими пролуки сред шубраците.

— Родена съм тук, но за десет секунди бих се изгубила в тази гора — прошепна тя.

Пулър заобиколи грамадата на бункера и пое на север. Промени посоката отново на запад едва след като бетонът под краката им беше заменен от суха пръст. Той погледна светещите стрелки на часовника си. Разполагаше с две минути. Подраняването на бойното поле понякога бе точно толкова лошо, колкото и закъснението. Леко забави ход.

Когато най-сетне излязоха от гората, той спря и приклекна. Коул също приклекна вдясно от него. Пред тях се издигаше тъмната пожарна.

— Телефонните кабели минават ей там — посочи дясната част на сградата той. — В офиса на втория етаж има розетка.

— Сетих се нещо — обади се Коул. — Проходът между пожарната и бункера не е отбелязан на чертежите.

— Точно така — кимна той.

— Но защо?

— По очевидни причини. Не са имали никакво желание да кажат на някого за съществуването на резервен изход. Готова ли си? — изправи се той. — Време е да приключваме с това.

— Да вървим — каза тя и раздвижи изтръпналите си крака.

Първата част от операцията протече гладко. Влязоха в пожарната от задната врата след неговата кратка и абсолютно безшумна интервенция върху ключалката.

— В армията ли усвои тези умения? — тихо попита Коул.

— Това са част от уменията за водене на бой в населени места — отвърна той.

Поеха по стълбите към втория етаж веднага след като се увериха, че долу няма нищо, което диша. Пулър изгуби десетина минути, за да свърже кабела към розетката. После извади от раницата си апарат с размерите на голяма тухла, наподобяващ стар модел сателитен телефон.