— Лари е мъртъв? — прошепна тя и чертите й се разкривиха.

— Боя се, че да.

— Спомена нещо за снайперист…

— През прозореца зърнах отблясък, най-вероятно от нещо като това — поясни той и докосна лазерния мерник на оръжието си. — Само секунди преди да се появиш.

— Къде?

— В гората зад къщата.

— Предполагаш, че са…

— Повалих те на земята, защото нямах време за предположения. Вече са убили едно ченге, нищо не им пречи да гръмнат и друго.

— Оценявам това. Не мога да повярвам, че Лари е мъртъв. Сега разбирам защо не ми вдигаше телефона. — Замълча за момент, после тихо добави: — Току-що му се роди дете…

— Съжалявам.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Ако не бях, отдавна да съм го смъкнал от примката и да съм се опитал да го свестя. Беше късно, повярвай ми. Но беше още топъл.

— Мамка му! — изруга със задавен глас Коул.

Пулър усети дъха й. Мента, примесена с едва доловима миризма на цигари. Парфюм липсваше. Дори не беше имала време да си измие косата. Той погледна часовника си. Беше се появила две минути преди крайния срок, който сама си постави.

Една сълза потече по бузата й.

— Няма ли да докладваш? — тихо попита Пулър.

— Какво? — каза тя и тръсна глава. — Да, разбира се.

Коул избърса очите си с длан, извади джиесема си и започна да набира. Когато проговори, гласът й беше ясен. Заповяда да обявят патрулната кола за издирване. За броени секунди емоционалната парализа беше отстъпила място на професионализма. Наистина си я бива, рече си Пулър.

Коул щракна капачето на джиесема си.

— С колко хора разполагаш? — попита я той.

— Ние сме голям окръг, Пулър. Обширна територия с все по-малък бюджет, което ни съсипва. Бяхме принудени да съкратим една трета от щатните бройки. На всичко отгоре трима в момента са мобилизирани в Афганистан. Ако теглим чертата, ще се окаже, че разполагам с двайсет и един полицаи, които трябва да покриват територия от хиляда квадратни километра. От тях трябва да извадим двама, които катастрофираха миналата седмица.

— Значи деветнайсет. А себе си броиш ли?

— Да, деветнайсет с мен.

— Колко ще дойдат сега?

— Трима. Това е максималното. Освен това ще дойдат малко по-късно, защото се намират доста далече.

Пулър извърна глава към гъсто залесените възвишения.

— Остани тук да ги изчакаш — каза той. — А през това време аз ще отида да проверя какви бяха онези отблясъци в гората.

— Защо да оставам? — вдигна вежди тя. — Въоръжена съм. Двама е по-добре от един.

— Както искаш — отстъпи той, зает с логистични преценки. До такава степен беше свикнал да го прави, че изобщо не му личеше.

— Служила ли си в армията?

Тя поклати глава.

— Преди да се върна тук, бях четири години в щатската полиция. Между другото, стрелям страхотно. Имам куп награди и грамоти.

— Ясно, добре. Но при условие аз да съм водещ на патрула.

Тя премести поглед от тъмната гора към едрата му стегната фигура и кимна.

— Това ме устройва.

Няколко минути по-късно Пулър спря да изчака Сам Коул, която с мъка си проправяше път сред шубраците. После ръката му се стрелна нагоре и Коул замръзна на място. Той внимателно огледа околността с прибора за нощно виждане. Дървета, храсталаци, сянката на елен, която бързо се стопи. Нищо, което да заплашва живота им.

Въпреки това той продължаваше да стои неподвижно, припомняйки си онова, което беше видял през прозореца. Някакъв неясен силует, но категорично не беше животно. Беше мъж. Вероятно свързан с касапницата, макар и не непременно.

— Пулър?

Без да се обръща, той й помаха да се приближи. Няколко секунди по-късно тя приклекна до него.

— Успя ли да видиш нещо със сложната си техника?

— Само един елен и много дървета.

— Не чувам абсолютно нищо.

Той вдигна поглед към просветляващото небе.

— Малко след пристигането си забелязах светлина от прожектор. На около три километра в източна посока.

— Трябва да е бил някой от мините. Използват прожектори, когато чакат хеликоптер. Сигнализират му къде да кацне.

— Нима има хеликоптери, които кацат посред нощ в открити въглищни мини?

— Законът не го забранява. Вероятно не става въпрос за мина, а за взривяване. Наричат го разкриване на хоризонти. Вместо да копаят тунели, просто вдигат във въздуха билото на някой хълм.

Пулър продължаваше да сканира околността.

— Ти ли се свърза с армията, за да съобщиш за Рейнолдс?

— Да. Беше с военна униформа, затова. А и претърсихме колата му и намерихме личните му документи. — Коул замълча за момент, после добави: — Вече си бил вътре и знаеш, че от лицето му не е останало почти нищо…

— Имаше ли куфарче или лаптоп?

— И двете.

— Искам да ги видя.

— Добре.

— Може би съдържат секретни материали.

— Може би.

— На сигурно място ли са?

— В участъка са. Заключени са в склада за веществени доказателства.

— Искам да направиш така, че никой да няма достъп до тях — каза след кратък размисъл Пулър. — Рейнолдс е работил в Агенцията за военно разузнаване. Ще стане огромен скандал, ако вещите му попаднат в ръцете на неоторизирани лица. Не ти трябва подобно главоболие.

— Разбирам. Мога да телефонирам веднага.

— Благодаря. В доклада пише, че сте снели пръстови отпечатъци.

— Точно така. Изпратих ги по факса в Пентагона, откъдето потвърдиха самоличността му.

— С колко криминолози разполагаш?

— С един, но качествен.

— Съдебен лекар?

— Шефът на патологията в Чарлстън.

Докато разговаряха, Пулър продължаваше да оглежда околността. Когото и да беше видял някъде там, вече отдавна го нямаше.

— Защо труповете са още в къщата?

— По ред причини, но най-вече защото нямаше къде да ги пренесем.

— Нямате ли болница?

— Най-близката е на повече от час път с кола.

— А местен патолог?

— Не и сега.

— Какво означава това?

— Означава, че имахме един, който напусна града. И не беше лекар, а фелдшер. Но достатъчно компетентен, покриваше щатските критерии.

— Тогава кой ще извърши аутопсията?

— Опитвам се да уредя въпроса. Може би един познат местен доктор, който има известни познания по криминология. А ти колко специалисти по огледи водиш със себе си?

— Само един, който стои пред теб.

— Следовател и криминолог? Това ми се струва доста необичайно.

— Но в замяна на това е практично.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че така нищо не може да застане между мен и уликите. Освен това съм се договорил с Армейската криминологична лаборатория в Джорджия, която ще обработи веществените доказателства. Хайде да се връщаме в къщата…

Няколко минути по-късно те се изправиха пред четирите трупа. Навън вече беше светло, но въпреки това Коул запали лампата.

— Няма съмнение, че местопрестъплението не е непокътнато — отбеляза Пулър. — Убийците са се завърнали и със сигурност са унищожили някои улики.

— Спокойно са могли да го направят и преди това — възрази Коул.

— Дори да изправим някой заподозрян пред съда, обвинението ще бъде разбито на пух и прах от адвокатите му, които ще използват именно този факт.

Коул не отговори, но от мрачното й изражение личеше, че е наясно с това.

— И какво в крайна сметка ще направим? — попита след продължителна пауза тя.

— Засега нищо. Ще продължаваме с огледа.

— Не трябва ли да го съгласуваш?

Пулър пренебрегна въпроса й.

— Семейство Рейнолдс не са живеели в тази къща — обяви с равен глас той. — Въпросът е какво са правили тук.

— Къщата е собственост на Ричард и Мини Халвърсън, родителите на мисис Рейнолдс. В момента са в старчески дом. Всъщност само той. Доскоро мисис Халвърсън живееше тук, но получи удар и я преместиха в една специализирана болница край Пайквил. Разстоянието до там не е голямо, но по нашите пътища ще отнеме най-малко час и половина.