Ноември 1955.

— Едната баба ти ли е? — подхвърли той.

— Да, сър. Тази с тъмната коса. — Пръстът на младежа докосна блондинката вляво, която се усмихваше дяволито. Изглеждаше готова да превземе света. — А това е мис Луиза.

— Ще вземеш ли и котката? — попита Пулър.

— Няма начин. Баба гледа три кучета, които ще й видят сметката. — Очите му се спряха на пистолета. — Може ли вече да си тръгвам?

— Да, върви.

Уоли вдигна кашона.

— Предай на баба ти моите съболезнования за смъртта на приятелката й.

— Благодаря. Как се казвате?

— Пулър.

— Ще й предам, мистър Пулър.

Няколко секунди по-късно моторът забръмча и пикапът бавно напусна паркинга. Пулър огледа помещението. От съседната стая дочу мяукане. Влезе в нея. Котката лежеше по гръб на неоправеното легло. Той провери паничките с храна и вода и кутията, изпълняваща ролята на тоалетна. Животното не беше хапнало почти нищо. Може би не искаше да яде преди завръщането на господарката си. Което означаваше, че скоро и то ще се пресели в отвъдното. Изглеждаше доста старо. Вероятно котешките му години се равняваха на възрастта на Луиза.

Пулър седна на леглото и огледа мизерната обстановка, която нямаше нищо общо с оптимизма на усмихнатото момиче от снимката, направена през 1955-а. Тъжна история. Нима бе възможно да те оберат до шушка още преди да са те положили в гроба?

Той почеса котката по корема, стана и излезе.

Извади ролка жълта лента от багажника и я опъна пред входа на офиса, като преди това го заключи.

Лентата се виждаше отдалече и посланието й беше ясно: НЕ ВЛИЗАЙ!

Тръгна към своята стая, гледайки в краката си. Търсеше жици и подменени плочи, но не откри нищо. Взе един камък от цветната леха, която обикаляше паркинга. Претегли го в длан, а след това го хвърли към вратата и приклекна зад колата си. Камъкът удари вратата и падна пред нея. Не се случи нищо. Избра си още един и се прицели в топката на бравата.

Отново нищо.

Той извади от раницата си дълга телескопична палка, която приличаше на въдица. Подвижните щипки в горния й край можеха да задържат най-различни дребни предмети. Затъкна ключа на стаята в една от тях, разгъна палката и се огледа. Наоколо беше пусто.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата с върха на палката.

Отново нищо. Нито експлозия, нито огнено кълбо.

Той прибра палката, заключи колата и влезе в стаята си. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака.

Всичко изглеждаше наред. Въпреки това провери с фенерчето малките капани, които беше заложил. Бяха непокътнати.

Затвори вратата, светна лампата и седна на леглото. В главата му отново изплуваха претърпените провали. Не забеляза навреме жицата, задействала детонатора. Не успя да спаси Луиза.

Погледна часовника си и се запита дали да се обади на Коул. Тя вероятно вече спеше. А и какво точно щеше да й каже?

Легна по гръб, без да изпуска пистолета. Той щеше да остане в ръката му през цялата нощ.

Джиесемът му зажужа. Погледна дисплея и простена.

— Здравейте, сър.

— Лоша работа, стрелецо — рече баща му.

— Какво се е случило, сър?

— От Върховното командване не идват никакви заповеди, а това означава свободна съботна нощ. Какво ще кажеш да се съберем и да си спомним за старите времена? Можем да хванем някой транспортен самолет, който излита за Хонконг. Знам някои местенца там със страхотни мацки.

Пулър развърза връзките на маратонките си и ги изрита от краката си.

— Давам наряд, сър — отвърна той.

— Можеш да се смениш, войниче. Това зависи единствено от теб.

— Специална заповед, сър. Директно от щаба.

— Защо аз не знам нищо за нея? — изтъня гласът на генерала.

— Прескочили са местното командване, сър. Не попитах защо. Служа в армията и съм длъжен да изпълнявам заповедите на висшестоящите.

— Ще звънна, където трябва. Това трябва да се прекрати. Ако още веднъж ме прескочат, ще ги разкатая!

— Да, сър. Разбрано, сър.

— Тежко им!

— Да, сър. Желая ви приятно прекарване в Хонконг.

— А ти се дръж, стрелецо. Пак ще ти се обадя.

— Разбрано, сър.

Баща му прекъсна връзката, а Пулър се запита дали отново не са му спрели хапчета за сън. Обикновено по това време той спеше непробудно, но вече два пъти му беше звънял през нощта. Трябваше да провери какво се е случило.

Съблече ризата и панталоните си и се отпусна на леглото.

При всяко подобно обаждане изпитваше чувството, че някой му отнема част от действителността. Опасяваше се, че ще настъпи момент, в който ще повярва на всичко казано от баща му — че отново е на служба и командва корпус и че той, неговият син, е един от стотиците негови войници.

Някой ден, но не и днес.

Той изгаси лампата и затвори очи. Нуждаеше се от сън и сънят дойде. Но този път спеше леко. Щяха да са му нужни три секунди, за да се събуди, прицели и стреля.

Сънува престрелки, бомби, разкъсани тела.

Сякаш изобщо не беше напускал Афганистан.

Пулър беше готов още в шест — изкъпан, обръснат и облечен.

Седна на верандата пред офиса на Луиза с чаша кафе, което си беше направил сам. Никой не беше преминавал отвъд жълтата лента.

Осем нула нула в „Яслата“ означаваше яйца, шунка, овесени ядки и още кафе. Коул отново беше в униформа и женствеността й беше скрита под полиестер, полицейска екипировка и черни обувки с нисък ток.

— Снощи е починала Луиза — информира я Пулър.

— Не знаех! — каза Коул и вилицата й замръзна във въздуха.

Той й разказа за посещението на Уоли Казънс в мотела, а тя потвърди, че Луиза и баба му са стари приятелки.

— Сутринта звъннах в болницата и се представих за внука й — добави той. — Казаха ми, че е починала в съня си.

— Предполагам, че това не е чак толкова лошо — рече Коул.

„Със сигурност е по-добро, отколкото да те размаже скала в собствената ти кола“, помисли си той.

— Кой ще я погребе, след като няма роднини тук? И какво ще се случи с мотела?

— Спокойно, ние ще се погрижим за всичко. Дрейк отдавна не е някогашното приветливо градче, но тук все още се намират и благородни хора.

— Добре — кимна той и отпи глътка кафе. — А наистина ли има и други — такива, които светкавично ограбват имуществото на мъртвите?

— Не бих казала, че Казънс е сгрешил — сви рамене тя. — Когато хората нямат нищо, те вършат странни неща.

— Като онези, които живеят около бетонния купол?

— Признавам, че част от тях действително плячкосват из района. И понякога задигат вещи на живи и здрави хора. На наш език това се нарича обир, взлом или тежка кражба и извършителите си плащат цената.

— Със затвор?

— Понякога и със затвор.

Пулър набоде късче омлет на вилицата си. Вече беше успял да докладва за последния развой на събитията на командира си в Куонтико.

— Очевидно си ядосал някого — каза Дон Уайт, когато научи за бомбения атентат.

— Така е, сър — беше отвърнал Пулър, без да споменава нищо за подкрепление. Началството щеше да реши дали да му изпрати хора. Той нямаше никакво намерение да се моли.

Освен това успя да си купи билет за един полет от Чарлстън до Вашингтон по-късно през деня. В Пентагона го чакаше сериозно проучване на дейността на полковник Матю Рейнолдс, а по-късно възнамеряваше да отскочи и до дома му във Феърфакс. Всъщност той беше намекнал за изпращането на друг специален агент на местопрестъплението, който несъмнено би могъл да контролира разследването не по-зле от него. Но Уайт веднага му даде да разбере, че засега шоуто е изцяло негово — поне що се отнасяше до американската армия.

— Колко дълго ще останеш във Вашингтон? — попита Коул.

— Не съм сигурен. Зависи какво ще открия. Но не повече от два дни.

— Нещо ново от любимата ти лаборатория във Форт Гилъм?