Жената кимна към лавицата зад плота.

Апаратът се оказа от електронните, които работеха на батерии. Пулър го грабна и го пристегна над лакътя й. Положението се оказа сериозно. Кръвното й налягане беше опасно ниско. Нитроглицеринът положително щеше да я убие.

Пулър отстъпи крачка назад и внимателно я огледа. Признаци за задържане на течности липсваха. Глезените й не бяха подути, не се виждаха следи от разширени вени.

— Вземате ли диуретици?

Тя поклати глава.

— Веднага се връщам.

Той изскочи навън, отвори багажника на малибуто и грабна медицинската чанта с комплекта за първа помощ. После хукна обратно, преодолявайки с няколко скока разстоянието до офиса.

Жената видимо се влошаваше. Пулър отвори чантата и подреди нещата, които щяха да са необходими. През цялото време й говореше, за да я успокоява. Но едновременно с това напрягаше слух за линейката.

Беше оказвал първа помощ насред пустинята, и то на обезобразени хора, които приличаха на одрани животни. Част от тях беше спасил, други — не. Но решимостта му да спаси тази жена беше по-силна от всякога.

Натри ръката й със спирт, потърси подходяща вена и вкара иглата, закрепвайки я в свивката на ръката с помощта на късче лейкопласт. После извади от комплекта торбичка с физиологичен разтвор, която свърза с горния край на иглата. Течностите имат свойството да повишават кръвното налягане. Именно този метод беше спасил живота на Рейгън, след като го бяха простреляли. Еднолитровата торбичка с животоспасяваща течност беше оборудвана с шейсетсантиметров маркуч и действаше на принципа на гравитацията. Пулър я вдигна над главата на жената и отвори кранчето. След двайсетина минути течността щеше да се влее в тялото й. Количеството на кръвта й беше около пет литра, което означаваше, че физиологичният разтвор ще го увеличи с двайсет процента.

Изчака течността да намалее наполовина и отново премери кръвното й налягане. Показанията бяха далеч по-добри, почти в рамките на нормалното. Не знаеше дали това ще бъде достатъчно, но нямаше друг избор. Жената продължаваше да притиска гърдите си с длан, а стенанията й станаха по-дълбоки и по-чести.

— Отвори си устата! — каза той и сложи таблетка нитроглицерин на езика й.

Лекарството подейства бързо. След минута жената започна да се успокоява, гърдите й вече не се повдигаха и отпускаха с болезнено усилие.

— Дишай дълбоко и бавно. Парамедиците са на път. Състоянието ти със сигурност ще се стабилизира след поемането на аспирин, нитроглицерин и физиологичен разтвор. Ще се оправиш. Още не ти е дошло времето.

Измери кръвното още веднъж. И двата показателя видимо се бяха повишили. Цветът на лицето й се промени. Насред лунната повърхност на огромния каменовъглен район се случваше едно малко чудо.

— Болницата е много далече — прошепна тя. — Съжалявам, че не отидох да живея по-близо до нея.

— Всички съжаляваме за нещо — усмихна се Пулър.

Жената се протегна и хвана ръката му. Той й позволи да я стиска колкото има сили. Но тънките й пръсти бяха толкова немощни, че натискът им почти не се усещаше. Затова пък лицето й видимо се разведри. Слабата й усмивка разкри криви и пожълтели зъби, между които зееха дупки. Той се зарадва. Това беше една от най-хубавите усмивки, които беше виждал през живота си.

— Ти си добро момче — промълви тя.

— Какво друго мога да направя за теб? — огледа се той. — Да се обадя ли на някого?

— Няма на кого, само аз останах — поклати глава тя.

Отблизо Пулър забеляза, че има пердета и на двете очи. Беше цяло чудо, че изобщо го вижда.

— Добре — кимна той. — Продължавай да дишаш дълбоко. Вече чувам сирената. Те знаят, че става въпрос за сърдечна криза, и ще бъдат подготвени.

— Благодаря ти, млади човече.

— Как се казваш? Ани, както пише на табелата?

Тя го погали по бузата и го дари с измъчена усмивка. Устните й се разкривяваха при всеки удар на болното сърце.

— Не, Луиза. Не мога да ти кажа коя е Ани. Купих мотела с това име, но така и не събрах пари да сменя табелата.

— Обичаш ли цветята, Луиза? Ще ти изпратя един букет в болницата.

Той задържа погледа й, опитвайки се да й внуши спокойствие и нормално дишане, да не мисли за болното си сърце, което всеки момент можеше да спре.

— Всяка жена обича цветя — отвърна с пресекващ глас тя.

Навън заглъхна автомобилен мотор. Чакълът захрущя под тичащи крака и вратата се отвори. Парамедиците бяха отлично подготвени, бързи и делови. Пулър прилежно докладва за аспирина, нитроглицерина, кръвното налягане и физиологичния разтвор. Мъжете го изслушаха спокойно, зададоха уместни въпроси, после покриха лицето на Луиза с кислородна маска и й сложиха нова система с физиологичен разтвор.

— Предполагам, че сте лекар — подхвърли единият от тях. — Направили сте абсолютно всичко, което е било необходимо.

— Не съм лекар, а само войник, овладял няколко трика — поклати глава Пулър. — Тя се казва Луиза и ми е приятелка. Погрижете се добре за нея.

Човекът вдигна глава и огледа едрата фигура на някогашния рейнджър.

— Твоята приятелка е и моя — рече той.

Жената му махна от носилката и отмести кислородната маска. Той я последва.

— Имам… котка — изрече на пресекулки тя. — Ще можеш ли да…

— Няма проблем — кимна Пулър. — Аз също имам котка.

— Как ти беше името, скъпи?

— Пулър.

— Добро момче си ти, Пулър.

Вратата се затвори зад нея. Линейката потегли. Воят на сирената прогони тишината на ранното утро.

„Добро момче.“

Трябваше да потърси някоя цветарница наблизо.

Откри котката в жилището на възрастната жена, разположено непосредствено до офиса. Беше дълбоко заспала под леглото. Домът на Луиза се състоеше от две стаи и миниатюрна баня с ниско монтиран душ, под който Пулър никога не би успял да се пъхне. Навсякъде бяха разхвърляни типичните за възрастните хора непотребни вещи, които сякаш имаха за цел да спрат времето и да напомнят за миналото.

„Да спрат пътуването ни към смъртта“, помисли си той. „Сякаш подобно нещо ни е по силите.“

Четирима от хората му загинаха при онази засада. Той успя да спаси останалите четирима. За награда получи куп ордени и медали, само защото беше направил онова, което всеки един от тях би направил за него. След което се прибра у дома. Половината взвод го последва. Но в лъскави ковчези, покрити с националното знаме.

Едно последно и напълно безплатно пътуване до Военновъздушната база в Доувър, щата Делауер, а после до военното гробище в Арлингтън. Бял надгробен камък с името ти, за да те открият сред хилядите бели камъни наоколо.

„Страхотна сделка“, помисли си той. „За армията.“

Котката беше стара и дебела, напълно равнодушна към здравословните проблеми на господарката си. Пулър провери паничките й за храна и вода, след което надникна и в тоалетната кутия. Всичко беше наред. Намери ключа за офиса, превъртя го в ключалката и тръгна да закуси.

Гладът го връхлетя внезапно. Храната щеше да бъде добре дошла, особено след неочакваните преживявания на разсъмване.

Пулър паркира малибуто точно пред входа на „Яслата“. Заведението беше отворено и вече наполовина пълно. Тук хората закусват рано, помисли си той, докато сядаше на една маса в дъното, с гръб към стената. Не обичаше високите столове пред баровете и рядко си позволяваше да седне на тях — само ако стената насреща бе покрита с огледала. Но в „Яслата“ нямаше огледала зад бара и това решаваше проблема. Освен това от мястото си до стената имаше добра видимост към колата отвън.

Поръча си абсолютното същото меню като предишната вечер, но този път го прие като истинска закуска. Очите му небрежно се плъзнаха по клиентите наоколо. Повечето от тях бяха мъже, облечени в работни дрехи. Вероятно отиваха на работа или пък се прибираха след нощна смяна. В този ранен час костюми не се виждаха. Часовникът на стената показваше 5:30.