Джон Пулър е готов да го направи. Всъщност той няма друг изход.

Прогонва всякакви мисли от главата си. Съсредоточава се. Предстои му да използва всичко, на което са го обучавали. Ще се бие докрай.

Пълна концентрация. Това е начинът. След години мъчителни тренировки, когато някой ти крещи, че не можеш да направиш нещо, а всъщност очаква да го направиш по-добре от всички. Боят ще приключи през следващите три минути. Вероятно защото това време ще е достатъчно за обявяването на победителя измежду отчаяни хора.

Той изчаква стрелбата на противника да секне. Куршумите звънтят по американската броня. Други прелитат над главата му с гневно бръмчене. Един парва лявата му ръка. Обикновена драскотина. Нищо особено в сравнение с другите му рани. По-късно ще открие, че едрокалибрен куршум е оставил бразда по кевларената му жилетка, рикоширал е в преобърнатото хъмви и се е забил във врата му, но вече изгубил голяма част от пробивната си сила. Докторите щяха да го оприличат на сплескана главичка на пирон, проникнала само под кожата му. Но в момента той дори не го забелязва.

Джон Пулър-младши бавно вдига оръжието си и се прицелва…

Както обикновено, той се събуди отведнъж, без да се сепва. Просто се надигна и стана от тънкия мотелски матрак. Беше абсолютно спокоен, с овладени движения. Още щом отвори очи, разбра, че не се сражава с фанатизирани талибани край Кандахар, а се намира в един от въгледобивните райони на Америка, за да издирва убийци с американска кръв.

Излишно беше да поглежда часовника си. Вътрешният му будилник безпогрешно показваше, че часът е 4:30. Влезе под душа и пусна горещата вода, за да отмие поне част от вонята на старите спомени. Но не се получи. Никога не се получаваше. Преживяваше всичко отново и отново. Бързо навлече дрехите, които вече се бяха превърнали в нещо като униформа на това място: дънки, риза с надпис ОКР и бежови армейски боти.

Навън вече беше доста топло. По тези места не се разхлаждаше дори през нощта. Разбира се, тукашният климат не можеше да се сравнява с горещото лято в Ирак и Афганистан. Онази жега не можеше да се забрави. Особено когато се придружаваше от задушливата воня на запалена нафта, сред която пищяха и се мятаха живи хора, а после пред очите ти се превръщаха в почернели скелети.

Джиесемът му иззвъня. Службата? Или Коул? А може би се бе случило нещо друго.

Погледна дисплея и напрежението му премина в друго чувство.

— Джон Пулър.

— Така и не ми се обади, началник.

— На мисия съм. — Замълча за секунда и побърза да добави: — Как сте, генерале?

Гласът на Джон Пулър-старши наподобяваше пресипнал лай на едър пес. Някога в армията се носеха легенди за него: например, че всявал такъв страх у подчинените си, че сърцата им спирали.

— Така и не ми се обади, началник — повтори старецът, сякаш изобщо не беше чул отговора на Пулър.

— Какво става, сър? Имате ли проблеми?

— Щабът ми отива по дяволите.

Пулър-старши беше станал баща на доста късни години и това все повече му личеше. Беше на седемдесет и пет и здравето му беше сериозно разклатено.

— Ще ги стегнете, както винаги. Те са способни офицери и ще откликнат. Рейнджърите винаги са първи, генерале.

Пулър отдавна беше престанал да спори с баща си и да му обяснява, че вече не е командир на когото и да било, а просто един болен старец, който се приближава към смъртта с много по-бързи крачки, отколкото подозира. Но старият воин беше от хората, които изобщо не допускат, че могат да умрат.

— Трябваш ми тук! — отсече генералът. — Само ти можеш да ги стегнеш!

Пулър беше постъпил в армията, когато бляскавата кариера на баща му приключваше. Никога не бяха служили заедно, но старецът ревниво следеше кариерата на по-малкия си син. Роднинската връзка с генерал-лейтенанта изобщо не улесняваше службата му, а напротив — правеше я много по-трудна.

— Благодаря, сър. Но вече споменах, че изпълнявам друга мисия… — Замълча за момент и погледна часовника си. Вече закъсняваше. Не обичаше да използва този коз, но понякога се налагаше. — Вчера се видях с Боби. Праща ти поздрави.

Линията моментално прекъсна.

Пулър прибра джиесема в калъфа на колана си. Остана още известно време на място, свел очи към обувките си. Даваше си сметка, че вече е крайно време да тръгва, но въпреки това разтвори портфейла си и измъкна снимката.

Бащата и двамата синове стояха един до друг. Високи и здрави мъже. Най-висок беше Джон, с няколко сантиметра над баща си. Лицето на генерала сякаш беше изсечено от гранит. Очите му приличаха на патрони с кух връх и максимален заряд. Напомняше едновременно на Джордж Патън и на Дъглас Макартър, само че беше по-едър, по-зъл и по-твърд от тях. Беше пълен гадняр, но подчинените му го обичаха и бяха готови да умрат за него.

„Аз също го обичам и съм готов да умра за него.“

По време на следването си в Уест Пойнт баща му бил несменяем капитан на баскетболния отбор на академията. През тези четири години не спечелили първенството нито веднъж, но всички гостуващи отбори си тръгвали с многобройни синини и рани. По онова време изразът „да бъдеш пулиран“ се радвал на голяма популярност.

Очите му се задържаха за миг на мястото вляво от баща му. Там нямаше никой, но би трябвало да има.

„Би трябвало да има.“

Прибра снимката, пъхна пистолетите в кобурите и облече якето си. После излезе и заключи вратата.

„Това е миналото.“

„Просто го няма.“

Пулър се насочи към колата си, но видя светлината в прозореца на мотелския офис и реши да надникне — ей така, от любопитство. Побутна вратата. Възрастната жена седеше на стола зад рецепцията, притиснала дясната си ръка към гърдите. Дишаше тежко, лицето й беше сивкаво, в очите й се четеше страх.

Той затвори след себе си и пристъпи към нея. Устните и кожата около носа й имаха нормален цвят. Нямаше следи от цианоза.

Все още.

Пулър измъкна телефона от джоба си и набра 911, без да гледа клавиатурата.

— Откога сте така?

— От десетина минути — с усилие отвърна жената.

— Случвало ли ви се е и друг път? — попита Пулър и приклекна пред нея.

— Не толкова продължително. Особено след като ми направиха четворен байпас.

— Прескача ви сърцето?

— Доста силно. Изненадана съм, че продължава толкова дълго. — Жената простена и притисна длан към гърдите си.

— Чувствате ли тежест?

Тя кимна.

— Остра болка в ръцете?

Жената поклати глава и очите й се насълзиха.

Тежестта в гърдите беше един от основните симптоми за инфаркт на миокарда. Той нямаше намерение да чака.

Гласът на диспечера прозвуча в мембраната. Пулър обясни ситуацията с няколко къси и ясни фрази, после прекъсна връзката.

— Скоро ще бъдат тук.

— Страх ме е — прошепна жената.

— Знам, но ще се оправите.

Той провери пулса й. Беше слаб, както можеше да се очаква. Болното сърце означаваше намалено изпомпване на кръвта, а оттам и слаб пулс. При нейната възраст можеше да е получила и удар. Тя изпитваше чувство на студ, дланите й бяха лепкави, вените на шията — видимо издути. Още един лош знак, който говореше за евентуален тромб.

— Кимнете с глава или се опитайте да я разклатите. Вие ли ви се свят?

Тя кимна.

— Трудно ли си поемате дъх?

Ново кимване.

— Вземате ли лекарства за сърце?

Над веждите й се появиха ситни капчици пот, наподобяващи малка, почти невидима огърлица.

— Да. Имам нитроглицерин, но не мога да стигна до него.

— А аспирин?

— И аспиринът е там.

— Кажете ми къде.

— На нощното шкафче в спалнята — отвърна тя и треперещият й показалец посочи наляво.

Няколко секунди по-късно Пулър се върна с флаконче в ръце. Накара жената да изпие един аспирин, подавайки й чаша вода.

— Имате ли апарат за кръвно налягане?