— Защо? — обади се Мънро, който следеше разговора с видим интерес. Забелязал втренчения поглед на Пулър, той побърза да добави: — Завършил съм местния университет, но не съм от тук.

— Паузата от осем милисекунди е достатъчна, за да се контролират шумът от взрива и земните вибрации — поясни Коул.

— Откъде знаеш всичко това? — любопитно я изгледа Пулър.

— Аз съм коренячка — сви рамене тя. — Целият щат е една огромна мина. Или поне аз го възприемам така.

— Защото баща ти работи за „Трент Експлорейшън“? — попита Мънро.

Коул стрелна с поглед Пулър, който я наблюдаваше още по-внимателно.

— Вече не работи там — тихо отвърна тя.

— Защо? — попита Пулър.

— Защото почина.

— Съжалявам — смънка той, замълча малко и смени темата: — Какъв тип експлозиви използват за взривяванията?

— Обикновено амониев нитрат, който на практика е тор, смесен с нафта. Отстраняват най-горния слой почва, после пробиват дупки в скалата и пускат зарядите в тях. Целта е да пропукат скалните пластове. След това използват тежки багери, за да разкрият въглищната жила.

— А защо взривяват, вместо да използват тунели?

— Преди няколко десетилетия са го правили, но днес залежите са почти изчерпани и не позволяват използването на традиционните забои. Скалата била мека, твърдят от компанията. Но в случая има нещо странно.

— Какво е то?

— По принцип разрешенията за взривяване се издават само за времето от изгрев до залез-слънце, от понеделник до събота. „Трент“ би трябвало да са имали специално разрешение, за да го правят нощем, и то в неделя.

— Фактът, че графикът за взривяванията е обществено достояние, не ни помага да стесним кръга на заподозрените — отбеляза Пулър. — Но все пак искам да чуя повече за „Трент Експлорейшън“.

— Най-големият работодател в окръга.

— И затова харесван?

— Никой не харесва въгледобивните компании, Пулър — каза Коул. — Тези от „Трент“ напълниха цели долини с отпадъци, предизвикват наводнения и още куп екологични проблеми. Да не говорим за грозната гледка на оголените хълмове. Но този начин на работа е далеч по-евтин и компанията реализира огромни печалби.

— Обаче предлага работни места — обади се Мънро. — Братовчед ми работи в „Трент“ като инженер-геолог и изкарва много добри пари.

— Компанията е еднолична собственост на Роджър Трент — продължи Коул. — Името му е свързано с редица закононарушения, включително инциденти, при които са загивали хора.

— А защо местните хора го търпят?

— Трент разполага с цяла глутница адвокати, на които плаща тлъсти хонорари. Освен това е купил половината щатски съдии въпреки усилията на местното правителство да прочисти съдебната система. Търпят го, защото действително осигурява работа на много хора, плаща добре и се занимава с благотворителност. Но още няколко трудови злополуки и ракови диагнози вследствие на замърсяването със сигурност ще го прогонят оттук.

Пулър отново огледа проснатите на пода трупове.

— Откога са тук семейство Рейнолдс?

— Според хората, с които разговаряхме, най-малко от пет седмици.

— Но полковникът е прескачал от Вашингтон само за уикендите — добави Пулър и погледна през прозореца. — Разпитахте ли съседите?

— Околните къщи са точно седем — каза Коул. — Разговаряхме с всички, но без резултат.

— Трудно ми е да повярвам — поклати глава Пулър. — У съседите е извършено жестоко убийство, но никой нищо не е чул. После убиват полицай, отмъкват колата му и пак нищо?

— Казвам ти това, което чух със собствените си уши — намръщено отвърна Коул.

— В такъв случай не е зле да ги разпитаме още веднъж.

Пулър слезе от верандата и се насочи към средата на двора, покрит с прогоряла трева. Коул го последва, а Лан Мънро остана в къщата, за да довърши опаковането на веществените доказателства.

Денят вече преваляше. Слънцето отдавна беше слязло ниско на хоризонта, но жегата беше все така непоносима.

— Искаш ли да си разделим къщите? — подвикна зад гърба му Коул.

Той не отговори.

Всичко, което виждаше, трябваше да бъде дешифрирано и поставено в подходяща перспектива. На улицата имаше осем къщи, по четири от всяка страна. Включително тази, в която бяха извършени убийствата. Пред шест от тях седяха хора — мъже, жени и малки деца, които привидно се занимаваха с всекидневни неща: миеха колите си, подстригваха тревата, прибираха пощата, играеха на топка или просто седяха и си бъбреха. На практика обаче бяха заети само с едно — да зяпат скришом към къщата, в която се беше случило нещо ужасно.

Първата му задача бе да направи разлика между нормалното и фалшивото поведение. Той насочи вниманието си към къщата, която беше точно отсреща. На алеята бяха паркирани две коли и мотоциклет „Харли Дейвидсън“. Но хора не се виждаха. Никакви зяпачи.

— Разговаряхте ли с онези съседи? — попита Пулър и посочи къщата.

Коул се провикна към единия от полицаите:

— Лу, нали ти говори с онези хора отсреща?

Оказа се, че Лу е най-широкоплещестият от тримата полицаи, които Пулър вече познаваше. Той тръгна към тях и коланът му заскърца.

Типична грешка на новаците, помисли си Пулър. Коланът трябваше да бъде смазан добре, защото издайническото скърцане можеше да ти струва живота.

— Разговарях с човек, който се представи като Ерик Тредуел — докладва Лу, разгърнал бележника си. — Живее с жена на име Моли Битнър. Тя тръгнала на работа рано сутринта, без да споменава, че е чула или видяла нещо подозрително. Самият Тредуел също не е забелязал нищо.

— Може би е чул нещо през нощта, когато са убили Лари — рече Коул. — Искам всички тези хора да бъдат разпитани отново. Може би някой е видял потеглянето на патрулката.

— Добре, сержант.

— Този Тредуел показа ли някакви документи? — попита Пулър.

Лу, който бе тръгнал да изпълнява заповедта, спря и се обърна.

— Документи ли?

— Да. С които да докаже, че действително живее тук.

— Не.

— А ти поиска ли му?

— Не.

В гласа на ченгето се появи защитна нотка.

— Как точно се развиха нещата? Ти ли го извика?

— Стоеше пред вратата. Може би затова не му поисках документите. Беше си у дома.

Това са пълни глупости, рече си Пулър. Човекът насреща му просто търсеше извинение за непрофесионалното си отношение, а дори и за отсъствието на здрав разум.

— Но ти не беше го виждал преди, не го познаваше?

— Отговори на въпроса! — намръщено заповяда Коул, надничайки зад рамото на Пулър.

— Не — призна Лу.

— А някой от колегите ти да е споменал, че го познава?

— Не съм чул подобно нещо.

— В колко часа стана това?

Лу отново погледна в бележника си.

— Малко след три следобед. Тъкмо бяхме пристигнали в отговор на сигнала.

— Имаше ли наоколо и други съседи?

— Не. По това време всички са на работа, включително и жените.

— Но не и Ерик Тредуел.

— За какво намекваш, Пулър? — попита Коул. — Нима мислиш, че този човек е убиецът? Би било твърде глупаво от негова страна да виси на улицата и да си бъбри с ченгетата.

— В момента минава пет — отвърна Пулър и посочи къщата отсреща. — На алеята има два автомобила, които си бяха тук и в четири сутринта, когато се появих. Цял ден не са помръдвали. Може би местните хора действително работят нонстоп, но това не се отнася за тези отсреща. Пред всичките останали къщи има хора, които ни наблюдават. Това само по себе си е нормално. Не е нормално обаче, че точно най-близките съседи не са навън и не проявяват никакво любопитство към това, което се случва. — Отново се обърна към Лу и попита: — Бяха ли тук двете коли и мотоциклетът вчера, когато си разговарял с онзи човек?

Лу бутна шапката си на тила и се замисли.

— Май бяха — кимна той. — Защо?

— Той ти е казал, че жена му е на работа. С колко коли разполагат тези хора?