Входната врата се взриви. Всеки, който би застанал пред нея, щеше да бъде отнесен.

„Не всеки, а аз“, помисли си той.

— Боже господи!

Обърна глава наляво. Коул беше приклекнала на няколко метра и местеше очи от взривената врата към него и обратно.

— Как разбра, че е минирана? — подвикна тя.

— По новите дъски на верандата. Монтирали са под тях датчик, свързан чрез кабел със спусъка на пушката, закрепена някъде в антрето. Моите куршуми задействаха датчика. — Надигна се и започна да се отдалечава от пикапа. — Все още не разбирам защо са решили, че ще застана на прага, за да ми откъснат главата…

— Аз пък се радвам, че са те подценили — отвърна Коул и тръгна към него.

В същия миг Пулър полетя напред. Рамото му я улучи в корема, ръцете му я вдигнаха във въздуха. Претърколиха се зад близкото дърво точно две секунди преди пикапът да се взриви. Едно от предните колела се стовари на педя от тях, наоколо се посипаха отломки. Пулър легна върху нея, прикривайки я с тялото си. Парче нагорещена гума го удари в прасците. Опари го, но едва ли щеше да причини някакви по-сериозни наранявания. Най-много да се сдобиеше с един-два мехура.

Пикапът избухна в пламъци, а той разбра, че ще имат още един проблем. Сграбчи Коул, метна я на рамото си и хукна навътре в гората. Резервоарът се взриви след секунди, засипвайки околността с пламтящи отломки.

Той остави Коул зад един дебел дънер и коленичи на земята до нея. Изчака отломките да се приземят и предпазливо надникна.

— Как разбра? — попита Коул и бавно се надигна.

— Мярнах жицата, опъната между храстите.

— Някой наистина е имал силно желание да ти види сметката — каза тя. — Миниран пикап, минирана входна врата. Ако едното те изпусне, ще те убие другото. — Огледа се и неволно потръпна. Едва ли беше само от хладния вечерен въздух. — Ушите ми пищят.

Пулър не се обърна да я погледне. Продължаваше да се взира във взривения пикап.

— Добре ли си? — побутна го тя. — Да не си ранен?

Той поклати глава.

— Тогава какво ти е?

— Трябваше да видя тази жица много по-рано.

— Но все пак я видя навреме.

— Това не е достатъчно.

— Ще повикам разследващ екип и пожарната — раздвижи се тя. — Ще настъпи истински кошмар, ако гората се подпали!

— Встрани от къщата видях навит маркуч. Лесно ще потуша пламъците — разбира се, ако в кладенеца е останала вода…

— Ами ако има и други мини?

— Сам ще си бъда виновен, ако пак ги пропусна.

— Нищо не си пропуснал, Пулър.

Той се направи, че не е чул, и попита:

— Разполагаш ли със сапьори или експерти по взривовете?

— Лан Мънро има известни познания в тази област. Но сега се сещам и за един пенсиониран агент от БАТОО, който живее извън града. Бих могла да му се обадя.

— Да, обади му се. Тук несъмнено ще ни трябват опитни хора.

Коул започна да набира телефоните, а Пулър разви маркуча и започна да полива пламтящите останки на пикапа.

Десет минути по-късно се появиха двама полицаи и две противопожарни коли. Лан Мънро докладва, че вече е на път, а Коул успя да се свърже с пенсионирания агент от Бюрото по алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, който веднага се съгласи да помогне.

Пожарникарите се заеха да потушават последните пламъци и да поливат земята около взривения пикап, а Пулър извика помощниците и посочи къщата.

— Не ви съветвам да се приближавате дори до вратата — рече той. — На ваше място бих поискал моторизиран робот, който да провери за мини и други взривни устройства.

— Такъв робот имат в щатската полиция — каза Коул. — Веднага ще им се обадя.

Пулър я изчака да приключи и тихо подхвърли:

— Нали бяхме канени на вечеря?

— Все още ли държиш да отидем? — учудено го изгледа тя.

— Да.

— Имаш ли чисти дрехи в колата?

— Разбира се.

— В такъв случай можем да се отбием вкъщи за по един душ. Така ще мога и аз да се преоблека. Домът ми е доста по-близо до сестра ми, отколкото твоят мотел.

Тръгнаха към колите си. Помощниците бяха приели съветите на Пулър и стояха на разстояние от къщата и взривения пикап.

На пътя завариха шериф Пат Линдеман, облегнат на вратата на служебния си форд. Той бършеше лицето си с кърпичка и плюеше в прахта пред краката си.

— Какви вълнуващи неща се случват в Дрейк — отбеляза той.

— Прекалено вълнуващи — мрачно кимна Коул.

— Ти ми спести усилията да си търся нов сержант, Пулър — подхвърли с лека усмивка Линдеман. — Задължен съм ти.

— За малко да се проваля.

— Важен е крайният резултат — отвърна шерифът и огледа тесния път. — Очевидно си притеснил някого. Разбрах, че са ти оставили бележка в мотела.

— Пъхнали са я под вратата, докато бях под душа.

— Значи те наблюдават.

— Така изглежда.

— А случайно някой от вас да има представа какво изобщо се случва, по дяволите?

— Още не — поклати глава Коул. — Но току-що нещата станаха лични, шерифе. А това означава, че от тук нататък няма да се успокоя, докато не хвана тия мръсници!

Шерифът кимна и отново се изплю.

— Алергия — извинително промърмори той. — Досега не ми се беше случвало. — Вгледа се в Пулър и попита: — Искаш ли да ти поставя охрана?

— Не е необходимо.

— Както решиш. Е, аз трябва да тръгвам. Жена ми вече е сложила вечерята.

— Пази се, шерифе — рече Коул.

Пулър изчака колата да потегли.

— Мислила ли си да заемеш мястото му? Като го гледам, вече е готов за пенсия.

— Той е добро ченге — каза Коул. — Има над трийсет години стаж и сигурно не му е приятно такива неща да се случват в края на кариерата му.

Тя отвори вратата на колата си и се обърна.

— Разбрах, че си помогнал на Луиза в мотела. Браво на теб.

— Помогнах й, защото се нуждаеше от помощ — сви рамене Пулър. — Как е тя?

— Не знам. Не успях да се обадя в болницата. Но без теб със сигурност щеше да е мъртва.

— Познаваш ли я?

— Всички познават Луиза. Тя е страшно добра и мила.

— Приятно е да помогнеш на такъв човек — каза Пулър.

Коул сложи ръка на рамото му.

— Престани да се терзаеш за онази жица, Пулър.

— Ако това беше станало в чужбина, целият ми взвод щеше да бъде разкъсан.

— Но ние сме живи.

— Така е — мрачно кимна той и седна зад волана. — Живи сме.

Двайсет и пет минути по-късно Коул навлезе в квартал със стари, но добре поддържани къщи с широки веранди и хубави морави. Не след дълго отби по алеята пред двуетажна постройка със сива дървена облицовка и бяла ограда, типична по-скоро за Нова Англия, отколкото за Западна Вирджиния.

Пулър спря зад нея, извади чисти дрехи от багажника и я настигна пред входната врата.

— Хубава къща — отбеляза той. — Откога живееш в нея?

— Откакто съм се родила.

— Била е на родителите ти?

— Купих дяловете на брат ми и сестра ми, след като мама и татко починаха.

— Едновременно ли починаха?

— Да.

От начина, по който го каза, пролича, че няма желание за повече обяснения.

— Прилича ми на къщите по каменистото крайбрежие на Мейн — отбеляза той.

— Точно затова ми харесва.

Пулър огледа съседните къщи.

— Твоята се отличава от всички останали. Защо?

— Защото баща ми я е строил. Служил е във флота и е обиколил света като млад. Много обичаше морето и затова къщата прилича на крайбрежна вила.

— Хубава е. — Той докосна една от солидните колони на верандата. — Но защо се е върнал тук, след като е бил моряк?

— Роден е в Западна Вирджиния. Просто се е прибрал у дома. Извинявай, но трябва да проведа няколко разговора. Използвай банята на горния етаж, в която трябва да има кърпи и всичко останало.

— Благодаря.

Пулър намери банята и пусна душа. Пет минути по-късно беше напълно облечен и готов да тръгват. В коридора почти се сблъска с Коул, която беше по хавлиен халат.