— Имаш ли деца?

Пулър се обърна и срещна погледа й. Беше намалила скоростта и също гледаше към децата.

— Не. Никога не съм се женил.

— Единствената ми мечта като малка беше да стана майка — тихо промълви тя.

— И какво се случи?

— Нищо — въздъхна Коул и натисна газта. — Случи се животът.

Застроената площ на сградата беше близо декар и половина, с централна част и две крила. Приличаше на парижка катедрала, спусната насред пущинаците на Западна Вирджиния. Резиденцията на Трент се издигаше на върха на хълм, под който явно нямаше залежи от въглища, тъй като земята наоколо изглеждаше непокътната. Пътят до нея беше павиран и свършваше пред широк портал, от двете страни на който се простираше триметрова ограда от ковано желязо. Охранителят пред портала беше въоръжен и приличаше на пенсионирано ченге. Дебел и муден. Но вероятно все още можеше да стреля.

— Портал, охрана — отбеляза Пулър, докато колата намаляваше. — Явно този човек има от какво да се пази.

— Вече ти споменах, че каменовъглените компании не са популярни, най-вече по местата, където добиват въглища. Убедена съм, че популярността им е съвсем друга там, където няма мини и взривени хълмове.

Пазачът очевидно беше предупреден за появата им, защото отвори портата и им махна да преминат.

— Добре, че не сме дошли с цел убийство — промърмори Пулър. — Това ченге под наем изобщо не ни затрудни.

— Той си е служител на Трент, като повечето хора в района.

Отблизо къщата изглеждаше още по-огромна. Вратата им отвори прислужница в униформа. Беше млада азиатка с дребни черти и тъмна коса на плитка. Пулър почти се учуди, че не ги посрещна с реверанс. Поеха по дълъг коридор. Облицованите с тъмно дърво стени бяха украсени с професионално изработени портрети, като в музей. Подът беше покрит с цветен мрамор. Полицейските ботуши на Коул затракаха по него, докато армейските боти на Пулър не издаваха звук.

— Очаквах нещо по-впечатляващо — подхвърли той. — Нали каза, че е богат?

Коул очевидно не оцени шегата му и продължи по коридора, гледайки право пред себе си. Минаха покрай широко стълбище. Пулър вдигна глава точно навреме, за да срещне погледа на тийнейджърка с румени бузи и разрошена тъмноруса коса. В следващата секунда момичето изчезна от погледа му.

— Имат ли деца? — подхвърли той.

— Две — кимна Коул. — Момиче в тийнейджърска възраст и единайсетгодишно момче.

— Предполагам, че мама и татко все още не са в пенсионна възраст.

— Трент е на четирийсет и седем, а жена му на трийсет и осем.

— Значи са достатъчно млади, за да се наслаждават на богатството си.

— Точно това и правят — каза тя.

Прислужницата отвори една врата, покани ги да влязат и затвори след тях. Леките й стъпки заглъхнаха по мраморния коридор.

Стените на просторната стая бяха покрити с тъмнозелени текстилни тапети. Върху излъскания черешов паркет имаше два големи персийски килима. Кожени канапета и кресла, тежки завеси на прозорците. Бронзов полилей, който вероятно тежеше цял тон. Огромна кристална ваза с цветя върху дългата маса, маслени картини по стените.

Всичко издаваше добър вкус. Тук нещата се контролират от опитни очи, които не пропускат нищо, помисли си Пулър.

— Идвала ли си в тази къща и преди?

— О, да, няколко пъти. Семейство Трент обичат да канят гости.

— А дали канят и представители на работническата класа?

Коул не успя да отговори, тъй като вратата се отвори и на прага се появи Роджър Трент.

Беше висок малко над метър и осемдесет и доста пълен. Дебел врат, двойна брадичка и шкембе, което не можеше да се скрие от скъпия костюм. Макар в къщата да имаше климатици, по челото му блестяха капчици пот.

Може би от разходката по безкрайните коридори, помисли си Пулър.

— Здравей, Роджър — протегна ръка Коул, без да обръща внимание на недоумяващия поглед на Пулър.

Роджър?

— Започва да ми писва от всичко това! — раздразнено каза Трент.

— Смъртните заплахи не са шега работа — поклати глава тя.

Въглищният магнат погледна Пулър.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Това е специален агент Джон Пулър от военното ОКР със седалище във Вирджиния — забързано го представи Коул.

— Приятно ми е да се запознаем, Роджър — протегна ръка Пулър и забеляза гримасата на партньорката си.

Здрависаха се. Пулър остана с неприятното чувство, че току-що е държал в ръката си хлъзгава риба.

— По какъв начин получавате смъртни заплахи? — попита той.

— По телефона.

— Случайно да си ги записал? — намеси се Коул.

— Записващото устройство се включва само ако не вдигаш телефона — снизходително отвърна Трент и седна в едно от креслата, пропускайки да ги покани.

— Евентуално бихме могли да ги проследим — добави Коул.

— Моите хора вече го направиха.

— И?

— Нищо. Ползвали са телефони за еднократна употреба.

— Ясно. Колко бяха обажданията, по кое време и на кой номер ги получаваше?

— Три обаждания, към десет часа вечерта, всичките на мобилния ми телефон.

— Предполагам, че той има функция за идентифициране на входящите обаждания — обади се Пулър.

— Разбира се.

— И вие вдигате на непознати номера?

— Имам бизнес интереси извън този район, включително и в чужбина. Свикнал съм да получавам обаждания по всяко време.

— Колко души разполагат с личния ти номер? — попита Коул.

— Не мога да кажа — сви рамене Трент. — Не го раздавам наляво и надясно, но и не го държа в тайна.

— Какви бяха заплахите?

— Че времето ми изтича, а те ще се погрижат справедливостта да възтържествува.

— Всеки път с точно тези думи?

— Е, не съм сигурен дали използваха точно тези думи — нетърпеливо отвърна Трент. — Но това беше смисълът.

— Те ще се погрижат да възтържествува справедливостта? Това означава повече от един човек, нали така?

— Говореше се в множествено число.

— Мъжки или женски глас?

— Мъжки.

— Получавали ли сте заплахи и преди? — попита Пулър.

— Няколко пъти — каза Трент и хвърли кос поглед към Коул.

— Като сегашните? Същият глас ли беше?

— Онези заплахи не бяха отправени по телефона.

— Ние ги разследвахме и проблемът беше решен — побърза да каже Коул.

Пулър я изгледа продължително, след което отново насочи вниманието си към Трент.

— Добре, ясно — кимна той. — А как мислите, защо ви заплашват?

— Защо си ми довела този човек? — попита Трент и скочи на крака. — Поканих само теб!

— Работим заедно по едно разследване.

— Знам. Вече говорих с Бил Строс. Но какво общо има то с моето положение?

— Сред убитите е и една от твоите служителки, Моли Битнър.

— Не виждам връзката. А и след като е мъртва, тя едва ли е в състояние да ме заплашва.

— Срещали ли сте се с нея някога? — попита Пулър.

— Не си спомням. Дори не съм сигурен в кой офис е работила. Не се занимавам с чиновниците.

Пулър потисна желанието си да забие този фукльо в близката стена.

— Колко офиса имате тук?

— Няколко.

— В неделя през нощта твоите хора са взривявали в близост до местопрестъплението, Роджър — побърза да се намеси Коул. — Защо в неделя и защо през нощта? За подобни дейности би трябвало да имате специално разрешение.

— Откъде да знам, по дяволите? — раздразнено я погледна Трент. — Аз не планирам взривяванията. За това плащам на други.

— Добре, ясно. Кои са тези други?

— Строс трябва да знае.

— Тогава ще поговорим със Строс — отбеляза с равен глас Пулър.

Трент не му обърна внимание.

— Искам да решиш моя случай и това е всичко — обърна се към Коул той.

— Ще го направя, Роджър — каза тя. — Но ако случайно не си забелязал, на главата ми висят и няколко неразкрити убийства.

— Писна ми от хора, които завиждат на успехите ми и ме превръщат в мишена — добави Трент, сякаш не я беше чул. — Това си е чиста завист, но никой не се досеща, че ако не бях аз, Дрейк отдавна нямаше да съществува. Единствено аз предлагам работа в района и тези загубеняци трябва да ми целуват задника!