Остави Дезо и пое към Куонтико за срещата със своя началник. Вече беше написал доклада си и беше разговарял с всички хора, имащи отношение по случая. Старши агентът го посрещна с новината, че му предстои скорошно повишение, което ще му позволи да прескочи не едно, а цели две стъпала във военната йерархия.

Но той решително отказа и остана непреклонен въпреки увещанията на Дон Уайт.

— Други хора биха убили за такова нещо — изтъкна началникът му.

— Тогава го предложете на тях — отсече Пулър.

— Не те разбирам, Пулър. Наистина не те разбирам.

— Зная това, сър. Понякога и аз не се разбирам.

После разчисти бюрото си, отговори на няколко имейла, изпратени от хора с по-висок ранг, които настояваха „да бъдат в течение“, след което реши, че е крайно време да обърне гръб на армията. За малко, разбира се — имаше няколко дни неизползван отпуск. Никой от началниците над него не би отказал да разпише молбата му. На практика хората, помогнали за избягването на ядрена катастрофа, можеха да правят почти всичко, което пожелаят.

Разбира се, в рамките на разумното.

Особено когато служеха в армията на Съединените щати.

Прибра се у дома, събра малко багаж, грабна котарака и скочи в колата. Нямаше карта, нямаше план и посока. Беше просто един специален агент от ОКР, който щеше да тръгне накъдето му видят очите в компанията на Дезо. Котаракът се настани на задната седалка, сякаш беше началник. А Пулър беше доволен да играе ролята на негов шофьор.

Потеглиха в полунощ, защото обичаше да натиска педала сред мрака. Излезе на един път, който водеше на запад. На разсъмване беше изминал цели петстотин километра, без да спира. Установи, че се намира дълбоко в Западна Вирджиния, едва когато най-сетне отби да зареди на някаква бензиностанция, да се разкърши, да пусне котарака на малка разходка и да си купи чаша кафе. В обратната посока на Дрейк. Нямаше желание да се върне отново в този град. Там вече нямаше нищо за него. За момент се запита дали изобщо беше имало.

Нямаше желание да види бункера, или по-скоро това, което беше останало от него.

Не искаше да се среща с фамилиите Трент и Коул, или това, което беше останало от тях.

Предпочиташе споменът за Сам Коул да остане в съзнанието му, докато избледнее. Беше сигурен, че това рано или късно ще се случи. В нейната компания беше станал по-добро ченге. И по-добър човек. Тя щеше да му липсва, докато е жив. В това също беше сигурен.

Скоро щеше да се върне на работа, за да прави това, което умееше най-добре — да залавя хората, извършили престъпления. Кой знае защо, беше убеден, че ще се справя още по-успешно. Чувството беше приятно. По всяка вероятност и него дължеше на Сам Коул.

Отвори задната врата и котаракът побърза да скочи на седалката. Самият той се настани зад волана и включи на скорост.

— Готов ли си за път, Дезо? — подхвърли през рамо той.

Котаракът измяука в знак на съгласие.

Излезе на пътя и стъпи на газта. Колата безшумно се понесе в мрака.

Сякаш никога не съм бил тук, помисли си той.

Което в крайна сметка беше самата истина.

Не можеш да убиеш нещо, което не виждаш да се приближава.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6777

Издание:

Дейвид Балдачи. Ден нула

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2012

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-298-5