— Със сигурност животът ви е труден, мистър Трент — отбеляза Пулър.

— А ти очевидно не разбираш какви качества са нужни, за да натрупаш състояние — каза Трент с мрачна физиономия. — Хората като теб се задоволяват с малко, но въпреки това си мислят, че други трябва да им дадат всичко онова, което им липсва. И то без да работят.

— Прав сте, сър — кимна Пулър. — Дори в този момент цяла армия мързеливци в Близкия изток си живеят живота благодарение на вашите данъци.

— Нямах предвид това — каза Трент и лицето му пламна. — Аз съм твърд поддръжник на нашата армия в чужбина.

— Разбирам, сър.

— А сега моля да ме извините, защото ме чака полет.

— От Чарлстън ли? До там има доста път.

— Не. Имам си собствен самолет.

— Ясно.

Трент излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

— Винаги ли е толкова любезен? — подхвърли Пулър.

— Просто си е такъв — сви рамене Коул.

— Наистина ли си проверила предишните заплахи срещу живота му? Разбра ли от кого са?

— Разследването приключи. А той е прав, че ти не бива да се месиш в неговите проблеми.

— Ти ме помоли да дойда.

— Очевидно не е трябвало да го правя.

— Толкова ли се страхуваш от него?

— Не искам да говоря по този въпрос, Пулър! — сопна се тя.

Вратата се отвори.

Не беше прислужницата, не беше Роджър Трент, не беше дори момичето, което Пулър зърна на стълбите. Жената беше дребна, тъмнокоса, с красиви фини черти, които изглеждаха твърде съвършени, за да са естествени. Дрехите й бяха скромни, но от скъпи материи. Имаше самоуверено поведение, а очите й със сигурност не пропускаха нищо.

Пулър вече беше виждал тези очи.

Погледна към Коул, после отново насочи вниманието си към жената.

— Как си, Джийн? — попита Коул.

— Добре съм — отвърна Джийн Трент. — А ти как си, сестричке?

Пулър продължаваше да мести поглед от Джийн Трент към Сам Коул и обратно. Не бяха близначки, дори не си приличаха много. Но при по-внимателно вглеждане беше очевидно, че имат роднинска връзка.

— Значи Сам е по-малката ви сестра? — подхвърли той.

— Да — кимна Джийн Трент. — С две години и два дни.

— Но хората си мислят, че тя е по-малката — подхвърли Коул.

— Защото се поддържам с масажи, имам личен треньор и специален готвач, Сам — уточни Джийн. — Докато ти по цял ден организираш засади, преследваш лошите и се храниш с боклуци. Всичко това ти се отразява.

— Сигурно — кимна Коул. — Значи имаме нови заплахи, а?

— Така твърди той.

— Не изглеждате разтревожена — отбеляза Пулър.

— Роджър не се разделя с бодигарда си, а тук ние сме достатъчно защитени. Освен това той има разрешително за оръжие и го използва. Хората тук не го обичат, но все още никой не го е нападал.

— След като казвате — сви рамене Пулър и се извърна към партньорката си. — Готова ли си да тръгваме?

— Да.

— Защо не дойдеш на вечеря? — подвикна сестра й след нея, обърна се към Пулър и добави: — Вие също заповядайте.

— Защо? — обърна се Коул.

— Роджър ще бъде извън града, а племенницата ти отдавна пита за теб.

Пулър беше сигурен, че по лицето на партньорката му пробяга виновна гримаса. Тя явно не убягна и на сестра й, която побърза да уточни:

— В осем и половина? Обикновено вечеряме късно.

— Добре — каза Коул.

— Страхувам се, че няма да бъда в тон, ако държите на официално облекло — обади се Пулър.

— Нищо подобно — усмихна се Джийн. — Тук всички предпочитаме лежерните дрехи. — Тя се обърна към сестра си и попита: — Накъде сте тръгнали?

— Ще гледаме как режат мъртъвци.

— Приятно прекарване.

Излязоха навън и се насочиха към патрулката на Коул.

— Как така пропусна да ме предупредиш за роднинските си връзки с това семейство? — попита Пулър.

— Толкова ли е важно?

— Кой знае, може пък да се окаже важно.

— Е, вече знаеш.

— Той е поне с десет години по-възрастен от нея. Втори брак?

— Не. Просто той се е оженил късно, а тя — рано.

— На стълбите зърнах една тийнейджърка.

— Племенницата ми Меган — каза Коул. — На четиринайсет е. Доста деликатна възраст.

— Каза ми, че имат и единайсетгодишен син, нали?

— Роджър-младши. Но той не е тук.

— Къде е?

— Учи във военно училище.

— Трент не ми направи впечатление на човек, който има нещо общо с военните.

— Няма. Но синът му имаше проблем с дисциплината, с който сестра ми не можеше или не искаше да се справи. Затова го изпратиха в Пенсилвания, където да го стегнат и да го научат да казва „слушам, сър“.

— Не е чак толкова лошо. Дисциплината е полезно нещо.

— Може би. Но според мен и двамата твърде рано вдигнаха ръце от него. А Роджър е още дете. Дисциплината започва с домашното възпитание. Когато отделиш от дома му дете на такава възраст, то започва да си мисли, че пет пари не даваш за него.

— А те дават ли?

— Честно казано, не знам.

— Не си ли близка с богатите си роднини?

— Кой може да ти е близък в този живот?

„Тук май е права“, помисли си Пулър.

— Та какво стана с първите заплахи? — попита той.

Коул рязко се завъртя и сложи ръце на кръста си.

— Вече ти казах, че случаят е приключен!

— Знам какво ми каза.

— Тогава защо продължаваш да ровиш?

— Защото искам да науча нещо повече. В такива случаи обикновено задавам въпроси.

— Нямам желание да обсъждам тази тема!

— Къде живее брат ти?

— В Дрейк.

— С какво се занимава?

— Най-често с нищо. Това разпит ли е?

— Опитвам се да разбера тукашните правила, нищо повече. Извинявай, ако съм те обидил.

Откровеността на тези думи й помогна да потисне раздразнението си.

— Ранди е най-малкият. Наскоро навърши трийсет, но му се обърка животът. Надяваме се скоро да се оправи.

— Никой не го е изпратил във военно училище, а?

— Може би е трябвало.

Качиха се в колата и Пулър си сложи колана.

— Някакви новини за онзи, когото обявихте за издирване?

— Никакви. Имам чувството, че отдавна е напуснал Дрейк.

Коул закопча колана си и запали двигателя.

— Какво направи с лаптопа и куфарчето? — попита тя.

— Изпратих ги в АКЛ по военен куриер.

— На сигурно място, така ли?

— Най-сигурното. Разпознаваш го в момента, в който влезеш през вратата. Пише го на пода.

— Какво?

— Имам предвид логото на лабораторията във Форт Гилъм. Купили са го за един долар, още през петдесетте на миналия век.

— Какво представлява?

— Детектив Мики Маус. Човекът, от когото са го купили, се казва Уолт Дисни.

— Логото на криминологична лаборатория е анимационен герой? — учудено го погледна тя.

— Когато си добър, на никого не му пука какво ти е логото.

— След като казваш…

Резиденцията на Трент се изгуби в далечината. Колата ги понесе обратно към реалния живот.

Пулър прецени, че доктор Уолтър Келерман е бил доста по-пълен и впоследствие е отслабнал. Личеше си по увисналите му бузи и допълнителните дупки на колана.

Телата вече бяха транспортирани от погребалната агенция до кабинета му, който се помещаваше в двустайна тухлена пристройка зад една къща на около километър и половина от центъра на града.

— Този човек болен ли е, или просто е решил да се храни здравословно? — прошепна Пулър, докато двамата навличаха халатите и ръкавиците.

— И от двете по малко — отвърна Коул. — Ходи пеша, спрял е червеното месо и е намалил храната. Преди около година му извадиха жлъчката и единия бъбрек и той се стресна. Вероятно е осъзнал, че трябва да се стегне, ако иска да доживее поне до седемдесет.

— Присъствала ли си на други аутопсии?

— О, да. На повече, отколкото би ми се искало.