Не, не подуши нищо.

Бутна вратата с крак и излезе в тъмния коридор.

Туп-туп-туп.

Механичен шум, който изобщо не му помагаше да се отпусне.

Ако се налагаше да насочи някого към смъртта, без съмнение щеше да прибегне до отвличащи вниманието шумове. Беше го правил много пъти в Ирак и Афганистан, също като противниците си.

Извади от раницата прибора за нощно виждане, надяна го и го включи. Тъмният тунел изведнъж грейна в светлина, зелена и леко мътна. Приведе се и посегна към втория пистолет на колана си. И двете оръжия бяха заредени, готови за стрелба. Обикновено не използваше два пистолета, просто защото това щеше да се отрази на точността, особено ако се налагаше да стреля по две мишени едновременно. Но в ограниченото пространство на коридора точността минаваше на втори план. В случая огневата мощ бе по-важна.

Две бяха основните разлики между военните полицаи и специалните агенти на ОКР: първите нямаха право да държат патрон в цевта на личното си оръжие, докато вторите бяха задължени да го правят. В края на дежурството си военните полицаи предаваха оръжието си на съхранение, но агентите на ОКР не можеха да си представят, че дори за миг ще се разделят с него.

Пулър не си падаше по безразборната стрелба, ала в случай на нужда беше в състояние да изпразни и двата пълнителя за десетина секунди. Нямаше как да не улучи мишената. Но не виждаше мишена.

Приведен надолу, Пулър заслиза по покритите с мокет стълби. Присвитото му око гледаше през мерника на пистолета в дясната ръка. Затвореното пространство не му харесваше никак. Войниците го наричаха „фаталната фуния“. Той разполагаше със сериозна огнева мощ, но нямаше представа с какво разполага противникът.

Туп-туп-туп.

Определено беше механичен шум. Но някой трябва да бе включил уреда, който го произвеждаше.

В доклада се споменаваше за куче. Вероятно Коул и хората й го бяха прибрали. Нямаше как да проявят глупостта да го оставят без надзор на местопрестъплението, още повече с четири окървавени трупа. Колкото и да бяха опитомени, кучетата все пак си оставаха месоядни животни.

Туп-туп-туп.

Стигна до най-долното стъпало и видя недовършено помещение с бетонен под и голи стени, към които бяха закрепени кабели. Лъхна го миризма на плесен. Стори му се много по-приятна от онази горе.

После видя петната на една от стените. А също и на пода пред себе си. Кръв. Убийствата бяха извършени тук. Поне на родителите.

Туп-туп-туп.

Отново се огледа, този път с удвоено внимание. В дъното имаше ниша. От мястото си не можеше да види какво има там заради издадената носеща стена.

Туп-туп-туп.

„Разбира се, че звукът идва точно от там.“

Насочил двата пистолета към нишата, Пулър предпазливо запристъпя към нея, залепил гръб за стената.

Не след дълго стигна до ъгъла и се отдръпна назад. Ъглите бяха проблематични — или „динамични“, както казваха войниците. И с пълно право, защото всеки ъгъл предполагаше рязка промяна в ситуацията.

— Федерален агент! — подвикна той.

Нищо.

— Федерален агент!

Огледа носещата стена. Бетонна. Ако беше дървена или шперплатова, без никакво колебание щеше да я надупчи с няколко изстрела, за да стресне всеки, който го дебнеше зад нея. Но пред бетона беше безсилен. Куршумите със сигурност щяха да рикошират в него.

— Хвърли оръжието на пода и излез с ръце на главата! Ще броя до пет и ще ти подпаля задника със зашеметяваща граната!

Той започна да брои, изпитвайки съжаление, че не носи това толкова полезно оръжие.

Туп-туп-туп.

Пулър затъкна единия от пистолетите в колана си, свали раницата от гърба си и я подхвърли към нишата, готов да натисне спусъка.

Туп-туп-туп.

Отзад или нямаше никой, или противникът му беше адски хладнокръвен. Пулър приклекна, напрегна мускули и светкавично протегна врат. Онова, което зърна за стотна от секундата, не беше добро. Никак не беше добро.

Изправи се и заобиколи ъгъла. Звукът идваше от преобърнат на пода вентилатор, чиято перка ритмично почукваше по бетона.

Едва сега разбра какво го беше включило.

Вдигна поглед към униформения мъж, който висеше от тавана. Коженият колан около шията му се беше разхлабил и тялото се беше смъкнало надолу, но продължаваше да виси. Краката му бяха преобърнали вентилатора, който се беше включил.

Вече му стана ясно какво се е случило с полицая, изпратен да охранява къщата.

Присви очи и внимателно огледа лицето му. Очевидно беше мъртъв. Очите му бяха изцъклени. Тялото му висеше като чувал. Ръцете и краката му бяха завързани. Пулър се приближи и докосна кожата му. Беше все още топла, но бързо изстиваше. Човекът бе умрял съвсем наскоро. За всеки случай потърси пулс, но нямаше. Сърцето беше престанало да бие. Вероятно броени минути го деляха от спасението, но вече беше късно.

Убийците бяха избягали с полицейската кола. Още топло моторно масло навън, още топло тяло тук.

Мъртвецът изглеждаше млад. Явно беше новобранец, щом му бяха възложили неприятната задача да охранява трупове цяла нощ. Пулър огледа униформата му. На ръкава му пишеше „Окръг Дрейк“. Кобурът му беше празен. Не беше кой знае каква изненада. Човек с пистолет нямаше да се остави да го обесят. Пулър не можеше да определи дали са го пребили, преди да го окачат на колана, защото лицето беше подуто от задушаването.

Протегна ръка и изключи вентилатора.

Настъпи тишина.

Той се приближи на крачка от трупа, за да прочете името на ламинираната табелка. Уелман.

В това имаше нещо гнило. Да се върнеш на местопрестъплението, за да убиеш полицай. Какво бяха пропуснали? Или недогледали?

В следващия миг Пулър вече тичаше нагоре по стълбите.

Някой идваше.

Погледна часовника си, без да забавя крачка.

Може би сержант Саманта Коул.

А може би някой друг.

Жената слезе от колата си, която не беше полицейска патрулка, а някакъв древен пикап с четири ръчни скорости и три радиоантени на покрива. Отзад беше монтиран кемпер със странични прозорци и отваряща се вертикално врата, на която пишеше „Шеви“. Кемперът беше бял, а бледосинята боя на пикапа явно не беше оригиналната.

Саманта Коул не носеше униформа. Беше облечена с протрити дънки, бяла тениска и непромокаемо яке. Носеше ниски ожулени ботуши. От кобура под лявата й мишница стърчеше назъбената ръкохватка на револвер „Кинг Кобра“ 45-и калибър. Значи беше деснячка. Без ботушите едва ли имаше метър и шейсет. Немитата й руса коса стигаше до раменете. Имаше големи сини очи, а изпъкналите скули говореха, че във вените й тече и индианска кръв. Лицето й беше осеяно с лунички.

Беше привлекателна жена, но със суровото и леко цинично изражение на човек, чийто живот не е бил лек.

Тя огледа черното малибу на Пулър, а после къщата. Тръгна по алеята, сложила длан върху ръкохватката на револвера. Нещата се случиха в мига, в който подмина лексуса.

Тялото й внезапно се озова в здрава хватка, повлечено към паркирания автомобил.

— Мамка му! — изпъшка тя и направи безуспешен опит да се откопчи от дългите железни пръсти. Понечи да извади пистолета с другата си ръка, но тя дори не помръдна, притисната странично към тялото й. Беше абсолютно безпомощна.

— Остани долу, Коул — прошепна глас в ухото й. — Наоколо май има снайперист.

— Пулър? — изсъска тя и рязко се извъртя.

Той разхлаби хватката си и клекна до дясната броня на лексуса.

— Приятно ми е да се запознаем — рече той.

— Щях да получа инфаркт! Изобщо не те усетих!

— Това беше целта.

— Без малко да ми счупиш ръката! Да не си робот?

— Не, обикновен боец — отвърна той. — Твоят човек Уелман ли се казва?

— Какво?

— Питам за ченгето, което си изпратила тук.

— Да — кимна тя. — Лари Уелман. Откъде знаеш?

— Някой го е обесил в мазето на къщата и е избягал с колата му.