— Ще пипна мръсника, който го е направил! — прошепна Коул и отстъпи крачка назад.

— Знам.

— Не можем ли да го свалим? Не искам да го оставяме да виси като заклано животно!

— Можем да прережем примката, но срещу възела — каза той. — Дай ми една секунда.

Той излезе навън и забърза към огромната раница в багажника на колата си.

Върна се със сгъваема стълбичка и голям найлонов лист.

— Ще увия тялото с найлона, за да запазим евентуалните улики. Ти ще се качиш на стълбичката и ще прережеш примката с ножа ми. Не забравяй, че трябва да бъде срещу възела…

Справиха се успешно и увитият в найлон труп се свлече в силните ръце на Пулър. Той го положи по гръб на пода, а Коул пъргаво слезе от стълбичката.

— Запали лампата, ако обичаш — каза той.

Помещението се изпълни с ярка светлина.

— Силно притискане на каротидната артерия и югуларната вена, вероятно счупване на подезичната кост — констатира той, приведен над шията на Уелман. — След аутопсията ще знаем със сигурност дали е така. — Той посочи петната по кожата. — Спукването на кръвоносните съдове сочи, че са го обесили жив.

Обърна тялото на една страна, за да се виждат завързаните ръце.

— Потърси рани от евентуална съпротива и погледни под ноктите му. Ако имаме късмет, може би ще открием нечие ДНК.

Коул се зае да изпълни заповедта, използвайки фенерчето му.

— Няма нищо — обяви след няколко секунди тя. — Което е странно. Лари със сигурност би се съпротивявал. Може би убиецът се е погрижил да отстрани евентуалните следи.

— Мисля, че обяснението е тук — каза Пулър, докосвайки сплъстената от кръв коса на полицая. — Първо го е фраснал по главата, а след това го е обесил.

Извади термометъра от раницата си и го опря в челото на Уелман.

— Около два градуса под нормалното. — Пресметна наум и добави: — Мъртъв е от около три часа. Което означава някъде към два и половина през нощта.

Отвън изскърцаха спирачки.

— Кавалерията пристигна — каза Пулър и срещна погледа на Коул, която го наблюдаваше.

— Очевидно знаеш какво правиш — тихо рече тя.

— Тук съм, за да ти помагам, стига да искаш.

— Искам — кимна тя и се насочи към стълбите.

— Ще огледам местопрестъплението още веднъж — подвикна след нея Пулър. — Това не означава, че се съмнявам в уменията на колегите ти, но и от мен се очаква да докладвам. Началството иска безупречно разследване.

— Прави каквото щеш, стига да пипнем копелето! — отсече Коул и пое нагоре.

Пулър огледа още веднъж мъртвия полицай и се взря в отсрещната стена, оплискана с кръв. Явно там бяха екзекутирани семейство Рейнолдс.

Екзекутирани беше точната дума. Нямаше друг начин да се опише това отвратително престъпление.

Изстрел в главата за него, изстрел в тялото за нея. Защо такава разлика в отношението, запита се той. А децата не бяха разстреляни. При масовите убийства рядко се наблюдаваше различен начин на действие. Смяната на похватите означаваше губене на ценно време. Също като преместването на труповете след убийството. Може би убиецът бе разполагал с всичкото време на света.

Той отново сведе поглед към трупа на Уелман.

Всички убийства си приличат по едно: някой умира по насилствен начин. Всичко останало е различно.

Пулър се изправи и тръгна към стълбите.

Тримата полицаи от окръг Дрейк стояха един до друг, втренчени в мъртвия си колега. Пулър се възползва от това, за да ги огледа. Всички бяха около метър и осемдесет, двама слаби и един по-пълен. Млади, под трийсет. На ръката на единия беше татуирана котва.

— Служил си във флота? — попита Пулър.

Мъжът вдигна поглед от тялото на Уелман и кимна.

Татуировката му със сигурност бе направена след уволнението, помисли си Пулър. В армията не разрешаваха татуировки, които униформата не скрива.

— А ти си в пехотата, така ли? — попита мъжът с котвата.

— В Седемстотин и първи отряд на ОКР в Куонтико.

— В Куонтико обучават и морски пехотинци, нали? — обади се пълничкият.

— Да.

— Братовчед ми служи в морската пехота — добави той. — Твърди, че на тях никой не може да им се опре.

— Да, много пъти са ми спасявали живота в Близкия изток — кимна Пулър.

Коул се спусна по стълбите.

— Открили са колата на Лари — съобщи тя. — Някакъв миньор я забелязал в крайпътно дере, докато отивал на работа. Изпратих нашия криминолог да я изследва.

— Ще може ли след това да се отбие тук? — попита Пулър. — Бих искал да поговоря с него.

— Ще му предам — кимна Коул и се обърна към подчинените си. — Предвид случилото се с Лари тук трябва да има охрана от минимум двама души.

— Няма да има кой да патрулира, сержант — обади се мъжът с котвата.

— Може би и Лари си е мислил, че ще се справи сам — каза Коул и махна към трупа. — И виж какво стана…

— Слушам, сержант.

— И още нещо, Дуейн. Налага се да останеш на пост край патрулката на Лари.

— Слушам, сержант.

Пулър наблюдаваше сцената с интерес. Съдейки по реакцията на мъжете в униформа, на дамите в Планинския щат не им беше много лесно.

— Специален агент Пулър ще ни помага в разследването — добави Коул.

Тримата приеха новината с изопнати физиономии. На тяхно място и аз бих реагирал по същия начин, помисли си Пулър. Реши, че няма смисъл да им предлага клишета от сорта „всички сме от един отбор“, и затова не каза нищо. Щеше да се държи любезно и професионално, но не можеше да разпорежда на тези хора. Единствено Коул можеше да изисква подчинение от тях.

— Къде е дневникът на разследването? — обърна се към нея той.

— В пикапа — отвърна тя.

Пулър я изчака да го донесе и прилежно вписа името и длъжността си, поставяйки под тях датата и точния час. После хвърли едно око на предишните вписвания. Полицаи плюс един криминолог. И някакъв лекар, констатирал смъртта на четирите жертви.

Дуейн изслуша обясненията на Коул относно местоположението на зарязаната патрулка, кимна и тръгна.

— Медиите научиха ли вече? — попита Пулър, докато вървеше след Коул към предната веранда. Светлината на ранното утро беше достатъчна, за да забележи тъмните кръгове под очите й. Между пръстите си стискаше цигара. Той понижи глас, за да не го чуят ченгетата, които все още бяха в къщата. — Предлагам да определим място за почивка. Ще ни трябва доста време за щателен оглед. Там ще си пушиш на воля, там ще ядем и ще събираме отпадъците. Налага се да се снабдим и с химическа тоалетна.

— В къщата има две — отбеляза тя.

— Не бива да използваме абсолютно нищо вътре. Нито термостата, нито тоалетните. Никакво пушене, ядене, пиене или дъвчене на тютюн в къщата.

Коул прибра цигарата и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре — начумерено промърмори тя.

— Медиите? — повтори той.

— Тук излиза само един седмичник. Най-близките телевизионни и радиостанции са на много километри. Отговорът е: не, медиите не ни притесняват. Изобщо не възнамерявам да давам пресконференции, ако това те интересува. До нас се стига трудно. Трябват доста усилия, за да се добереш до Дрейк.

— Ясно.

В очите му се четеше любопитство.

— Какво? — попита след известно време тя.

— Имаш ли някаква роднинска връзка с Ранди Коул?

— Той ми е брат. Защо питаш?

— Защото го срещнах случайно.

— Къде?

— Пред мотела, в който отседнах.

Тя го гледаше с преднамерено безразличие, но това изобщо не го заблуди.

— И как беше?

— В смисъл?

— Пиян или много пиян?

— Беше трезвен.

— Странно.

— Но го болеше главата.

— Предполагам. — В гласа й се долови нотка на загриженост. — Вече цяла година се оплаква от главоболие.

— Казах му да отиде на лекар.

— Аз също съм му го казвала, но едва ли ще ме послуша.

— Отивам да си донеса нещата.

— Имаш ли нужда от помощ?