Отпи глътка кафе и направи изчисления. Двайсет минути да получи закуската си и да я изяде. Четирийсет минути път до местопрестъплението. Значи 6:30 ч., точно както беше казал на Коул.

Навън вече беше двайсет и пет градуса. Отсега беше задушно. Той усети първите капчици пот по тялото си още докато тичаше към колата си за медицинската чанта. Когато беше топло, човек трябваше да пие горещи течности. Но Пулър обичаше кафето по всяко време. То беше неразделна част от военната служба, няколко мига на нормалност в един ненормален свят, в който хората упорито правеха опити да се избиват помежду си.

— Вие ли сте Джон Пулър?

Мъжът, застанал вляво от масата му, наближаваше шейсет, беше среден на ръст, леко закръглен и с почерняло от слънцето лице. Носеше полицейска униформа. Пулър погледна табелката с името му.

Линдеман. Доблестният шериф на това градче.

— Да, шериф Линдеман — отвърна той. — Моля, седнете.

Мъжът се настани срещу него, свали широкополата си шапка и приглади с длан оредялата си коса. От него се разнасяше миризма на „Олд Спайс“, кафе и тютюн. Май всички жители на Дрейк са пушачи, констатира Пулър.

— Вероятно сте зает и затова няма да ви отнемам много време — каза възрастният шериф.

— Предполагам, че и вие имате достатъчно работа, сър.

— Наричай ме Пат — заряза официалностите Линдеман. — Как да се обръщам към теб?

— Просто Пулър.

— Коул твърди, че те бива, а аз й вярвам. Някои хора са на мнение, че жените не трябва да носят униформа и оръжие, но аз я предпочитам пред всички други ченгета тук.

— Аз също, въпреки че я познавам отскоро — каза Пулър. — Малко кафе?

— Изкушавам се, но ще ти откажа. Вече съм изпил три големи чаши и бъбреците ми ще започнат да протестират. Да не говорим за простатата, която според докторите е голяма колкото грейпфрут. Но нали знаеш, че човек няма как да пикае редовно, когато се намира в патрулна кола…

— Разбирам.

— Шибана работа е нашата, да я вземат мътните.

— Така е.

— Не съм имал случай на убийство повече от десет години.

— Какво се случи тогава?

— Един спипа жена си в леглото на брат си.

— И я уби?

— Ами! Тя го гръмна. А после и брат му, който искал да отмъсти за брат си. Шантава история. — Шерифът замълча, огледа околните маси и се приведе напред. — Обикновено не търсим помощ отвън, когато става въпрос за полицейска работа…

— Разбирам те.

— Но работата е там, че сега се нуждаем от помощта ти.

— С удоволствие ще направя каквото мога.

— Ще продължаваш да работиш със Сам.

— Добре.

— Но ще ме държиш в течение заради шибаните медии — добави с нескрито отвращение шерифът.

— Най-добре е армията да се оправя с тях — подхвърли Пулър. — Ще ти дам номерата на подходящите хора.

— Ще ти бъда благодарен.

Пулър извади една от визитките си и надраска няколко цифри и имена на обратната й страна. Шерифът я прибра в джоба на ризата си, без дори да я погледне.

— По-добре да тръгвам — рече той. — Довърши закуската си на спокойствие.

— О, няма да я оставя.

Линдеман сложи шапката си и напусна „Яслата“.

Пулър го изпрати с очи, после вниманието му бе привлечено от мъжа през две маси от неговата. Причината беше фуражката на Американската пощенска служба, нахлупена на челото му.

Мъжът дъвчеше бавно и съсредоточено. Вдигна чашата с кафето, отпи и я остави на абсолютно същото място. След десет секунди отново. Пристигна и закуската на Пулър. Той я изгълта по-бързо, отколкото възнамеряваше. Моментално почувства прилив на енергия от протеините и въглехидратите. Остави пари и стана. Дори не поиска сметката, защото помнеше сумата от предишната вечер.

Взе чашата с кафето и тръгна между масите, без да обръща внимание на втренчените погледи на посетителите.

Слабият мъж с хлътнали бузи също вдигна глава.

— Вие ли сте Хауард Рийд? — попита Пулър.

Мъжът кимна.

— Ще ми отделите ли няколко минути?

Никакъв отговор.

Пулър му показа значката и служебната си карта и седна, без да чака покана.

— Аз съм военен следовател и работя по убийствата, на които сте се натъкнали в понеделник — започна той.

Рийд потръпна и смъкна още по-ниско козирката на шапката си.

Пулър го огледа. Беше със загоряла кожа, болезнено мършав и състарен. Раменете му бяха отпуснати, а езикът на тялото му подсказваше, че се чувства победен от живота и примирен.

— Ще разрешите ли няколко въпроса, мистър Рийд?

Пощальонът отпи поредната глътка кафе и внимателно остави чашата — точно на мястото, на което беше преди малко. Дали пък не страда от обсесивно-компулсивно разстройство, запита се Пулър.

— Добре — каза накрая Рийд.

Това беше първата дума, която произнесе. Гласът му беше тих и дрезгав. Личеше си, че не е от разговорливите.

— Можете ли да ми опишете стъпка по стъпка всичко, като започнете от момента, в който отбихте по алеята пред къщата? Какво видяхте, какво чухте? Или обратното — липсваше ли нещо, което обикновено чувате и виждате? Разбирате ли какво имам предвид?

Рийд вдигна книжната салфетка от масата и избърса устните си. После заговори. Бавно, методично, точно. Пулър беше впечатлен от паметта и наблюдателността му. Вероятно подобни качества се придобиваха след разнасянето на милиони писма и колети по едни и същи места. Човек веднага забелязва нещо, което не се вписва в рутината.

— Бяхте ли виждали Рейнолдс преди това?

— Кого?

— Така се казва убитото семейство — Рейнолдс.

— Ааа…

Рийд обмисли чутото по обичайния начин — бавно и педантично, отпивайки малка глътка кафе.

Пулър забеляза брачната халка на безименния му пръст. Семеен мъж, който закусва навън в пет и половина сутринта? Може би на това се дължеше безнадеждността, която се излъчваше от него.

— Бях виждал момичето. Веднъж, когато оставях пощата, беше на двора. Но мъжа не. Един път, струва ми се, мярнах жената в колата й, разминахме се на улицата.

— А познавате ли Халвърсън?

— Собствениците на къщата?

— Да.

Рийд поклати глава.

— Никога не съм ги виждал. Нямаше да вляза в къщата, ако не ми трябваше подпис на обратната разписка. И тях ли са убили?

— Не. За щастие не са си били у дома. — Пулър помълча известно време, после попита: — А какво стана с пратката?

Чашата спря на сантиметър от устните на Рийд.

— Пратката ли?

— Да. Онази с обратната разписка.

Рийд върна чашата на масата и докосна с пръст изпръхналите си устни.

— Ами занесох я в къщата. — Раменете му потръпнаха, ръцете му се вкопчиха в масата. — И там видях…

— Знам какво сте видели — прекъсна го Пулър. — Но сега ще ви помоля да се концентрирате. Държите пакета в ръце, виждате какво има в дневната, обръщате се и побягвате. Блъсвате вратата толкова силно, че стъклото се чупи в металния парапет.

Тези подробности беше научил от Коул.

— Ще трябва ли да плащам вратата? — разтревожено го погледна Рийд. — Не съм искал да я счупя, но никога през живота си не бях виждал подобна гледка. И се моля на Бога това да не се повтори.

— Не се тревожете за вратата, съсредоточете се върху пакета. До Халвърсън ли беше адресиран?

— Да — кимна Рийд. — Така пишеше.

Пулър умишлено замълча. Искаше мъжът насреща му да си представи пратката. Човешкият ум е странна машинка. Дай му достатъчно време, и той непременно ще ти поднесе нещо неочаквано.

Очите на Рийд леко се разшириха.

— На пратката имаше щемпел R — каза той.

— Препоръчана?

— Да, поща, която се доставя само срещу подпис. — Ръцете му се плъзнаха по покривката и опряха в празната чиния. Вече не изглеждаше безнадежден, а по-скоро мобилизиран. Вероятно за пръв път от години, каза си Пулър.

— Може ли да не е била предназначена за Халвърсън, а само адресирана до тях? — подхвърли той. — Нямаше ли и друго име в скоби, например Рейнолдс? Единствено те са обитавали тази къща.