— Ще го имам предвид — кимна Пулър. — По принцип всичко, с което разполагам, попада в графата поверителна информация, а това означава, че ако го споделя с теб, със сигурност ще ми изпържат задника.

— Ще го имам предвид — имитира го Коул. — Но трябва да знаеш, че няма да кажа на никого.

— Дики Строс и дебелото му приятелче бяха в „Яслата“ и не сваляха очи от нас — каза Пулър, извръщайки глава към заведението.

— Заедно с половината население на Дрейк — добави Коул.

— Все още не сме проверили евентуалните му връзки с Тредуел.

— Така е. Но в момента най-важното е да поговорим.

— В такъв случай потегляй. Предпочитам да съм в движение по време на онова, което възнамерявам да ти кажа. Карай на изток.

— Защо?

— Защото, след като чуеш всичко, най-вероятно ще пожелаеш да караш неспирно чак до океана.

Трябваше му почти час, за да информира Коул за повечето от нещата, които се бяха случили във Вашингтон. Съобщи й за интереса на МВС, но не й каза за вероятността Дрейк да е мишена на евентуална терористична клетка, която действа в района. Не го направи, защото постът й я задължаваше да обяви тревога в окръга, а това щеше да ликвидира шансовете на Мейсън да закове онези типове, които общуваха помежду си на кодиран дари.

Но в интерес на истината беше доста изкушен да й каже.

— Нямаше да е зле, ако бях информирана за тези неща по-рано — въздъхна Коул. — Онези във Вашингтон винаги ли прибягват до подобни игри?

— За тях не са игри, а по-скоро раздвоение. И на всичкото отгоре не знаят на кого да вярват.

— Няма да издържа и пет секунди в подобна ситуация — поклати глава тя. — Никак не ме бива в колективните игри.

— Може би ще откриеш, че не е така.

— Изключено. По-скоро ще гръмна някого. А сега накъде?

— Към местопрестъплението. Искам да проверя нещо, което ми хрумна по време на обратния полет.

Пристигнаха точно в момента, в който Лан Мънро излизаше от къщата на Халвърсън. На колана му се поклащаше комплект за събиране на веществени доказателства.

— Добре дошъл, Пулър — широко се усмихна той и тръгна към него с протегната ръка. — Радвам се да видя, че във Вашингтон все пак не са те изяли жив.

Пулър се обърна към Коул.

— Винаги ли сте толкова дискретни с информацията? — тихо попита той.

— Приключи ли тук? — подхвърли Коул на Мънро. Явно се чувстваше неловко от въпроса.

— Да — кимна младежът и натовари оборудването си в колата. — Можем да отменим карантината.

Пулър насочи вниманието си към патрулката пред къщата. Зад волана седеше един от полицаите на име Дуейн, който нервно изхвърли фаса си през отворения прозорец.

— Нямат право да пушат по време на дежурство, но Дуейн се опитва да ги откаже — започна да обяснява Коул. — Аз най-добре знам какво му е в момента…

Пулър изведнъж тръгна напред и тя остави изречението си недовършено.

— Хей! Къде тръгна?

Пулър отмина дома на Халвърсън и се качи на задната веранда на съседната къща. Беше скована от дебели греди, отдавна изгубили цвят от слънцето и вятъра. На няколко метра по-нататък започваше гората.

— Какво правиш? — попита Коул, изправяйки се до него.

— Получих просветление.

— Това ли е идеята, която ти хрумна в самолета?

— Не, тази ми хрумна едва преди пет секунди.

Той огледа солидния стъклен пепелник на верандата, който почти преливаше от фасове. Недоумяваше защо не го беше забелязал по-рано.

— Кой живее тук?

— Една възрастна двойка, мисля, че се казват Джордж и Ронда Дъгет. Разговарях с тях, преди да отцепим района.

— Кой от тях е пушач?

— Той. Пепелникът е навън, защото жена му не дава да пуши в къщата. Какво е толкова странно? Нима искаш да се превърнеш в отмъстителя, който трябва да накаже всички гадни пушачи като мен?

— Не. Направи ми впечатление, че пепелникът е на верандата, която гледа към гората.

— Какво искаш да кажеш? — попита Коул.

— Колко годишен е мистър Дъгет?

— О, наближава осемдесет. С доста разклатено здраве. Наднормено тегло, нездрав цвят на лицето. По време на разговора спомена за някакви проблеми с бъбреците. Говореше само за болести — като повечето възрастни хора, които нямат с какво друго да си запълват живота.

— Става посред нощ да се изпикае, но нищо не се получава — промълви някак отнесено Пулър. — Това го ядосва. Не може да спи и решава да изпуши една цигара на верандата, докато все още е хладно.

— Вероятно. На мен ми каза, че през деня често влиза в колата си, пали мотора и пуска климатика, за да пуши при поносима температура. Но какво от това?

— Дали са си вкъщи в момента?

— Колата им е на алеята, а те нямат друга.

— Ела да проверим дали идеята ми ще издържи.

Пулър пъргаво изкачи стъпалата на предната веранда и почука на вратата. Коул беше на крачка зад него. Четири секунди по-късно на прага се появи нисичкият Джордж Дъгет. Блед и подпухнал, с треперещи колене и превит гръб, старецът, изглежда, наистина имаше многобройни здравословни проблеми и болежки.

— О, сержант Коул! — възкликна Дъгет. — Може би имате още въпроси?

В гласа му се долови радостното оживление на човек, който отдавна е в плен на монотонния живот и предпочита да участва дори в разследване на убийство, вместо да си пуши в колата и да чака края на дните си.

— Мистър Дъгет, казвам се Джон Пулър и съм от Отдела за криминални разследвания към армията — представи се Пулър. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Показването на служебната карта усили оживлението на стареца.

— Нямам, разбира се. — Гласът му прозвуча като скърцане на подметки върху ситен чакъл. Миг след това се задави от дълбока кашлица. — Проклетата алергия, извинете — промърмори той, издуха носа си в топката книжни салфетки, които стискаше в ръка, а после им махна да влизат.

Последваха го в малък коридор, от който се влизаше в мизерна стаичка. Шперплатовата облицовка на стените беше покрита с тъмни петна, а обзавеждането изглеждаше най-малко на четирийсет години. Килимът на пода беше съвсем протрит, а лакът на мебелите се беше олющил напълно. Настаниха се на столовете.

— Аз също съм служил в армията, но това беше преди много време — каза Дъгет. — Бях в Корея, една прекрасна, но много студена страна. Бях много щастлив, когато се върнах.

— Вярвам ви — кимна Пулър.

— Грижите ли се за здравето си, мистър Дъгет? — попита Коул.

— Аз съм вече стар, дебел и пуша много — примирено се усмихна домакинът. — Иначе съм добре. Благодаря, че попитахте. — Очите му се спряха на Пулър. — А ти си истински мъж, синко. Ако те срещна на бойното поле, веднага ще вдигна ръце.

— Сигурно е така, сър — кимна Пулър, който все още не беше решил как да проведе разпита. — Направи ми впечатление, че пушите на задната веранда.

— Ами жената не обича да опушвам къщата.

— А къде е тя? — попита Коул.

— Още е в леглото. Артритът я измъчва най-много сутрин. Става чак по пладне, когато дойде време за обяд. Ако искате съвет от мен, изобщо не остарявайте.

— Но алтернативата не е особено привлекателна, нали? — подхвърли Пулър, направи бързи изчисления наум и добави: — Забелязахте ли нещо необичайно в неделя вечерта? Чухте ли нещо, например изстрел?

— Слухът ми хич го няма, синко. А в неделя вечерта бях гушнал порцелана, защото стомахът ми се разбунтува срещу вечерята, която приготви жената… Напоследък това ми се случва все по-често. Така и не стигнах до верандата. Вече го казах на тази млада дама, която ме разпитва в понеделник. А жената си спеше. Изобщо не се вълнуваше от мъките ми.

— Ясно. А бяхте ли на верандата в понеделник през нощта?

— Да. Напоследък ставам все по-рано, въпреки че си лягам късно. Няма смисъл да си губя времето в сън, тъй като рано или късно ще легна завинаги в сандъка. Най-приятно ми е призори. Има хладен ветрец, по тревата и дърветата виждам мънички капчици роса. Много е хубаво.