— Каква изненада — отвърна Нокс.

— Има един рибен пазар от северната страна на Жулу, източно от улица „Ксинян“. Донеси хард диска там. След десет минути.

— Нека да са петдесет — отвърна Нокс. — Не съм в района и ще трябва да се придвижа.

— Ще говорим. Донеси хард диска.

— Ние ли? — понечи да попита Нокс, но линията прекъсна.

Лекият дъжд, който ромолеше навън, правеше скутера безсмислен и затрудняваше намирането на такси. Нокс закъсняваше още преди да е тръгнал. Час след обаждането вече минаваше покрай рибния пазар в Жулу и надзърташе вътре. Не се виждаха никакви лица, различни от китайските. Беше облякъл удобния елек с многото джобове въпреки малкия прорез в лявата му част, останал от острието на нападателя. Дясната му ръка бе пъхната в джоба на панталона и стискаше дръжката на нож.

Обиколи веднъж сергиите и редиците с пластмасови контейнери, в които плуваха живи змиорки, морски котки, костури, медузи, лещанки и огромен брой ракообразни. Мина покрай контейнери, пълни с личинки и пълзящи насекоми, както и покрай клетки със зайци, гълъби, пилета и безброй заклани и почистени животни, които не можеше да определи към кой точно вид принадлежаха.

Вдясно пазарът се преливаше в друг, по-малък, който не се виждаше откъм входа. На пръв поглед пространството му се стори празно, докато Нокс не забеляза фигурата на човек, застанал зад един от огромните аквариуми, пълни с жива риба. Пасажът се раздели за миг и разкри лицето на мъжа.

Беше Дулич.

Той пристъпи напред и излезе на открито.

— Не очаквах да видя точно теб — призна си Нокс. — Мислех, че причината да съм тук е, че ти самият няма начин да дойдеш — добави той и през главата му за миг премина мисълта дали това не е някакъв капан, заложен от Дулич.

— Не се притеснявай — успокои го той. — Реално погледнато, не съм аз… — Усмихна се и потупа горния джоб на якето си. Беше влязъл в страната с фалшив паспорт и поемаше огромен риск.

Нокс обаче се притесняваше. Щом самият Дулич имаше възможност да влезе в Китай, за какво му бе необходимо да замесва и него в тази работа? Очевидно целта бе той да стане евентуалната изкупителна жертва, ако се наложи. Трябваше му някой, който да изпълни ролята на бушон. За какво му бе на Дулич да идва точно сега, когато рискът бе далеч по-висок, а не преди няколко дни?

Дулич дръпна Нокс за лакътя и го поведе към едно от задните отделения на пазара, далеч от улицата, където имаше бълбукащи аквариуми с малки костенурки, жаби и морски таралежи. Нокс се намръщи от болка, когато Дулич го дръпна за ръката, при което приятелят му само го изгледа подозрително.

— Разтегнах мускул — излъга Нокс, без да спомене за раната.

— Хард дискът — настоя Дулич и протегна ръка.

Нокс се поколеба.

— А сега сериозно — каза той. — Какво правиш тук?

— Плащането на откупа все още е предвидено за вдругиден. Поискахме последно доказателство, че заложниците са живи, преди да платим. Ти и момичето ще имате грижата да доставите парите.

— Дотук добре, но това все още не обяснява ти защо си тук — повтори въпроса си Нокс.

— Откога трябва да ти давам отчет? — попита, раздразнен, Дулич.

— Отсега — отвърна Нокс.

— Тук съм, за да ти помогна.

— Тук си заради хард диска — възрази Нокс. — А последния път, когато се срещнахме, твърдеше, че съм ти трябвал, защото самият ти нямало начин да влезеш в страната.

— Кой каза, че сега съм в безопасност? — попита Дулич. — „Отчаяни времена, отчаяни мерки“ — изрецитира той. — Тук съм заради теб.

Нокс обаче нямаше да се върже толкова лесно.

— Обещай, че ми пазиш гърба — настоя той.

— Това и правя — увери го Дулич.

— „Бертолд Груп“ не иска второ копие от документите на Лу да излиза наяве. Именно затова се интересуваш от този хард диск, нали? — попита Нокс. — Убеден ли си наистина, че заложниците ще бъдат ликвидирани, защото Данър е американец, а не защото „Бертолд Груп“ е по-заинтересована да се добере до документацията на Лу, отколкото да намери похитените?

— Да речем, че просто съпоставям процентите — отговори Дулич. — Маргарт ми изглежда искрен, но кой знае? Тези мъже са в играта само заради парите, нали? Ала Дани не е някой, който може да бъде пожертван. Не и за мен. Не и за теб. Именно затова си тук. Прав ли съм? Колкото до това, защо рискувах да дойда, шефът ми, Праймър, увеличи парите в брой, които Маргарт да даде като искан откуп. Вече говорим за двеста и петдесет хиляди щатски долара. Ще пристигнат по море в товарен контейнер утре, пристанище Гуанжу. Аз съм куриерът. При толкова много пари в брой Праймър не би се доверил на наемници.

— В такъв случай можеше да отидеш направо на пристанището — отбеляза Нокс.

— Можело, трябвало… — раздразнено повиши глас Дулич. — Приоритет в момента е хард дискът на Дани.

— Получи ли SIM картата, която ти изпратих?

— Да — кимна Дулич. — Твоят човек е провел няколко разговора с друг предплатен номер на „Чайна Мобайл“. Първоначално решихме, че е възможно този, на когото се е обаждал, да е бил мозъкът на операцията.

— Похитителите не са монголците. Те са на страната на тези, които са вземали подкупите — отвърна Нокс.

— Интересно! — възкликна Дулич.

— По-късно са се включили в играта.

— Ами каквото и да значи това, човекът, който е получил тези обаждания, изглежда всеки ден е докладвал на някого в Пекин. Може би на някого от Партията? Или от правителството? А може и на някой голям бизнесмен… Кой, по дяволите, да знае! Но сега това е приоритет за теб и мен.

— Искаш да кажеш, че монголците може да са наети от някой висш чиновник в Пекин? — попита Нокс.

— Или просто са посредници при предаването на подкупите — предположи Дулич.

— Звучи ми логично.

— Проследяваме GPS устройствата и на двата телефона — на този от Пекин и на шанхайския, който очевидно му е докладвал всеки ден.

На Нокс му просветна, че това вероятно ги доближаваше до истината защо Дулич си беше направил труда да дойде дотук.

— Проследяваш ли ги? Добре че ми го каза, без да те питам — отбеляза Нокс.

— Този тип от Пекин е достатъчно умен да изключва телефона и да го държи така през повечето време. По този начин проследяването зацикля. Този от Шанхай не е толкова умен. Искаш ли да се запознаеш с него? — попита Дулич и подаде айфона си на Нокс. — Виж синята точка, той се намира в горната част на този квартал.

Нокс се вгледа за известно време в движещата се карта.

— Успял си да проследиш монголеца? И кога точно смяташе да ми кажеш? — попита.

— Той дойде право тук в момента, в който ти пристигна — отговори Дулич. — Наблюдавах как точката прекосява почти целия град.

Нокс се опита да вникне какво ли можеше да означава това.

— Сигурно те е проследил. Възможно ли е? — попита Нокс.

— А ти с такси ли дойде дотук? — заинтересува се и Дулич.

— Закъснявах — отговори Нокс, а в гласа му се четеше явна изненада.

— Знаем, че този тип има връзки в Пекин, нали? Всъщност ти доста ни помогна, като нивото, до което стигат тези връзки, се потвърди. Той не те е проследявал, Нокс. Човекът просто се беше запътил насам, а това ще рече, че онзи от Пекин има достатъчно контакти, за да накара шанхайските таксита да се оглеждат за теб.

— А това, че няколко пъти се натъквах на монголците — продължи мисълта му Нокс, — означава, че ченгетата са се свързали с Козловски в Консулството и са докладвали за американец, издирван за нападение.

— Значи така са те проследили. Звучи логично — съгласи се Дулич. — Свалили са лицето ти от записите на уличните охранителни камери, дали са снимката на шофьорите на таксита в града и ето те и теб! От сега нататък ще си държа шапката ниско нахлупена.

Някакъв възрастен китаец влезе в помещението при тях, загреба малко буболечки от един контейнер, изсипа ги в найлонова торбичка и си тръгна, без да каже нищо.

— Ами този? — попита Нокс и посочи движещата се синя точка. — Ще трябва да му се измъкна.