Единственото обяснение за това беше, че пръстът бе запазил известна топлина. Нокс преглътна мъчително.

— Кой пръст?

Последва тишина.

— Кой пръст? — повтори Нокс.

— Средният на дясната ръка.

— О, по дяволите! — Похитителите бяха изпратили специално послание. Нокс се напрегна. Този път нямаше нужда от ДНК проба. Опита се да си поеме дъх. — Ще ги убия! — изсъска през зъби той.

— С теб съм — отвърна Дулич.

— А Пеги?

— Няма нужда да я тревожим с подробности.

— Тя има право да знае, че е още жив — опита се да възрази Нокс.

— Така ще бъде. Ние ще се заемем с това — отвърна Дулич.

— Има ли някакви преговори за сумата? — попита Нокс.

Откупите винаги бяха намалявани към края на дадения срок за плащането.

— Маргарт се справи много добре с това. В момента паднаха на четвърт милион щатски долара.

— Двеста и петдесет хиляди? И това за двама заложници, единият от които американец? Будалкаш ли се с мен? — попита Нокс.

— Съставихме си плана така, сякаш срещу нас стоят аматьори — отговори Дулич. — „Бертолд“ беше готов да плати максимум десет милиона.

Нокс му разказа за доставчика на „Шерпа“, който знаеше точния адрес. По такъв начин това подкрепяше теорията, че си имаха работа с аматьори.

— Играта се променя — заяви Дулич. — Ако не са „Триад“, отвличането може да е от колеги или конкуренти, но според това, с което сме се сблъсквали до момента, моделът им на поведение по-скоро предполага да е някой от получателите на подкупите. Трябва да идентифицираме кои са тези хора. И да ми донесеш счетоводните записи на Лу.

За Нокс монголците не приличаха на аматьори. По-вероятно беше да са хората на Йонг Ченг.

— За твоя информация, проследихме разговора на инспектор Шен с Маргарт за американския филмов екип.

Нокс не каза нищо, а умът му все още беше зает с човека от „Шерпа“ и с отрязания пръст на Данър.

— Потвърдено е, че един от членовете на филмовия екип липсва — продължи Дулич. — Имаме информация от главната камериерка в хотел „Мариот“. Оператор е, но нито той, нито камерата му са се мяркали в хотелската стая през последните десет дни.

— И това по какъв начин ни засяга? — попита Нокс.

— Виж, те снимат филм за „Бертолд Груп“, нали? За строителството на небостъргача. Сега китайците се занимават само с това, което ще рече, че и ние се интересуваме. Става въпрос за изчезнал човек, а и на нас ни липсват няколко, нали?

— Също ли е бил отвлечен?

— Кой знае…

— Да не би да са изпратили отрязана ръка вместо пръст?

— Никой нищо не е пращал. Ръката е била извадена случайно от Яндзъ.

— Операторът мъртъв ли е?

— Откъде да знаем? Системата за сигурност в хотела може да проследи кога е била използвана картата за влизане в стаята, а през последните десет дни там са били само камериерките. Струва ми се, че е възможно да е мъртъв.

— Питам отново: нас какво ни интересува това? — настоя Нокс.

— Ти си много коравосърдечно копеле. Човекът е изчезнал… — И това му го напомни най-коравосърдечното копеле, което Нокс познаваше. — Инспектор Шен е посетил Маргарт няколко дни след похищението на служителя на „Бертолд“ и определено разследва различен случай на отвличане. Толкова типично за Китай, нали? Защо да се подхожда към проблема направо, когато може да го човъркаш по заобиколен път? Опитва се да намекне на Маргарт, че могат взаимно да си бъдат полезни — едното разследване може да помогне на другото.

— Или по-скоро го заплашва самият той да не разследва нищо. Това означава, че знае за мен.

— Сигурно е намеквал за теб — съгласи се Дулич. — А това е още една причина, поради която си струва да го обсъдим, не мислиш ли?

— Знаеш ли дали Китайската народна въоръжена полиция и инспекторът в частност биха наели монголци за биячи? — заинтересува се Нокс.

— Ще ти кажа какво знам: от Министерството на държавната сигурност биха наели и проклетия варварин Атила, ако това би отговорило на целите им. Защо?

— Елиминирах двама — обясни Нокс. — Приличаха на монголци, но имаха валидни китайски лични карти. Тези са накацали из целия случай като мухи. Били са замесени и в схемата с поощренията.

— А ти откъде знаеш за това?

— Открих джипиеса на Дани. Оставил си е гласови бележки за всяко от местата, където Лу е давал подкупите.

Дулич подсвирна от изненада.

— Най-новото около плащанията на Лу може би са въпросните монголци — продължи Нокс.

Дочу как Дулич дълбоко си пое дъх от другия край на линията. Коментарът явно бе успял да отприщи адреналина му.

— Мога да помоля Праймър да попита Маргарт дали знае нещо за монголци или изнудване, което е предшествало отвличанията, но си мисля, че ако имаше такова нещо, той сам щеше да ни каже. Все пак ние работим за него… — отговори Дулич.

— Монголците са смазали от бой доставчика, който е оставил искането за откуп — уточни Нокс.

— Явно се справяш доста бързо.

— Изглежда, всичките им усилия са насочени към това да намерят Лу. Някак си не ги виждам те да стоят зад всичко това. По-вероятно са изостанали, както и ние.

— Ако са помощници на китайците, прецакан си. Тези момчета без колебания биха те замъкнали някъде, за да ти теглят един куршум между очите.

— Благодаря ти, че ми го каза — подразни се Нокс.

— Ще ми се да направиш още едно копие на хард диска на Дани — каза Дулич. — Моите момчета от техническия отдел тук ще трябва да го погледнат.

— Може би джипиесът на Дани и оставените гласови бележки ще заместят липсващите счетоводни документи на Лу — предположи Нокс.

— Разполагаш ли с имена, със суми? — попита Дулич.

Нокс не отговори.

— Съсредоточи се, Нокс. Счетоводните записи са основното нещо.

— Мислех, че главното е да се доберем до тях, докато са живи.

— Просто те посъветвах — добави Дулич.

— А на мен не ми харесва — отвърна Нокс. „Бертолд Груп“ явно се притесняваше повече за това дали ще успее да прикрие нещата, отколкото да измъкне заложниците живи. — Да не би от мен да се очаква да чета между редовете, Сержант?

— Няма никакъв подтекст. Приоритетът тук е човешкият живот — обясни Дулич. — Нещата не са се променили.

— А ако се променят, да знаеш, че напускам. Все пак съм сам в тази каша — подчерта Нокс.

— Не възразявам.

— Не бих искал да ти пращам хард диска по пощата. Не е добра идея да ти го пращам и по електронен път.

— Ще внедрим куриер — предложи Дулич.

— Мислех си, че не можеш да внедряваш хора тук.

Отговорът не дойде веднага, но след кратко колебание Дулич отвърна:

— Дискът ни трябва днес, Нокс. Трябва да внесем доларите за откупа в страната. Маргарт не разполага с толкова много валута в брой. Ти ще се погрижиш за твоите неща, аз ще поема нашите.

— Ако ще предавам диска на някого, по-добре да е човек, когото съм виждал. Прати ми поне снимка — настоя Нокс.

— Недей да ми се правиш на Пиърс Броснан.

— Даниъл Крейг15. Не си в час — отговори Нокс.

— Майната ти! — засмя се Дулич и прекъсна връзката.

Нокс подкара скутера по булевард „Чангъл Лу“ и взе всички необходими мерки, за да не бъде проследен. Двадесет минути по-късно вече се намираше на мястото, до което при нормални обстоятелства би стигнал само за пет…

Притвори задната врата на къщата за гости и чу отвътре гласове, музика и тракане на чаши и чинии. Реши да си вземе бира и да се качи направо в стаята си. Щеше да се преоблече и да обиколи със скутера по отбелязания в джипиеса маршрут, за да разузнае обстановката преди обхода, който двамата с Грейс щяха да направят след няколко часа.

Мина през миниатюрната столова, която служеше и като барче, и вниманието му бе привлечено от копринена блуза с паднало рамо. Ейми Сю пиеше коктейл „Кир“16, седнала с гръб към него. Той се приближи и спря зад нея.