— Бизнесът на Алън Маргарт е обречен да се провали, Йойа Чу — със заговорнически тон й сподели той. — Все пак те са чужда компания. Независимо от това какво се говори в нашата велика страна, една чужда фирма никога няма да бъде допусната да измести позициите на китайска компания, и то на наша територия. Никога! И двамата с вас добре разбираме това, а когато „Бертолд“ се провали, много хора ще останат на улицата, включително счетоводителите. Да, брилянтните млади счетоводители ще се юрнат като мравчици да търсят нова работа… Великите предизвикателства дават големи възможности — продължи той с тон, сякаш цитираше поговорка. — Подобна възможност сега стои пред вас, Йойа Чу. Вие сте китайка като мен, а не чужденка като тях. Ако сега дойдете да работите за мен, ще ви плащам с двадесет и пет процента повече от това, което ви дава Алън Маргарт; ще разполагате с по-добри социални придобивки и ще бъдете гордост за семейството си, тъй като ще се трудите за китайска фирма.

— За мен би било голяма чест, Йонг Ченг — отвърна Грейс и го изгледа преценяващо, опитвайки се да разбере дали това бе действителната цел на поканата му, или той просто проучваше възможността да проведе същинските преговори. — Дълбоко съм трогната, но ще ми простите, че ми се налага да помисля известно време върху вашата щедра оферта.

— Времето понякога е благословия, а друг път — проклятие — отвърна той. — Използвайте го разумно. Аз не бързам, но вие… — започна той, но внезапно млъкна. Грейс си помисли, че е възможно той да намеква за ситуацията с откупа, но когато Йонг Ченг продължи, тя съвсем се обърка. — „Ксуан Тауър“ трябва да бъде завършена. Помнете думите ми: когато дойде време да разрежем лентата, обектът няма да носи името на „Бертолд Груп“! Това никога няма да стане.

— В защита на сегашния си работодател — започна тя, преднамерено подчертавайки думите — със сигурност мога да твърдя, че десетки, ако не и стотици сгради в Шанхай са били напълно или частично финансирани и построени с чуждестранни пари. Много западни архитекти — французи, германци, араби, са допринесли градът ни да изглежда толкова интересно… Шанхай наистина е един космополитен град.

— Несъмнено е така. Тук също така са работили и много американци. Но „Ксуан“ ще бъде най-високата сграда в света, истинска гордост за цялата ни страна. Гордост за Китай, не за Америка! — подчерта той.

— Да, разбира се.

— Несъмнено ще стане така, недейте да се лъжете. Експанзията на Алън Маргарт ще спре тук, в Шанхай, и то преди официалното откриване на „Ксуан“ — изсъска Йонг Ченг, почервенял от яд.

„От уискито ли?“, помисли си Грейс. Едва ли, вероятно той разчиташе на някакви обещания от правителството, дадени му още в самото начало на проекта. И сигурно отвличането на Едуард Лу представляваше само една малка плочка, която трябваше да събори останалите в доминото. В Азия финансовите конспирации се бяха превърнали в изкуство, практикувано от всички — от уличния метач до хора като Йонг Ченг.

Мислите й бяха прекъснати, когато той й заговори отново:

— Китайските печалби се реинвестират тук, а чуждестранните заминават отвъд океана и никога повече не се завръщат. Мисля, че ви е достатъчно ясно какво означава това.

„Бертолд“ ще се провали тук, в Шанхай — кънтеше в главата й. „Бертолд Груп“ разполагаше със строителни обекти в различни градове, пръснати из цялата страна. Йонг Ченг неволно бе изпуснал думите. Дали това не означаваше, че в момента се води война с наддаване за шанхайския проект, която Йонг Ченг беше решен да спечели? Разкриването на фирмената практика да се предлагат подкупи, би предизвикало разследване и моментално би отстранило съответната компания от подобни наддавания, а записите на Едуард Лу биха изиграли решаваща роля при всякакви опити да представят „Бертолд Груп“ като злия чуждестранен дявол.

— Моля ви! — каза той и направи знак с ръка на преминаващата наблизо сервитьорка, след което взе чаша шампанско от таблата й и я поднесе на Грейс.

Тя отпи съвсем малка глътка.

— Ще очаквам решението ви — продължи той. — Уведомете ме, ако е възможно, преди отпуската за националния празник.

Беше назовал същия краен срок като този за размяната. Дали това означаваше нещо? Какво очакваше от нея?

— Ще се видите ли със семейството си на остров Чунмин за празниците? — попита той.

Цялото й тяло изведнъж се напрегна. Явно това, което той знаеше за нея, никак не се изчерпваше с данните от автобиографията й.

— Ако времето ми го позволи — излъга тя. В действителност нямаше намерение да се среща с баща си.

— Семейството е всичко — философски заключи Йонг Ченг.

Това заплаха ли беше? Или пък обикновено припомняне на китайските корени и на това към кого трябваше да бъде лоялна?

— За страната, за идеологията, за семейството — каза тя, рецитирайки популярната китайска поговорка, която бе научила още в училище.

Погледът на Йонг Ченг изведнъж стана остър, той се насили да се усмихне и отвърна:

— Да. И преди всичко — за семейството.

20:00 часа

Нокс не можеше да възприеме хората, които носеха хендсфри устройства на публично място. Ако си сам зад волана, добре. Ако си сам вкъщи, също става, но му се струваше крайно претенциозно, обидно и абсурдно някой да го носи, докато е сред много хора. Ако бог искаше човекът да има пластмасова фуния, която непрекъснато да стърчи от ухото му, то той сам щеше да я сложи там.

Катрин Ву непрестанно докосваше слушалката си с ръка и водеше разговори, които не включваха госта й. Жената изглеждаше и звучеше като робот, докато тялото й изпращаше съвсем различни сигнали.

Нокс си позволи да се намеси в един от последните й разговори:

— Разбрах, че „Бертолд Груп“ е имал известни проблеми с намирането на работна ръка тази седмица — каза той. Беше изстрел напосоки, но и интелигентен начин да разбере нещо, което го интересуваше. Дулич му беше споменал за това. — Чува се и за проблеми с доставките на материали.

Катрин се изчерви.

— Господин Нокс, аз се занимавам само с това да организирам срещите на господин Йонг — отвърна тя. — Опасявам се, че силно надценявате позицията ми.

Ето я отново тази дума. Нокс наистина се надяваше тя да спре.

— О, едва ли. Всички в Шанхай говорят за това — рече той.

— Така ли? Значи само аз не съм разбрала. Типично. Да ви кажа, не вярвам на всеки слух, който чуя.

— Знаех си, че си ти! — изненада ги някаква жена иззад гърба на Нокс. Беше китайка, а той позна гласа й, който бе чувал в много интонации — от радостни възгласи до пълен екстаз.

Беше Ейми Сю, дребничка и много красива брюнетка, облечена в свободно падаща копринена блуза с оголено рамо и джинси, които толкова плътно обгръщаха хубавите й крака, че изглеждаше така, сякаш кръвообращението й бе затруднено. Косата й бе подстригана в модерна асиметрична прическа с бретон, наклонен наляво. Не носеше видим грим, но чифт обици с черни перли и същата огърлица красяха ушите и шията й. Чертите на лицето й бяха по-скоро момичешки и не издаваха възрастта й, а леко издължените й очи бяха спечелили вниманието му преди три години.

Нокс я целуна по двете бузи и прошепна: „Помощ!“. Двамата се държаха за ръце, когато я представи на Катрин.

— Ейми Сю, това е Катрин Ву, асистентката на господин Йонг. Тя тъкмо ми показваше тази чудесна гледка. — Той се обърна към госпожица Ву. — Ейми е един от най-старите ми търговски партньори тук — представи я той и добави: — И близка приятелка. Тя предлага най-изтънчените перли в цял Шанхай, но бижутата й често са твърде скъпи.

— Американците винаги търсят евтино, евтино, евтино… — каза Ейми, а гласът й прозвуча като чуруликане на птиче.

— Изглежда, вие двамата отдавна… търгувате заедно. — Катрин Ву нарочно наблегна на думите.

— Както казах, стари приятели сме — отговори Нокс, не сваляйки очи от Ейми. Зарадва се, че тя потвърди заниманията му, без да се налага да я предупреждава.