— Брайън Делаханти — поясни Боб. — Само не ми казвай, че си го забравила. Разказах ти за него, след като ти сподели какво се е случило с Брандолин.

Тя зяпна от удивление.

— Твоят приятел от гимназията ли? Боб, той е мъртъв! Блъснал го е камион, докато се е опитвал да вземе бейзболната топка, изтъркаляла се на шосето, и е мъртъв!

— Ами… — усмивката му леко помръкна. — И да, и не. Почти винаги го наричах Брайън, когато ти разказвах за него, но в училище не му виках така, понеже той си мразеше името. Наричах го Би Ди.

Дарси понечи да попита какво общо има това с цената на чая в Китай, но изведнъж се досети. Знаеше отговора. Би Ди.

Бийди.

Боб говори дълго и с всяка минута ужасът на Дарси нарастваше. Двайсет и седем години беше живяла с ненормален, без да разбере какъв е. Но как би могла? Лудостта му беше като подземна река, скрита под каменен пласт, покрит с дебел слой почва, върху която растяха цветя. Човек можеше да се разхожда сред тях и никога да не разбере, че отдолу тече реката на лудостта. Обаче реката си беше там. Открай време. В писъмцата си до полицията Боб обвиняваше за всичко Би Ди (едва след години беше започнал да го нарича Бийди), но тя подозираше, че не е толкова наивен: много по-лесно му е било да води двойствен живот, като прехвърли вината върху Брайън Делаханти.

Именно на Би Ди му хрумнала гениалната идея тайно да внесат оръжия в училището и да извършат масово убийство. Според Боб това вдъхновение осенило приятеля му през лятото, след като завършили девети клас в гимназията в Касъл Рок.

— Хиляда деветстотин седемдесет и първа… — той добродушно се усмихна и поклати глава, сякаш си припомняше невинна младежка лудория. — Едни момичета ни се подиграваха. Даян Рамидж, Лори Суенсън, Глория Хагърти… имаше и още няколко, но съм им забравил имената. Възнамерявахме да се въоръжим до зъби — бащата на Брайън притежаваше двайсетина пушки и пистолети, включително два германски люгера от Втората световна война, по които бяхме луди, и да отидем в гимназията. По онова време в училищата нямаше детектори за метал, разбира се.

Щяхме да се барикадираме в крилото с кабинетите по естествени науки, да заключим вратите, да убием няколко души (предимно учители, но и съученици, които не харесвахме) и да изведем другите през противопожарната врата в дъното на коридора. Но не всички. Щяхме да задържим като заложнички момичетата, които ни се подиграваха. Планирахме — Би Ди планираше — да направим всичко това, преди да пристигнат ченгетата. Той нарисува карти и състави списък на етапите на акцията, който криеше в тетрадката си по геометрия. Ако не ме лъже паметта, етапите бяха двайсетина; първият беше „Да включим противопожарната аларма, за да причиним смут и бъркотия.“ — Боб се изкиска. — След като се заключихме… — Той стеснително се усмихна.

Дарси си помисли, че мъжът ѝ не се срамува от стореното, а от това колко глупав е бил планът.

— Вероятно се досещаш какво стана. Бяхме под напрежение, хормоните ни бълбукаха. Щяхме да кажем на онези момичета, че ако ни пуснат, ще ги пуснем. Ако ли не — ще ги убием. И те щяха да ни позволят да ги изчукаме. Естествено. — Кимна и добави: — Щяха да се чукат, за да останат живи. Би Ди имаше право. — Беше се пренесъл в миналото. Очите му бяха замъглени от (гротескна, но искрена) носталгия. По какво? По налудничавите младежки мечти? Страшното беше, че може би наистина тъгуваше именно за това.

— Не възнамерявахме да се самоубием като онези откачени хевиметалисти в Колорадо. В никакъв случай. Брайън твърдеше, че в сутерена под класните стаи имало тунел, който се простирал между склада и старата сграда на пожарната на шосе 119. Прокопан бил през петдесетте, та на първокласниците, които през междучасията си играели в някогашния парк отвъд шосето, да не се налага да прекосяват платното.

Боб се изсмя и Дарси стреснато подскочи.

— Повярвах му, обаче се оказа, че лъже като дърт циганин. През есента на същата година слязох в сутерена да проверя. Складът си беше там — претъпкан с какви ли не хартии и вонящ на течността, която използваха при изваждането на печатни материали на циклостил, но ако е имало тунел, така и не го открих, а още тогава бях много старателен и акуратен. Щяхме да останем в капан и… кой знае, може би накрая все пак щяхме да се самоубием. Никога не се знае какво ще направи един четиринайсетгодишен хлапак, нали така? Тийнейджърите са като невзривени бомби.

„Ти обаче се взриви — помисли си Дарси. — Права ли съм, Боб?“

— Твърде вероятно беше да ни хване шубето и да не предприемем нищо. Или пък да съберем кураж и да изпълним плана си. Възбуждах се, докато Би Ди описваше как първо ще опипаме мръсниците, после ще ги накараме взаимно да се разсъблекат… Досещам се какво си мислиш, Дарс: сексуални фантазии на самозадоволяващи се хлапета. Само че онези момичета наистина бяха големи гадини. Опитахме ли се да ги заговорим, само се изсмиваха, навирваха носове и ни обръщаха гръб. Събираха се пред кафенето, гледаха ни и се заливаха от смях. Разбираш, че вината не беше наша, нали, скъпа?

Той сведе очи към пръстите си, които неспокойно барабаняха по коляното му, после пак погледна Дарси.

— Важно е да разбереш колко убедителен беше Брайън. Освен това беше луд за връзване. Да не говорим, че по това време цялата страна беше обхваната от размирици и нашият план донякъде беше повлиян от всеобщото желание за бунт и промяна.

„Съмнявам се“ — каза си тя.

Най-поразяващото беше как Боб разказваше за случилото се като за нещо съвсем нормално, сякаш сексуалните фантазии на всеки тийнейджър са свързани с изнасилвания и убийства. Може би го вярваше, както беше повярвал в тунела за бягство, съществуващ само във въображението на Брайън Делаханти. Наистина ли беше така, запита се Дарси. Кой би могъл да ѝ отговори? Та нали в момента слушаше спомените на един безумец. Само дето ѝ беше трудно да приеме истината (засега!), понеже безумецът беше Боб. Нейният Боб.

— Така или иначе акцията не се състоя. — Той сви рамене. — Брайън загина под колелата на камиона. След погребението се събрахме в дома му и майка му ми предложи, ако искам, да си взема нещо за спомен от стаята му. Исках и още как! Взех тетрадката му по геометрия, та никой да не разбере за плановете му за Големия гимназиален купон със стрелба и чукане на мацки. — Боб печално се усмихна. — Ако бях религиозен, щях да кажа, че Бог ме е спасил от самия мен. Кой знае, може би наистина има Нещо… някаква Сила… която ръководи живота на всеки от нас.

Дарси не издържа и възкликна:

— И на теб е определила да изтезаваш и да убиваш жени, така ли?

Боб укорително я изгледа и вдигна пръст като строг учител:

— Първо, те бяха мръсници. Второ, аз не съм виновен. Бийди правеше онези неща, и то с право, Дарс. Казвам „правеше“ вместо „прави“, понеже вече съм загърбил това.

— Боб, приятелят ти Би Ди е мъртъв. Умрял е преди близо четирийсет години. Знаеш го… Или поне го осъзнаваш на някакво ниво…

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше:

— Искаш ли да го наречеш отхвърляне на вината? Защо не? Така би се изразил всеки психиатър. Изслушай ме, Дарси! — Приведе се и притисна пръст до челото ѝ. — Изслушай ме и си го набий в главата. Виновен е Брайън. Зарази ме с… със своите идеи. Знаеш как е, когато нещо ти се загнезди в ума — не можеш да го забравиш. Не можеш да…

— Върнеш пастата за зъби обратно в тубичката?

Боб изръкопляска и на Дарси ѝ се прииска да закрещи.

— Точно така! Не можеш да върнеш пастата за зъби обратно в тубичката. Брайън беше мъртъв, но идеите му бяха живи. Представите как хващаш разни жени и им причиняваш всичко, което ти дойде наум, се превърнаха в негов призрак. — Боб погледна нагоре, после извърна очи.

Някъде Дарси беше прочела как този жест означава, че човекът съзнателно лъже. Всъщност имаше ли значение? Според нея — не.

— Няма да навлизам в подробности — продължи той. — Не са от онези, които се споделят с любимата, и независимо дали ти харесва (знам, че тъкмо сега не си благоразположена към мен), ти си оставаш моята любима. Едно искам да знаеш — че се съпротивлявах. Съпротивлявах се цели седем години, обаче онези идеи — идеите на Брайън — не ми даваха покой. Накрая си казах: „Ще се опитам само веднъж, за да се отърва от натрапчивата мисъл. За да се отърва от Брайън. Ако ме хванат, така да бъде — поне тази мисъл ще престане да ме тормози. Ще престана да се питам какво е усещането.“