Но встъплението беше по-скоро entr’acte. Първо действие започна с приема в единайсет часа, където по-амбициозните и платежоспособни читатели лично се запознаха с Тес край масите със закуски и чаши отвратително кафе (вечерните мероприятия включваха пластмасови чаши отвратително вино). Малцина ѝ поискаха автограф, мнозина се снимаха с нея на мобилните си телефони. Питаха я откъде черпи идеите си и тя отговаряше с вежливо сумтене. Няколко души я попитаха как да се свържат с агент, а блясъкът в очите им издаваше, че са платили допълнителните двайсет долара само за да ѝ зададат този въпрос. Тес отговори, че ги затрупваш с ръкописи, докато някой от по-гладните не склони да хвърли поглед на творенията ти. Това не беше цялата истина — станеше ли дума за литературни агенти, нямаше цяла истина, — но се доближаваше до нея.

Второто действие представляваше сказката, която продължи приблизително четирийсет и пет минути. Тя се състоеше предимно от анекдоти (не твърде лични) и описание как изгражда романите си (отзад напред). Важно беше поне на три пъти да вмъкне заглавието на последната си книга, която тази есен беше „Клубът по плетиво на спелеоложка експедиция“ (Тес обясни какво значи спелеология за тези, които не знаеха).

В третото действие настана времето за въпроси: питаха я откъде черпи идеите си (шеговит отговор за отбиване на номера), дали героите ѝ имат прототипи в истинския живот („лелите ми“) и как да накараш агентите да забележат работата ти. Освен това днес някой се поинтересува откъде си е купила ластика за коса (от евтин магазин — отговор, който предизвика необясними овации).

Последното действие беше време за автографи, през което тя надлежно надписваше книги с честитки за рождени дни или годишнини от сватби. И с посвещения, например: „На Джанет, почитателка на всичките ти романи“ и „На Лий — дано лете пак се видим на езерото Токсъуей!“ (Малко шантава молба, понеже тя изобщо не беше ходила на езерото, но се предполагаше, че любителят на автографи е бил там.)

Когато всички книги бяха надписани и читатели, които нарочно се позабавиха, се сдобиха с още снимки на мобилните си телефони, Рамона Норвил отведе Тес в кабинета си да изпият по чаша истинско кафе. Библиотекарката пиеше своето чисто, което никак не изненада Тес. Рамона Норвил беше от жените, които не търпят глезотии като захар и сметана и си падат по планинските преходи. Единствената изненада в кабинета беше рамкираната снимка с автограф на стената. Лицето ѝ се стори познато и след малко Тес изрови името от батака, който е в главата на всеки писател и представлява най-ценният му авоар.

— Ричард Уидмарк?

Рамона Норвил се засмя смутено, ала доволно.

— Любимият ми актьор. Ако искаш да знаеш, малко си падах по него като девойка. Взех му автограф десет години преди да почине. Още тогава той беше на коленопреклонна възраст, но подписът си е истински. Това е твое.

В първия миг Тес объркано си помисли, че библиотекарката говори за подписаната снимка. После видя плика в дебелите, къси пръсти. Плик с прозорче, за да видиш чека вътре.

— Благодаря. — Тя пое плика.

— Благодарностите са неуместни. Заслужи си всеки цент.

Тес не взе да скромничи.

— Така. А сега да ти обясня за прекия път.

Тес наостри уши. В една от книгите ѝ Дорийн Маркиз казваше: „Двете най-хубави неща в живота са топли кроасани и бърз път към дома.“ Тук беше налице случаят, когато авторът използва съкровените си убеждения, за да вдъхне живот на прозата си.

— Можеш ли да програмираш пресечки?

— Да, Том е много умен.

Рамона Норвил се усмихна.

— Въведи Еленовия път и шосе 47. В нашата модерна епоха Еленовия път почти не се използва — практически го забравиха, откакто построиха скапаната 84, — затова пък е доста живописен. Ще се друсаш по него… а-а… двайсетина километра. Асфалтът е кърпен, обаче няма много дупки — за последно минах оттам през пролетта, когато пътищата са най-лоши. Поне аз така съм установила.

— Аз също — отвърна Тес.

— Когато стигнеш до шосе 47, ще видиш табела за магистрала 84, но по нея ще караш само петнайсетина километра. Красота! И ще си спестиш сума ти нерви и време.

— Красота — повтори тя и се засмяха: две жени на едно мнение, наблюдавани от усмихнатия Ричард Уидмарк. Изоставеният магазин с цъкащата реклама беше на деветдесет минути път, сгушен уютно в бъдещето като змия в пазвата. Каналът също, разбира се.

Тес не само че си имаше джипиес, но се беше бръкнала за модел, изработен по поръчка. Обичаше хитроумни джаджи. След като въведе пресечката (Рамона Норвил любопитно се бе навела през прозореца, наблюдавайки с мъжки интерес), джипиесът мисли една-две секунди и каза:

— Тес, изчислявам маршрута ти.

— Олеле, и таз добра! — подвикна библиотекарката и се засмя, както хората се смеят на някоя мила чудатост.

Тес се усмихна, ала си помисли, че не е по-шантаво да програмираш джипиеса си да те нарича по име, отколкото да окачиш снимка на мъртъв актьор в кабинета си.

— Благодаря ти, Рамона. Всичко беше професионално издържано.

— В трите бъта се стараем. Хайде, заминавай. С моите благодарности.

— Заминавам — рече Тес. — Няма защо да ми благодариш. Беше ми приятно.

Това беше самата истина: тя държеше тези срещи да минават делово. А пенсионният ѝ фонд определено щеше да набъбне от неочаквания приток на свежи пари.

— Да се прибереш по живо, по здраво! — извика Рамона и Тес вдигна палци.

След като потегли, Том Томтом (понякога Тес на шега удвояваше или утрояваше името му) я поздрави:

— Привет, Тес. Виждам, че поемаме на път.

— И още как. А денят е прекрасен за това, какво ще кажеш?

За разлика от компютрите в научнофантастичните филми Том не беше пригоден за лековати разговори, въпреки че понякога Тес му помагаше. След четиристотин метра той ѝ нареди да завие надясно, после наляво. Върху екрана светеше карта със зелени стрелки и имена на улици, за които Томтом черпеше информация от някакво въртящо се метално кълбо високо в небесата.

Тя скоро излезе в покрайнините на Чикопи, но без никакъв коментар Том я преведе край завоя за магистрала 84 и тя се озова в гориста местност, засияла в ярки октомврийски цветове, замирисала на запалена есенна шума. След петнайсетина километра по нещо, наречено Стария селски път, Тес тъкмо почваше да се чуди дали джипиесът не е допуснал грешка (да, бе, да), когато Том отново проговори:

— Десен завой след километър и половина.

Тес скоро зърна зелената табела, която така беше надупчена от сачми, че надписът почти не се четеше. Естествено Том нямаше нужда от табели; по думите на социолозите (Тес се дипломира по социология, преди да открие, че има талант да пише за възрастни дами, изявяващи се на детективското поприще) той бе символ на другостта. „Ще се друсаш по него двайсетина километра“ — беше ѝ казала Рамона Норвил, но тя се друса само шестнайсет километра. Взе един завой, мярна стара съборетина от свое ляво (поизтритият знак на бензиностанция „Ессо“), след което забеляза — твърде късно, — че на пътя има огромни дървени греди. По много от тях стърчаха ръждясали гвоздеи. Тя хлътна в дупката, заради която гредите сигурно се бяха изръсили от камиона на някой селски кретен, и завъртя кормилото към банкета, но още тогава ѝ беше ясно, че едва ли ще има късмет да ги заобиколи. Иначе защо ще си измърмори: „O-xo!“

Чуха се приглушени трясъци, когато дървените отломъци се разлетяха под шасито, а верният ѝ експедишън взе да залита нагоре-надолу и кривна вляво подобно на окуцял кон. Тес с мъка го спря в буренясалия двор на изоставената бензиностанция, за да не би някой да ги връхлети иззад завоя. Не беше забелязала кой знае какво движение, но все пак пътят не беше безлюден; даже се бе разминала с няколко тежкотоварни камиона.

— Чумата да те тръшне, Рамона! — изруга тя. Всъщност библиотекарката нямаше вина; главната (и по всяка вероятност единствена) членка на Дружеството за преданост към Ричард Уидмарк, клон Чикопи, просто се беше показала услужлива, само че Тес не знаеше името на простака, който преспокойно беше зарязал гредите на пътя, затова трябваше да се задоволи с Рамона.