Бяха заедно вече двайсет и седем години или (един ден тя си направи труда да изчисли на компютъра) девет хиляди осемстотин петдесет и два дни. Почти четвърт милион часа и над четиринайсет милиона минути. Разбира се, междувременно Боб беше отсъствал заради служебните си командировки, тя също беше напускала семейното гнездо (най-мъчителното ѝ пътуване беше до Минеаполис, за да окаже морална подкрепа на родителите си, след като малката ѝ сестра Брандолин загина при нелепа злополука), но, общо взето, двамата бяха неразделни.

Знаеше ли всичко за съпруга си? Не, разбира се. Както той не знаеше всичко за нея: например как понякога (предимно през дъждовните дни или през безсънните си нощи) тя се тъпчеше със сладоледени десертчета дори когато вече не ѝ бяха вкусни, дори когато ѝ призляваше от тях. Или за слабостта ѝ към новия пощальон, който ѝ се струваше адски чаровен. Нямаше начин да знаят всичко един за друг, обаче Дарси беше убедена, че след двайсет и седем години брак са наясно с най-важните неща. Бракът им беше успешен и статистически се причисляваше към петдесетте процента съпружески съюзи, издържали проверката на времето. Тя безрезервно вярваше в това, както вярваше в гравитацията.

Вярваше… до онази нощ в гаража.

Дистанционното за телевизора отказа да работи, а в шкафа вляво от умивалника в кухнята нямаше подходящи батерии. Тя намери всякакви други, дори неотворена опаковка от най-тънките от волт и половина, обаче липсваха тъкмо онези, които ѝ трябваха. Затова отиде в гаража — знаеше, че Боб държи там резервни от марката „Дюрасел“ — и това промени живота ѝ. Все едно, че кръжеше във въздуха. Едно погрешно движение и щеше да полети към земята.

Между кухнята и гаража имаше покрит коридор. Дарси претича по него, като се загърна с домашния си халат — преди два дни циганското лято внезапно си беше отишло и сега, макар че още беше октомври, студът беше като през декември. Леденият вятър хапеше глезените ѝ. Май трябваше да си обуе чорапи и панталон, но сериалът „Двама мъже и половина“ започваше след по-малко от пет минути, а проклетият телевизор беше замръзнал на Си Ен Ен. Ако Боб си беше вкъщи, щеше да го помоли ръчно да превключи каналите — все някъде имаше бутони за тази цел, може би отзад на телевизора, където само един мъж можеше да ги намери, после да го изпрати за батериите. В крайна сметка гаражът беше неговото царство. Тя влизаше там само за да изкара колата си, и то когато времето беше лошо, иначе паркираше на алеята пред къщата. Обаче Боб беше в Мантпилиър, за да направи оценка на колекция на едноцентови монети, емисия от 1943, и тя поне временно беше еднолична господарка в къщата.

Напипа бутоните до вратата и ги натисна с опакото на дланта си. Флуоресцентните лампи на тавана се включиха и забръмчаха. Големият гараж беше идеално подреден, инструментите висяха на куките по стените, по работната маса на Боб също нямаше нищо излишно. Върху бетонния под, боядисан в оловносиво, нямаше петна от масло; според Боб тези петна означаваха, че колата на собствениците е таратайка или че те са мърльовци. Новият приус, с който през седмицата той отиваше на работа в Портланд, беше в гаража; заминал беше за Върмонт с джипа си „Тойота“, навъртял сума километри. Волвото на Дарси беше паркирано навън.

— Толкова е лесно да го изкараш — беше ѝ казвал стотици пъти (когато си женен двайсет и седем години, някои фрази стават ежедневие). — Отваряш вратата с дистанционното, монтирано на сенника, и готово!

— Предпочитам да е отвън, за да я гледам — неизменно отговаряше тя, макар че всъщност се страхуваше да не закачи вратата, докато изкарва волвото на заден ход. Мразеше да кара на задна. Предполагаше, че Боб знае истинската причина, както тя знаеше за манията му да държи банкнотите в портфейла си по определен начин и никога да не оставя книгата отворена, когато прекъсне за малко четенето, защото така се пречупвало гръбчето.

Слава богу, че в гаража беше топло — големи сребристи тръби пресичаха тавана. Дарси се приближи до работната маса, на която стояха няколко тенекиени кутийки, всяка с прилежно написан етикет: БОЛТОВЕ, ВИНТОВЕ, ГВОЗДЕИ, СКОБИ и (този надпис ѝ беше най-симпатичен) РАЗНИ ЩУРОТИИ. На стената висеше календар с девойка по бански, която изглеждаше потискащо млада и секси; вляво с кабарчета бяха прикрепени две снимки. Под старата фотография на Дони и Петра с червени екипи на „Ред Сокс“ на бейзболното игрище на Детската лига в Ярмът Боб беше написал с флумастер „МЕСТНИЯТ ОТБОР, 1999“. На другата, която беше много по-нова, Петра — вече пораснала и почти красива — стоеше прегърната с годеника си Майкъл пред ресторант за морски дарове на Олд Орчард Бийч. Надписът отдолу гласеше „ЩАСТЛИВАТА ДВОЙКА“.

Шкафчето с батериите беше вляво от снимките и на него Боб беше написал „ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ДЖУНДЖУРИИ“. Дарси тръгна към него, без да гледа в краката си, разчитайки на почти маниакалната акуратност на съпруга си, и се спъна в кашон, който се подаваше изпод работната маса. Залитна и в последния момент се хвана за плота. Счупи си нокът — хем я заболя, хем се ядоса, обаче остана на крака. Което беше хубаво. Даже чудесно, след като нямаше кой да се обади на 911, ако си беше разбила главата на пода — без петна от грес и безукорно чист, но адски твърд.

Можеше да избута с крак кашона — по-късно се сети за тази възможност и се замисли върху нея като математик, който си блъска главата върху неразбираемо и трудно уравнение. Обаче видя най-отгоре каталог за плетива и се наведе да го вземе. Отдолу се показа диплянка на скъпия магазин „Брукстоун“. А под него каталог на интернет магазина за перуки на Пола Йънг… на „Талбът“… „Блумингдейл“…

— Боб! — изкрещя вбесено, както когато той влизаше вкъщи с кални обувки или захвърляше мокрите пешкири на пода в банята, все едно се намираше в луксозен хотел с камериерки. Защото ѝ беше ясен, защото можеше да чете мислите му. Беше си въобразил, че тя пръска прекалено много пари за поръчки по каталози, и дори си беше позволил да заяви, че е пристрастена (което беше нелепо — беше пристрастена към сладоледените десертчета „Бътърфингър“). След този психологически анализ Дарси не му проговори цели два дни. Обаче и той я познаваше прекрасно и знаеше, че жена му е от хората, които забравят онова, което не е пред очите им. Затова хитрецът беше събрал каталозите ѝ и ги беше скрил в гаража. Вероятно възнамеряваше по-късно да ги изхвърли в контейнера за смет.

„Данскин“… „Експрес“… „Макуърлд“… „Лейла Грейс“…

С всяка нова находка гневът ѝ се разпалваше още повече. Човек би си казал, че са пред фалит заради нейното прахосничество, което беше пълна глупост. Беше забравила „Двама мъже и половина“; вече си мислеше как да среже Боб, когато ѝ се обади от Мантпилиър (винаги ѝ се обаждаше, когато след вечерята се върнеше в мотела). Първо обаче щеше да занесе всички каталози обратно в къщата — вероятно на три-четири курса, понеже купчината беше висока почти метър, пък и заради луксозната хартия проклетиите тежаха адски много. Нищо чудно, че се беше спънала в кашона.

„Премазана от каталози — помисли си. — И това ако не е нелепа смърт, здраве му…“

Мисълта ѝ се прекърши като суха клонка. Докато мислеше, машинално ровеше из брошурите и под „Гузбери Пач“ (за обзавеждане в стил рустик) се натъкна на нещо, което не беше каталог. Изобщо не беше. Списание „Сексробини“. Нямаше да ѝ направи впечатление, ако го беше намерила в чекмедже на Боб или на полицата с „вълшебните“ му лосиони против косопад. Обаче фактът, че го откриваше сред каталозите — нейните каталози! — говореше за нещо повече от срама на един мъж да си признае склонността към сексуалните извращения.

Голата жена на корицата беше завързана за стол с дебели въжета, които прерязваха гърдите и корема ѝ; черна качулка закриваше само горната половина на лицето ѝ и се виждаше, че тя крещи. Брадичката, шията и раменете ѝ бяха окървавени. Под снимката с тлъсти жълти букви беше написана гнусна реклама: „МРЪСНИЦАТА БРЕНДА СИ ГО ТЪРСИ… И ЩЕ СИ ГО ПОЛУЧИ НА СТРАНИЦА 49!“