Силите я напуснаха. Тя коленичи до него. Луната грееше от буреносното небе.

— Пръстенът — прошепна Тес. — Шапката. Пикапът.

— Той носи пръстена и шапката, когато е на лов — каза Големия шофьор. — Тогава кара и пикапа. Когато той е на лов, аз съм на път, карам автовоз на „Червен ястреб“ — и ако някой го зърне, особено като е седнал — мисли, че вижда мен.

— Защо го прави? — попита тя мъртвеца. — Ти си му брат.

— Защото е луд — търпеливо обясни Големия шофьор.

— И защото преди номерът е минавал — намеси се Дорийн Маркиз. — Като са били непълнолетни, Лестър е загазил с полицията. Въпросът е дали Роскоу Стрелке се е самоубил заради онзи първи проблем, или защото Рамона е накарала баткото Ал да поеме вината. А може би Роскоу е щял да каже истината и Рамона го е убила. Инсценирала е самоубийство. Кое е било, Ал?

Но Ал запази мълчание по въпроса. Мъртвешко мълчание, ако трябва да бъдем точни.

— Ще ти кажа какво се е случило според мен — продължи Дорийн Маркиз. — Рамона си е давала сметка, че ако братчето ти се озове на разпит при полицай, който има поне капка мозък в главата, като нищо ще признае далеч по-тежък грях от това, че е опипвал някое момиче в училищния автобус или че е надничал в колите на местната любовна алея — каквото и да е било кокошкарското обвинение. Теб е придумала да поемеш вината, а мъжа си е убедила да мълчи. По-вероятно го е заставила. Или защото полицията никога не е провела разпознаване с момичето, или защото то не е повдигнало обвинения, работата се е потулила.

Ал нищо не отговори.

Тес си помисли: „Клеча тук и разговарям с въображаеми гласове. Превъртяла съм.“

Да, но някак съзнаваше, че се опитва да запази разума си. Затова трябваше да разбере, а историята, която разказваше с гласа на Дорийн, или беше вярна, или се доближаваше до истината. Градеше се на догадки и калпава дедукция, но имаше смисъл. Връзваше се с това, което Рамона бе признала в последните си мигове.

Тъпа путко, не знаеш какво говориш!

И: Не разбираш. Има грешка.

Добре, имало е грешка. Всичко, което тя направи тази вечер, е било грешка.

Не, не всичко. Рамона е била съучастничка. Знаела е.

— А ти знаеше ли? — обърна се Тес към мъжа, когото бе убила. Пресегна се да го хване за ръката, но се спря. Плътта под ръкава още щеше да е топла. Още щеше да е като на жив човек. — Знаеше ли?

Той не отговори.

— Нека аз — намеси се Дорийн Маркиз. С най-милия си и предразполагащ тон на възрастна дама, който действаше безотказно в книгите, тя попита: — Колко знаехте, господин Шофьор?

— Понякога подозирах — отвърна ѝ. — Общо взето, не му мислех много. Движех бизнеса.

— Някога питал ли си майка си?

— Може и да съм — отвърна той и по чудато изкривеното му око Тес отсъди, че той увърта. Ала откъде да е сигурна на тази подивяла лунна светлина?

— Когато са изчезнали момичетата ли? Тогава ли я попита?

Големия шофьор не отвърна, може би защото Дорийн беше започнала да звучи като Фрици. И като Том Томтом, разбира се.

— Обаче никога не е имало доказателства, нали? — Този път гласът беше на самата Тес.

Но ето че той ѝ отговори:

— Не. Никакви доказателства.

— А ти не искаше доказателства, нали?

Този път нямаше отговор, затова Тес стана и колебливо се приближи до кафявата шапка с белите пръски, която вятърът беше отвял чак на ливадата. Точно когато я вдигаше, сензорната лампа отново угасна. Кучето в къщата престана да лае. Това я наведе на мисълта за Шерлок Холмс и докато стоеше, брулена от ветровития лунен блясък, нададе най-печалния смях, излизал от човешко гърло. Свали своята шапка, напъха я в джоба на якето си и нахлупи неговата. Беше ѝ прекалено голяма, затова я свали, за да затегне лентата отзад. Върна се при мъжа, когото беше убила; същият, за когото отсъди, че може би не е съвсем невинен… но все пак твърде невинен, за да заслужава наказанието, изпълнено от Храбрата жена.

Тя почука с пръст по козирката на кафявата шапка и попита:

— Този ли носиш, когато си на път?

Отговори не Стрелке, а Дорийн Маркиз, доайен на Клуба по плетиво:

— Разбира се, че не. Когато шофираш за дружеството, носиш шапка с червен ястреб, нали?

— Да — каза Стрелке.

— Също така не носиш пръстена, нали?

— Не. Много е кич. Не върви за пред клиентите. Да не говорим, че рискувах някой пияница или наркоман от мизерните мотели да го вземе за истински. Не биха ме нападнали открито, аз съм прекалено голям и силен — поне бях до тази вечер, — но можеха да ме застрелят като куче. А аз не заслужавам такава съдба. Нито заради фалшивия рубин, нито заради гнусотиите, които брат ми е сътворил.

— Заедно с брат ти никога не шофирахте едновременно за дружеството, нали, миличък?

— Не. Когато той беше на път, аз се занимавах с канцеларска работа. Когато аз бях на път, той… Е, май се сещаш какви ги вършеше, когато пътувах.

— Трябвало е да кажеш! — кресна Тес. — Даже само да си подозирал, е трябвало да кажеш!

— Страхувал се е — рече Дорийн с благия си глас. — Нали, миличък?

— Да — отвърна Ал. — Страхувах се.

— От брат ти ли? — попита Тес, която или не вярваше, или не желаеше да повярва. — Било те е шубе от братчето!

— Не от него — отговори Ал Стрелке. — От нея.

Когато Тес се намести зад волана и запали мотора, Том се обади:

— Нямаше откъде да знаеш, Тес. Всичко се разви със светкавична бързина.

Това бе вярно, ала не отчиташе основния мрачен факт: когато погна изнасилвала си подобно на отмъстителка от някой филм, тя се обрече на ада.

Тес насочи револвера към слепоочието си и отново го свали. Не можеше, не сега. Имаше задължение спрямо жените в канала и спрямо всяка друга жена, която можеше да се озове при тях, ако Лестър Стрелке се отърве безнаказано. А след това, което току-що бе извършила, бе по-важно от всякога той да не се отърве безнаказано.

Трябваше да отиде на още един адрес. Само че не с експедишъна си.

Алеята на Тауншип Роуд 101 не бе дълга, нито асфалтирана. Това бяха два коловоза, обрасли с храсти, които жулеха синия пикап, докато Тес го караше към малката къщичка. В нея нямаше нищо приветливо: тя бе схлупена стара съборетина, която би могла да служи за декор на „Голямото тексаско клане“.20

Понякога животът наистина подражава на изкуството. И колкото по-жестоко е изкуството, толкова по-точно е подражанието.

Тес не опита да се промъкне тайно — защо въобще да гаси фаровете, при положение че Лестър Стрелке сто на сто познаваше дрънченето на пикапа като гласа на батко си?

Тя още бе с кафявата шапка с пръски от белина, носена от Големия шофьор, когато не беше на път; шапката, с която му вървеше и с която накрая не му провървя. Пръстенът с фалшивия рубин беше прекалено голям за който и да е от пръстите ѝ, затова тя го прибра в левия преден джоб на панталона си. Малкия шофьор се обличаше като батко си, когато излизаше на лов, и макар че той вероятно нямаше да има време (а и изтънченост), за да оцени тази ирония — как последната му жертва отива при него с въпросните аксесоари, — същото не се отнасяше за Тес.

Спря до задния вход и слезе. Стискаше в ръка револвера. Вратата беше отключена. Тес влезе в барака, която миришеше на бира и развалена храна. Шейсетватова крушка висеше на мръсен шнур от тавана. Четири пластмасови кофи за боклук — от по трийсет и два галона, каквито се продаваха в „Уолмарт“ — преливаха. Зад тях, до стената, бяха струпани купища стари броеве на „Малките обяви на чичо Хенри“. Отляво имаше друга врата със стъпало пред прага. Сигурно бе за кухнята. Вместо брава имаше резе. Несмазаните панти изскърцаха, когато тя го дръпна. Преди час щеше да се ужаси от шума. Сега изобщо не и пукаше. Беше тук да свърши работа. Всичко се свеждаше до това и бе голямо облекчение да се освободиш от целия този емоционален багаж. Миризмата на мазната пържола, която Малкия шофьор си беше изпържил за вечеря, я блъсна в носа. Чу смях от телевизора. Някакъв ситком. „Зайнфелд“ — помисли си.