Към десет часа огладня. Приготви си огромна закуска и омете всичко до троха. След това върна филма във видеотеката и се поинтересува имат ли „Целувката на смъртта“. Нямаха го, но след десет минути разглеждане Тес му избра заместител — „Последната къща вляво“. Прибра се и внимателно го изгледа. Във филма няколко мъже изнасилваха момиче и го захвърляха в гората, като мислеха, че е умряло. Историята толкова много напомняше на нейната, че тя се разрида и Фрици избяга от стаята. Все пак изгледа филма докрай и бе възнаградена с щастлив финал: родителите на момичето убиха изнасилвачите.

Прибра диска в обложката и го остави на масичката в антрето. Щеше да го върне утре, ако още беше жива дотогава. Възнамеряваше да оживее, но нищо не бе сигурно: човек си подскача като зайче по буренясалата пътека на живота, осеяна с куп странни обрати и коварни завои.

Тъй като разполагаше с време за убиване — светлите часове на деня мудно се точеха, — тя отново влезе в интернет и потърси информация дали Ал Стрелке не е бил загазил още преди самоубийството на баща си. Удари на камък. По всяка вероятност ближният здравата го беше загазил (както често се случва с ближните), но Тес се сещаше за друг сценарий: белята може да е станала, когато Стрелке е бил малолетен. В подобни случаи имената не се съобщаваха на пресата, а делото (при положение че се е стигнало до съд) се засекретяваше.

— Може да го е загазил още по-зле — подхвърли тя на Фрици.

— Такива типове редовно загазват по-зле — съгласи се Фрици. (Това беше рядкост. Обикновено Том се държеше сговорчиво. Общо взето, Фрици ѝ се правеше на интересен.)

— После, след няколко години, е възникнало нещо друго. Нещо по-лошо. Да речем, че мамчето му е помогнало да се измъкне…

— Не забравяй братчето — посъветва я Фрици. — Лестър. Нищо чудно и той да е замесен.

— Не ме обърквай с прекалено много действащи лица, Фриц. Знам само, че шибаният Голям шофьор Ал ме изнасили, а майка му вероятно е помагач. Това ми стига.

— Рамона може да му е леля — предположи Фрици.

— О, я млъквай! — скастри го Тес и Фрици млъкна.

В четири часа си легна, като смяташе, че няма да мигне, но оздравяващото ѝ тяло си имаше собствени приоритети. Тутакси се унесе, а когато се събуди от настоятелното бръмчене на будилника, се зарадва, че го е навила да звъни. Навън поривистият октомврийски вятър метеше листата от улиците и ги запращаше в задния ѝ двор на пъстроцветни вихри. Светлината се беше смекчила до онова странно и безплътно златно, което явно е изключителна собственост на късните есенни следобеди в Нова Англия.

Носът ѝ се беше пооправил — болката бе стихнала до тъпо пулсиране, — но гърлото още я болеше, а до банята Тес стигна по-скоро с куцукане. Стоя под душа, докато банята не стана мъглива като английско мочурище от разказ за Шерлок Холмс. Това ѝ помогна. Няколко тиленола от аптечката щяха да ѝ помогнат дори повече.

Изсуши си косата и избърса запотеното огледало. Оттам я погледна една съвсем нормална жена, в чиито очи се четеше гняв. Огледалото бързо се затъмни отново, но Тес осъзна, че е решена да постъпи така независимо от последиците.

Сложи си черно поло и черни панталони с големи провиснали джобове. Направи си кок и си нахлузи голяма черна спортна шапка. Кокът малко я поизду отзад, но поне никой потенциален свидетел нямаше да каже: „Не успях да видя добре лицето ѝ, но имаше дълга руса коса. Беше хваната на опашка с един такъв дебел ластик. Какъвто можеш да си купиш от евтин магазин.“

Слезе в сутерена, където от Деня на труда18 държеше каяка си, и от горния рафт извади макарата с жълтото спасително въже. Отряза метър и двайсет с градинските ножици, нави го около ръката си и го пъхна в джоба на панталона. Качи се обратно в кухнята и в същия джоб — левия — прибра джобно ножче. Десният джоб беше за Изстисквана на лимони… и един друг предмет, който извади от чекмеджето до фурната. После приготви двойна порция на Фрици, но преди да му даде яденето, го гушна и целуна по главичката. Старият котарак присви очи (вероятно повече от изненада, отколкото от отвращение; неговата господарка не беше по лиготиите) и моментално се спусна към купичката, щом тя го пусна.

— Пирувай — каза му Тес. — Ако не се върна, Патси ще се сети за теб, но дотогава може да минат няколко дена. — Тя се поусмихна и добави: — Обичам те, стар перушан такъв!

— Добре де, добре — разкара я Фрици, зает да се храни.

Тес още веднъж прочете списъка НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА ТЕ СПИПАТ, като мислено прехвърляше с какви припаси се е заредила и какво ще предприеме, когато се озове на Лейсмейкър Лейн. Най-важно бе да има едно наум: че нещата сигурно няма да се развият според очакванията ѝ. Ставаше ли дума за подобна работа, в тестето карти винаги имаше жокери. Рамона можеше да не си е вкъщи. Или можеше да си е вкъщи със сина убиец и изнасилвач, изтегнати удобно пред телевизора в дневната, разтоварващи се с някой филм от видеотеката. Може би „Трион“.19

Малкият брат — без съмнение известен в Коулич като Малкия шофьор — сигурно също щеше да е там. Току-виж се оказало, че тази вечер Рамона е спретнала парти или литературно четене. Важното беше да не се сащисва от неочаквания развой на събитията. Тес реши, че ако досега не се е научила да импровизира, много вероятно излиза за последно от къщата си в Стоук Вилидж.

Изгори в камината листчето с НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА ТЕ СПИПАТ, разрови жарта с ръжена и си сложи коженото яке и тънки кожени ръкавици. Якето имаше дълбок вътрешен джоб. Тес пъхна в него кухненски нож — да ѝ носи късмет — и се постара да запомни, че там има нож. Както ѝ беше тръгнало този уикенд, само мастектомия ѝ липсваше.

На излизане включи алармата.

Вятърът моментално заплющя в кожената ѝ яка и в панталоните. Вихреха се минициклони от листа. В притъмнялото небе над еснафското предградие облаците се гонеха по лицето на нащърбената луна. Тес си помисли, че вечерта е идеална за филм на ужасите.

Седна в експедишъна и затвори вратата. Едно листо се завъртя по предното стъкло и се запиля незнайно къде.

— Няма ми го здравият разум — заключи Тес. — Загинал е или в канала, или когато съм обикаляла магазина. Това е единственото обяснение.

Запали двигателя. Том Томтом светна и каза:

— Привет, Тес. Виждам, че поемаме на път.

— Точно така, друже мой. — Тя се наведе и програмира Лейсмейкър Лейн 75 в мъничката механична главица на Том.

Тес бе проучила в Google Earth квартала на Рамона — изглеждаше същият, когато стигна там. Дотук добре. Брустър беше малко градче, Лейсмейкър Лейн се намираше в покрайнините му, къщите отстояха на голямо разстояние една от друга. Тес премина покрай номер 75 с разумните четирийсет километра в час и установи, че лампите светят, а на алеята е паркирана една-едничка кола — последен модел „Субару“, който направо крещеше „Библиотекарка!“ Нямаше помен от автовоза Пит или от друг тежкотоварен камион. Нито пък от пикап, закърпен с „Бондо“.

В края на улицата Тес направи обратен завой, върна се и бързо сви по пътната алея на Рамона Норвил, за да не се разколебае. Угаси фаровете и двигателя, след което дълбоко си пое дъх.

— Върни се жива и здрава, Тес — обади се Том от контролното табло. — Върни се жива и здрава и аз ще те заведа до следващата ти спирка.

— Ще дам всичко от себе си. — Тя грабна жълтия бележник (сега в него не бе записано нищо) и излезе от колата. Притискаше бележника до гърдите си, докато вървеше към вратата на Рамона Норвил. Нейната лунна сянка — може би това беше всичко, останало от Старата Тес — вървеше редом с нея.

От двете страни вратата на Норвил завършваше с ивици дебело стъкло. През него не се виждаше ясно, ала Тес все пак забеляза дървения паркет и хубавите тапети в антрето. Имаше масичка, по която бяха нахвърлени няколко списания. Или пък бяха каталози. Антрето водеше към голямо помещение. Оттам гърмеше телевизор. Чуваше се пеене, така че Рамона Норвил вероятно не гледаше „Трион“. Всъщност ако Тес беше права и песента беше „Ще изкача всички планини“, Рамона гледаше мюзикъл — „Звукът на музиката“.