Всичко мина точно както си го представяше: пристигането, бакшишът, удържан от кредитната карта, пътят по цветната алея (тя помоли Мануел да ѝ свети с фаровете, докато се прибере), мяукането на Фрици, когато наклони пощенската кутия и извади резервния ключ. Вътре котаракът нетърпеливо ѝ се заумилква: искаше да го вдигнат и погалят, искаше да го нахранят. Тес свърши тези работи, но първо заключи входната врата, после за пръв път от месеци включи алармата против крадци. Щом видя в малкото зелено прозорче да просветва ЗАРЕДЕНО, най-сетне се почувства малко на себе си. Погледна будилника в кухнята и с изумление видя, че е само единайсет и петнайсет.

Докато Фрици си похапваше „Пиршество за котки“, Тес провери вратите към задния и вътрешния двор, за да е сигурна, че са заключени. След това провери прозорците. Командното табло на алармата би трябвало да покаже, ако нещо е отворено, но Тес държеше око да види, ръка да пипне. Когато напълно се увери, че всичко е заключено и затворено, отиде при дрешника в антрето и извади кутия, която стоеше на горната полица толкова отдавна, че цялата беше в прах. Преди пет години в Северен Кънектикът и Южен Масачузетс имаше бум на кражби с взлом. Лошите момчета бяха предимно наркомани, пристрастени към хероина, който многото му фенове в Нова Англия наричаха оксиконтин. Към жителите беше отправено предупреждение да са особено внимателни и „да вземат предпазни мерки в рамките на разумното“. Tec не робуваше на настроенията за или против притежаването на оръжие, нито пък се притесняваше бог знае колко, че някакви непознати ще нахълтат нощем в дома ѝ (тогава — не), ала револверът се вписваше в границите на разумните мерки, пък и бездруго трябваше да се образова за следващия роман от поредицата. Бумът от взломове представляваше идеалната възможност за това.

Тя отиде в Хартфорд, в специализирания магазин с най-добрите отзиви в интернет, а продавачът ѝ препоръча модел на „Смит енд Уесън“, 38 калибър, който нарече „Изстисквана на лимони“. Тес го купи най-вече защото ѝ хареса името. Освен това продавачът я насочи към добро стрелбище край Стоук Вилидж. Тя надлежно занесе там револвера след изтичането на четирийсет и осем часовия период, който ѝ даваше право законно да притежава оръжието. За една седмица изстреля около четиристотин патрона. Отначало ѝ беше забавно да стреля, но бързо ѝ омръзна. Оттогава кутията с револвера, разрешителното и петдесет патрона събираше прах в дрешника.

Тя зареди барабана, като се чувстваше по-добре — но ДДД в безопасност — с всяко запълнено гнездо. Остави оръжието на барплота в кухнята и провери телефонния секретар. Имаше едно съобщение. То бе от съседката Патси Макклейн. „Тази вечер не светиш, значи сигурно си решила да нощуваш в Чикопи. А може би си заминала за Бостън? Така или иначе взех ключа от пощенската кутия, за да нахраня Фрици. А, освен това оставих пощата на масата в коридора. Съжалявам, само реклами. Ако се върнеш, обади ми се утре, преди да отида на работа. Просто да знам, че си се прибрала.“

— Хей, Фриц. — Тес се наведе да го погали. — Тази вечер май получи двойна порция. Голям умник се из…

Криле от сивота забулиха зрението ѝ и ако не се беше хванала за масата, щеше да се просне на балатума. Тя нададе учуден вик, който прозвуча немощно и глухо. Фрици наостри уши, погледна я с присвити очи, явно реши, че тя няма да падне (поне не върху него), и продължи с втората си вечеря.

Тес бавно се изправи, като за повече стабилност се подпираше на масата, и отвори хладилника. Салата с риба тон нямаше, но имаше извара с ягодово сладко. Нетърпеливо започна да се храни и хубаво остърга с лъжицата пластмасовата опаковка. Хладният десерт с извара гладко се плъзгаше по израненото ѝ гърло. Пък и на този етап тя не би могла да вкуси месо. Даже риба тон от консерва.

Пи ябълков сок направо от бутилката, оригна се и бавно слезе до банята на долния етаж. Взе револвера, свила пръсти върху предпазителя, както я бяха учили.

На рафта над умивалника беше поставено овално увеличително огледало, коледен подарък от брат ѝ в Ню Мексико. Отгоре със златни букви беше изписано РАЗХУБАВИ МЕ. Старата Тес го използваше, за да си оправи набързо грима или да си оскубе веждите. Новата Тес го използва, за да огледа очите си. Те бяха кървясали, разбира се, но зениците бяха горе-долу, с еднаква големина. Тя изключи лампата, преброи до двайсет, отново я включи и видя как зениците се свиха. Това също изглеждаше в рамките на нормата. Вероятно нямаше черепна фрактура. Може би сътресение, леко сътресение, обаче…

Откъде да знам! Имам диплома за бакалавър по изкуствата от университета в Кънектикът и разбирам от възрастни дами, които се правят на детективки и в една четвърт от книгата си разменят рецепти, които тегля от интернет и изменям, колкото да не ме съдят за плагиатство. Току-виж тази нощ изпадна в кома или умра от мозъчен кръвоизлив. Патси ще ме намери следващия, път, когато дойде да нахрани Фрици. Трябва да се прегледаш при лекар, Теса Джийн. Не си прави оглушки.

Но ако отидеше на лекар, нещастието ѝ би могло да стане публично достояние. Лекарите гарантираха поверителност, това беше част от клетвата им, и жена, която си изкарваше хляба като адвокатка, чистачка или агент по недвижими имоти, вероятно можеше да разчита на лекарската тайна. Тес — също, това беше възможно. Даже вероятно. От друга страна, нали видя какво се случи с Фара Фосет: историята гръмна по вестниците, когато някакъв служител в болницата се разбъбрил. Лично Тес беше чувала за неволите на един романист, който години наред оглавяваше класациите с креватните подвизи на своите герои. Преди няма и два месеца нейната агентка ѝ сподели най-пикантните слухове на обяд… а Тес слушаше.

„Не просто слушах — помисли си тя, докато гледаше уголемената си, смазана физиономия. — Побързах да предам клюката.“

Даже ако лекарят и медицинският персонал запазеха гробно мълчание за авторката на кримки, която е била пребита, изнасилена и ограбена на връщане от публична проява, какво да кажем за останалите пациенти, които можеха да я забележат в чакалнята? За някои тя нямаше да е просто поредната жена с насинено лице, което на практика крещи за извършен побой. Тя щеше да е писателката от Стоук Вилидж, сещате се коя, преди година-две направиха телевизионен филм за нейните възрастни детективки, даваха го по Лайфтайм Чанъл; Боже Господи, трябваше да я видите.

В последна сметка носът ѝ не беше счупен. Направо не беше за вярване, че нещо може така да боли и да не е счупено, но ето на. Подут (разбира се, миличкият) и наранен, обаче дишаше през него, а на горния етаж имаше викодин, с който тази вечер щеше да овладее болката. Обаче беше „разкрасена“ с няколко жълто-морави петна, ожулена и отекла буза и пръстен от синини по шията. Последното бе най-лошо, защото можеш да се сдобиеш с подобно „бижу“ само по един начин. Също така имаше отоци, синини и охлузвания по гърба, краката и дупето. Но дрехите и чорапогащникът щяха да скрият най-страшните.

Велико. Да съм поетеса и да не го знам.

— За шията… ще си сложа поло…

Абсолютно. Времето през октомври беше подходящо за поло. А на Патси ще каже, че през нощта е паднала по стълбите и си е ударила лицето. Ще каже, че…

— Че ми се е счуло нещо, а Фрици се е замотал в краката ми, когато съм слизала да проверя какво има.

Фрици чу името си и измяука от вратата на банята.

— Ще кажа, че съм ударила глупавото си лице в централната колона долу. Даже бих могла…

Би могла да направи мъничък белег на колоната. Естествено. Вероятно с чука за месо, който беше в някое кухненско чекмедже. Нищо прекалено, един-два удара, колкото да понащърби колоната. Такава скалъпена история не би заблудила лекар (или проницателна възрастна детективка като Дорийн Маркиз, доайен на Клуба по плетиво), но пък би заблудила милата Патси, чийто мъж сигурно нито веднъж не ѝ беше посягал за двайсетте години, откакто бяха заедно.