— Не искам да слушам такива приказки — смъмри го Стрийтър. — Късметът ти ще се обърне.

През юни Майкъл Джексън ритна камбаната. През август Карл Гудхю го последва, след като се задави с парче ябълка. Придружителят му би могъл да го спаси, прилагайки метода на Хаймлик, но шестнайсет месеца по-рано той беше освободен поради липса на пари. Грейси чула, че Карл гъргори нещо и сумти, но помислила, че са „обикновените му тъпотии“. Добрата новина беше, че Карл също имаше застраховка „Живот“. Сумата беше малка, но достатъчна, за да го погребат.

След погребението (Том Гудхю не престана да ридае, като се облягаше на стария си приятел), Стрийтър получи пристъп на щедрост. Намери адреса на студиото на Кийфър Съдърланд и му изпрати „Голямата книга“ — библията на „Анонимните алкохолици“. Предполагаше, че книгата вероятно ще отиде на боклука (заедно с безброй други като нея, изпращани от почитатели през годините), но знае ли човек? Понякога стават чудеса.

В началото на септември 2009, през една гореща лятна вечер, Стрийтър и Джанет пътуваха по пътя, който минаваше зад летището в Дери. На покритата с чакъл площадка пред телената ограда нямаше търговци, така че Стрийтър паркира там елегантния си син патфайндър и прегърна жена си, която обичаше още по-дълбоко и всеотдайно от преди. Слънцето, клонящо към заник, приличаше на червена топка.

Той се обърна към Джанет и видя, че плаче. Повдигна брадичката ѝ и с целувки тържествено пресуши сълзите ѝ. Това я накара да се усмихне.

— Какво има, скъпа?

— Мислех си за нашите приятели Гудхю. Не познавам друго семейство, което да е имало такъв лош късмет. Не е просто лош късмет — засмя се Джанет, — а направо някакво проклятие!

— Вярно е — съгласи се той, — но такива работи се случват често. Знаеш ли например, че една от жените, убити при атаките в Мумбай, е била бременна? Двегодишното ѝ детенце оцеляло, но било пребито почти до смърт. А…

Тя сложи два пръста на устните му.

— Тихо! Не говори повече. Животът не е справедлив. Знаем това.

— Напротив! — пламенно възрази Стрийтър. На светлината на залязващото слънце лицето му изглеждаше румено и здраво. — Ето, виж ме мен. Имаше период, когато не ти се вярваше, че ще доживея до 2009, нали?

— Да, но…

— Виж и брака ни — все още здрав като дъбова врата. Или греша?

Джанет поклати глава. Той не грешеше.

— Ти започна да пишеш статии на хонорар за „Дери Нюз“, Мей жъне успехи в „Бостън Глоуб“, а синът ни, нашият отличник, на двайсет и пет години е вече медиен магнат.

Тя отново се усмихна. Стрийтър се зарадва. Не обичаше да я вижда тъжна.

— Животът е справедлив. Девет месеца ни тръскат като зарове в кутия и с раждането жребият е хвърлен — някои получават не две шестици, а седмици! Други за съжаление получават единици. Просто така е устроен светът.

Тя го прегърна.

— Обичам те, миличък. Винаги гледаш положително на всичко.

Стрийтър скромно повдигна рамене.

— Законът за вероятностите работи за оптимистите. Всеки банкер ще ти го каже. В крайна сметка везните винаги се изравняват.

Над летището, проблясвайки на фона на притъмняващото небе, се появи Венера.

— Пожелай си нещо! — заповяда Стрийтър.

Джанет се засмя и поклати глава.

— Какво да си пожелая? Имам всичко, което искам.

— Аз също — каза Стрийтър, а след това, с поглед прикован във Венера, си пожела да има още.

След като намери онези неща в гаража, Дарси често си мислеше защо никой не я пита щастлив ли е бракът ѝ.

Задаваха ѝ други въпроси:

— Как прекара почивните дни, как мина пътуването до Флорида, как си със здравето, как са децата?

Някои дори я питаха:

— Справяш ли се с живота, миличка?

Обаче никой не се поинтересува щастлив ли е бракът ѝ.

Преди онази нощ тя щеше да отговори:

— Да. Слава богу, всичко е наред.

Дарси Мадсен беше родена през годината, когато Кенеди стана президент, и беше кръстена Дарсилен — име, което биха избрали само родители, прехласнати по наскоро купената книжка с предложения как да назоват новороденото си отроче. Израсна във Фрийпорт, Мейн, когато това беше град вместо придатък към „Л.Л. Бийн“ — първия супермаркет в Америка, и половин дузина грамадни магазини от рода на онези, бог знае защо наречени аутлети28.

Завърши местната гимназия, после бизнесшколата „Адисън“, където я обучиха за секретарка. Постъпи на работа в Джо-Рансъмовия „Шевролет“, който при напускането ѝ през 1984 беше най-големият автосалон в Портланд. Беше невзрачна, но две по-отракани приятелки я научиха да се гримира така, че да изглежда хубавичка през делничните дни и красива в петъчните и съботните вечери, когато трите дружки си угаждаха с коктейли „Маргарита“ във „Фарът“ или в „Майк Мексиканеца“ (където имаше жива музика).

През 1982 Джо Рансъм прибягна до услугите на счетоводна фирма, за да оправи данъчните си бакии (Дарси го чу да казва на един от продавачите, че май е забъркал голяма каша). Пристигнаха двама тежкари с дипломатически куфарчета — единият млад, другият по-възрастен. И двамата бяха с очила и с консервативни костюми, и двамата бяха пригладили назад късите си коси — прически, които напомниха на Дарси за момчето с мегафон, отпечатано на подвързията от изкуствена кожа на годишника на майка ѝ от 1954.

По-младият счетоводител се казваше Боб Андерсън. Тя го заговори на втория ден от появата му в автосалона и за да поддържа разговора, го попита има ли някакво хоби. Боб отвърна, че бил нумизмат. Понечи да ѝ обясни какво означава това, обаче Дарси го прекъсна на половин дума:

— Знам какво е. Баща ми колекционира десетцентови монети с лика на Свободата и „бизонови“ монети от пет цента. Казва, че те са нумизматичната му фиксидея. А вие имате ли си фиксидея, господин Андерсън?

Той отговори утвърдително: едноцентови монети с житни класове. Мечтаел да попадне на най-рядката от 1955, която била…

Дарси знаеше и за тази монета. Грешката при изсичането ѝ я беше превърнала в колекционерска рядкост.

Младият господин Андерсън с гъстата грижливо пригладена коса беше във възторг от познанията ѝ. Предложи ѝ да го нарича Боб и да си говорят на ти.

По-късно, Докато седяха на скамейка под лъчите на топлото слънчице и обядваха — той си беше взел сандвич с ръжен хляб и риба тон, а тя си носеше в пластмасова кутия салата със сирене, домати и краставици — Боб я попита иска ли в събота да го придружи на гаражна разпродажба в Касъл Рок. Наскоро бил взел под наем нов апартамент и си търсел кресло. Също и телевизор, ако някой предлага нещо читаво на прилична цена. „Читаво на прилична цена“ беше фраза, която през идните години щеше да ѝ стане до болка позната и дори да ѝ хареса.

Боб беше невзрачен като нея: човек, който остава незабелязан на улицата, и никакъв грим не може да го разкраси… само дето през онзи ден на скамейката той изглеждаше красив. Изчерви се, когато ѝ предложи да го придружи, и лицето му сякаш грейна.

— Няма ли да се занимаваш с колекцията си? — игриво подхвърли тя.

Боб се усмихна: имаше равни малки зъби, и то много бели — очевидно полагаше грижи за тях. И през ум не ѝ мина, че при мисълта за тях ще потръпва от ужас — нямаше причина, нали?

— Ако видя интересни монети, непременно ще ги разгледам — кимна той.

— Най-интересни са онези с житните класове, а? — Поднасяше го, но съвсем приятелски.

— Точно така. Ще ми доставиш ли удоволствие, Дарси?

Дарси се съгласи. А той ѝ достави удоволствие през първата брачна нощ. Случваше се и после, макар и не много често. Обаче достатъчно често, че да се чувства нормална и задоволена.

През 1986 Боб го повишиха. Освен това той (с подкрепата и помощта на Дарси) основа малка фирма за доставки по пощата на редки монети. Потръгна му от самото начало и четири години по-късно започна да търгува и с бейзболни картички, и със сувенири, свързани със стари филми. Не държеше на склад плакати, билети или афиши, но ако клиент се интересуваше от нещо, почти винаги го намираше. По-точно го намираше Дарси: по онова време още нямаше компютри и тя използваше богатата си картотека, за да се свърже с колекционери от цялата страна. Търговията не се разрасна дотолкова, че да заангажира цялото им време, но и така им харесваше. Бяха единодушни по този въпрос, както за покупката на къщата в Паунал и за това колко деца ще имат. В редките моменти на несъгласие правеха компромиси. В повечето случаи обаче бяха на едно и също мнение. Бяха единодушни.