— Защото — изтъкнах — за убития мъж или жена смъртта настъпва не по Божия промисъл, а по човешкия. Той… или тя… напускат този свят, преди… да могат да се разкаят за греховете си, ето защо всичките им прегрешения трябва да бъдат опростени. Така погледнато, всеки убиец всъщност се оказва портал към рая.

— Ами ние, тате? Ние няма ли да идем в ада?

Посочих с ръка натежалите от новата реколта нивя.

— Как можеш да говориш така, когато виждаш рая навред около нас? Та точно тя иска да ни прогони завинаги оттук, точно както ангелът с пламтящия меч е прокудил Адам и Ева от Райската градина!

Хенри ми хвърли разтревожен поглед. В очите му видях мрак. Мразех да помрачавам така душата му, макар че част от мен тогава вярваше — както вярва и сега, — че не аз причинявах това на сина си, а неговата родна майка.

— Помисли, сине — продължих. — Ако тя отиде в Омаха, няма ли сама да се зарови в яма, по-страшна и по-дълбока от преизподнята? И ако те вземе със себе си, ти ще се превърнеш в градско момче, което…

— Никога няма да стана градско момче! — изкрещя Хенри толкова силно, че накацалите по оградата врани излетяха във въздуха и закръжиха в синьото небе като овъглени късчета хартия.

— Още си малък и ще станеш — натъртих аз. — Ще забравиш всичко това… ще усвоиш градския начин на живот… и неусетно ще започнеш да копаеш своята собствена яма.

Ако ми бе заявил, че убийците никога не ще последват жертвите си в рая, навярно нямаше да знам как да му отговоря. Но или познанията му в областта на теологията не се простираха дотам, или той просто не искаше да мисли за подобни неща. И има ли изобщо Ад, или всеки от нас си създава своя собствена Преизподня тук, на земята? Напоследък, когато размишлявам над последните осем години от живота си, все повече клоня към второто.

— Как? — попита ме Хенри. — И кога?

Казах му.

— И след това ще можем да продължим да живеем тук?

Уверих го, че ще бъде точно така.

— А няма ли да я боли?

— Не — поклатих глава. — Ще стане съвсем бързо. Изглежда, отговорите ми го удовлетвориха. Ала въпреки всичко още имаше шанс да не се стигне дотам… ако не беше самата Арлет.

Избрахме една съботна нощ някъде в средата на юни — доколкото си спомням, беше нощ, хубава като всяка друга. Тук трябва да отбележа, че понякога в летните вечери Арлет се наслаждаваше на чаша вино, но рядко пиеше повече. За това си имаше основателна причина — тя беше от хората, които не могат да изпият две чаши, без да гаврътнат други две, после още толкова и накрая цялата бутилка. А след това се прехвърляха на следващото шише, ако им се намираше. „Трябва страшно да внимавам, Уилф. Обожавам хубавото вино и просто не мога да се спра! За мой късмет имам много силна воля.“

Тази вечер седяхме на верандата и съзерцавахме последните отблясъци на чезнещата дневна светлина над поляните, заслушани в приспивното цвърчене на щурците. Хенри си беше в стаята. Почти не бе докоснал вечерята си и докато двамата с Арлет седяхме на верандата на еднаквите ни люлеещи се столове с бродирани възглавнички (на едната пишеше „МАМА“, а на другата — „ТАТЕ“), изведнъж ми се стори, че долавям някакви неясни, далечни звуци, сякаш някой повръщаше. Помня как си помислих, че когато моментът настъпи, Хенри няма да успее да се справи. На следващата сутрин майка му щеше да се събуди в лошо настроение, придружено от ужасен махмурлук, и никога нямаше да узнае как се е разминала на косъм с възможността никога вече да не зърне изгрева в Небраска. Аз обаче не се отказах и продължих с изпълнението на плана си. Дали защото бях като някоя от онези руски куклички — матрьошките, — които влизат една в друга? Може би. Може би всеки човек е такъв. Вътре в мен живееше Заговорникът, ала вътре в Заговорника живееше Оптимистът. Той умря някъде между хиляда деветстотин двайсет и втора и хиляда деветстотин и трийсета. А след като свърши пъкленото си дело, Заговорникът също изчезна. И аз осъзнах, че без подмолните му интриги и кроежи животът ми е станал някак кух и изпразнен от съдържание.

Бях взел бутилката с мен на верандата, ала щом понечих да налея на Арлет, тя покри с длан празната си чаша.

— Не е нужно да ме напиваш, за да получиш каквото искаш — рече ми. — Аз също го желая. Направо горя тук долу. — Тя разтвори крака, за да ми покаже къде точно „гори“. Разбирате ли, в нея също живееше друга жена — Мръсницата, а може би дори Пачаврата — и виното винаги я пускаше на свобода.

Арлет ме гледаше изпитателно. Даже една-единствена чаша вино правеше очите ѝ влажни (сякаш част от нея лееше горчиви сълзи за всичкия алкохол, който жадуваше да изпие, ала трябваше да се въздържи) и на фона на залеза зениците ѝ изглеждаха оранжеви, досущ като прорезите на тиквените фенери по Хелоуин, когато запалиш свещ вътре в тях.

— Няма да има съдебен процес — обявих — и няма да има развод. Ако компанията „Фарингтън“ може да си позволи да плати и за моите осемдесет акра плюс бащините ти сто, спорът ни е приключен.

За пръв и единствен път в нашия проблемен брак тя буквално зяпна.

— Какво казваш? Правилно ли чух, или ми се е сторило? Не ме прави на глупачка, Уилф!

— Говоря съвсем сериозно — отвърна Заговорникът. Тонът му беше топъл, искрен и сърдечен. — Двамата с Хенри проведохме много разговори по този въ…

— Да, бяхте станали като дупе и гащи и постоянно си шушукахте нещо, това е самата истина! — отсече тя. Беше отместила дланта си от чашата и аз използвах възможността да ѝ налея. — Ако не сте на копата сено, ще сте при дървата за огрев, а ако ви няма там, значи сте насред полето зад къщата. Мислех си, че си говорите за Шанън Котъри. — Тя изсумтя и отметна рязко глава. Обаче ми се струваше, че изглежда малко тъжна. Тя отпи глътка от втората си чаша вино. Две глътки и все още можеше да остави чашата, и да отиде да спи. Четири глътки и спокойно можех да ѝ подам цялата бутилка. Трябва ли да споменавам, че специално за случая бях приготвил и още две шишета?

— Не — изтъкнах. — Не сме разговаряли за Шанън. — В същия момент си спомних как понякога Хенри я хващаше за ръката, докато вървяха заедно към намиращото се на три километра оттук училище на Хемингфорд Хоум. — Говорехме за Омаха. Имам чувството, че на момчето му се иска да замине с теб. — Не желаех да пресолявам гозбата — не и след една-единствена чаша вино и две глътки от втората. Моята Арлет по природа беше недоверчива и винаги надушваше скритите мотиви. А в случая определено имах какво да крия. — Най-малкото, мисля, че ще му е любопитно да смени обстановката. А и Омаха не е толкова далеч от Хемингфорд…

— Да, не е далеч. Опитах се да ви го обясня хиляда пъти. — Тя отново отпи от виното и вместо да остави чашата на масичката до нея, както правеше преди, я задържа в ръката си. Оранжевото зарево над западния хоризонт неусетно се обагряше в неземни зеленикаволилави краски, които сякаш пламтяха в стъкления бокал.

— Права си, не е като Сейнт Луис например.

— О, отдавна се отказах от тази идея! — заяви тя, което означаваше, че е обмислила внимателно възможността да заживее там и я е сметнала за проблематична. Зад гърба ми, естествено. Всичко правеше зад гърба ми, с изключение на онази юридическа консултация. Ненадейно се замислих, че като нищо можех и за нея да не узная… ако Арлет не бе решила да я използва като тояга, с която да ме напердаши.

— Как мислиш, дали ще купят целия участък? — попитах. — Всичките сто и осемдесет акра?

— Откъде да знам? — Тя отново отпи. Втората чаша вече бе наполовина празна. — Ако ѝ бях казал, че е време да спре и се бях опитал да ѝ взема чашата, в никакъв случай нямаше да ми я даде.

— Не се и съмнявам, че знаеш — отбелязах. — Тези сто и осемдесет акра са като Сейнт Луис. Всичко си проучила.

Арлет ми хвърли игрив кос поглед… след което внезапно се разсмя. Смехът ѝ беше груб и неприятен.

— Може и така да е.

— Според мен трябва да си потърсим къща някъде в предградията — предложих аз, — където се открива гледка към някое поле или горичка…