Би дала дванайсет години от живота си, за да намери нещо, което със сигурност да докаже, че Боб не е извършил поне едно от убийствата, но записките ѝ само подсилиха ужаса ѝ. Кели Жервес от Кийни, Ню Хемпшир, беше намерена в гората зад градското сметище на 15 март 2004. Заключението на съдебният лекар беше, че смъртта ѝ е настъпила преди около пет дни. В бележника си Дарси беше записала: „Боб при Фицуилям, Брат.“ Джордж Фицуилям беше сред най-богатите клиенти на „Бенсън, Бейкън енд Андерсън“. Брат беше нейното съкращение за Братълборо, където живееше Фицуилям. Оттам до Кийни в Ню Хемпшир се стигаше бързо с кола.

Хелън Шейвърстоун и синът ѝ Робърт бяха намерени на 11 ноември 2007 в река Нюри край Еймсбъри. Къщата на двете жертви беше в село Тасъл, намиращо се на двайсетина километра от града. На страницата за ноември в бележника си Дарси беше задраскала датите от осмо до десето число и беше написала: „Боб в Согъс, 2 продажби на имоти плюс аукцион за монети в Бостън.“ Спомняше ли си как му беше телефонирала в мотела в Согъс и не го беше намерила? Как беше предположила, че е излязъл на късна вечеря с някой колекционер на монети или може би е под душа. Да, май си спомняше. В такъв случай къде е бил през онази нощ? Може би се е връщал с колата от Еймсбъри, след като е доставил мъничка пратка за местното полицейско управление. Или пък ако е бил под душа, какво, за бога, се е опитвал да измие?

Дарси се захвана с архива на Боб, без да обръща внимание на компютърния часовник, който вече показваше, че наближава полунощ — магическият час, в който според легендата гробовете се отварят. Работеше методично и често спираше за повторна проверка. Документацията от края на седемдесетте беше доста оскъдна — по онова време Боб не е бил толкова педантичен и изряден, но архивът от осемдесетте беше пълен и съвпаденията на служебните му пътувалия с убийствата на Бийди през 1980 и 1981 веднага се набиваха на очи. „Ако намериш повечко котешки косми в нечия къща — мъдро отбеляза умната Дарси, — съвсем логично е да предположиш, че някъде в дома има котка.“

Какво да правя сега?

Май най-разумното беше да си легне, въпреки че в главата ѝ беше пълна каша и сърцето ѝ беше сковано от страх. Съмняваше се, че ще заспи, но поне щеше да вземе горещ душ и да си легне. Беше капнала от умора, гърбът я болеше от повръщането и вонеше на пот.

Изключи компютъра и бавно се качи на горния етаж. Горещата вода пооблекчи болките в гърба ѝ, но все пак тя реши да вземе два тиленола с надеждата след няколко часа те напълно да утихнат — щеше да усети, защото нямаше да е заспала. Върна тиленола в аптечната и понечи да изпие едно сънотворно, но се отказа. Нямаше да я приспи, само още повече щеше да размъти мозъка ѝ и да задълбочи параноята ѝ.

Легна и се загледа в нощното шкафче от другата страна на кревата. Будилникът на Боб. Резервните му очила за четене. Книга, озаглавена „Подслонът“. „Непременно я прочети, Дарс, това е книга, която променя живота“ — беше казал Боб две-три вечери преди поредното си пътуване.

Тя изгаси нощната си лампа, видя Стейси Мур, натикана във варела с царевица, и пак включи лампата. През повечето нощи мракът ѝ беше приятел, благ предвестник на съня, но не и днес. Днес мракът беше населен с харема на Боб.

Не си сигурна. Помни, че не си сигурна!

Само че ако намериш повечко котешки косми…

Лежеше, сънят отказваше да я навести, умът ѝ се въртеше в кръг — ту мислеше за жертвите, ту за децата си, ту за себе си, сети се дори за отдавна забравената библейска притча как Исус се е молил в Гетсиманската градина. След като около час — толкова време ѝ се струваше, че умът ѝ се е въртял в омагьосания кръг — отново извърна очи към часовника на Боб и видя, че са изминали едва дванайсет минути. Подпря се на лакът и обърна будилника към прозореца.

„Утре вечер няма да се прибере преди тест часа“ — каза си… въпреки че след като вече минаваше полунощ, излизаше, че Боб ще се върне през същия ден. Все пак имаше на разположение осемнайсет часа. Достатъчно време да вземе някакво решение. Хубаво щеше да е, ако можеше да поспи — сънят проясняваше ума, само че това беше невъзможно. Щеше да задреме, в просъница да си помисли за Марджъри Дювал, Стейси Мур или (о, ужас!) за десетгодишния Робърт Шейвърстоун. „НЕ ГО ЗАБОЛЯ!“ И сънят щеше да отлети. Хрумна ѝ, че вече никога няма да заспи. Беше абсурдно, разбира се, но докато лежеше в мрака, усещайки отвратителния вкус на повръщано, въпреки че се беше нажабуркала с вода за уста, възможността ѝ изглеждаше напълно реална.

В един момент си спомни как като съвсем малка обикаляше стаите в родния си дом и се взираше в огледалата. Заставаше пред всяко, обгръщаше с длани лицето си и притискаше нос до стъклото, като сдържаше дъха си, за да не се замъгли повърхността.

Видеше ли я майка ѝ, неизменно я хокаше:

— Ще остане петно и пак ще лъскам огледалото. Какъв е този интерес към собствената ти персона? Никога няма да спечелиш конкурс по красота, момиче. И защо заставаш толкова близо? Така нищо няма да видиш!

На колко годинки беше тогава? Четири? Пет? Във всеки случай беше твърде малка, за да обясни, че не се интересува от отражението си. Беше убедена, че огледалата са врати към друг свят и че в тях се отразяват не гостната или банята на Мадсенови, а гостната и банята на друго семейство. Например с фамилното име Матсон вместо Мадсен. Всичко от другата страна на огледалото беше подобно, но не същото, и ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи някои разлики: килимът беше елипсовиден вместо кръгъл, едната врата се заключваше с верижка вместо с резе, бутонът за електричеството беше вляво вместо вдясно. И момиченцето не беше същото. Тя беше убедена, че с него са свързани по някакъв начин (сестри от огледалото?), но така или иначе момиченцето беше различно. Вместо Дарсилен то се казваше Джейн, Сандра или пък Елинор Ригби, която поради някаква причина (зловеща причина) събираше оризовите зърна след сватбените церемонии в църквите.

Дарси неусетно се унесе, но съзнанието ѝ отказваше да заспи; мислеше си, че ако можеше да обясни на майка си какво търси, ако беше споделила за Незнайното момиче, с което хем си приличаха, хем бяха различни, родителите ѝ щяха да я изпратят при детски психиатър. Само че не момичето я вълнуваше. Вълнуваше я идеята, че зад огледалата съществува друг свят и че ако човек може да прекоси другата къща (Незнайния дом) и да излезе през външната врата, непознатият свят ще го очаква.

Разбира се, вманиачаването ѝ премина, когато ѝ подариха нова кукла (кръсти я госпожа Бътъруърт по названието на любимия си сироп за палачинки) и нова къщичка за кукли; след това започна да си фантазира за неща, подхождащи на момиченце на нейната възраст: как готви на куклената печка, как пазарува и повива бебето, как се преоблича за вечеря. А ето, че днес най-после беше преминала през огледалото. Само че в Незнайния дом не я чакаше момиченце, а Незнаен съпруг, който през цялото време беше живял зад огледалото и там беше сторил ужасни неща.

„Читаво и на прилична цена“ — често казваше Боб — мото, достойно за всеки счетоводител.

„На крак, свеж като кукуряк.“ Отговор на всяко „Как си?“ който знаеха всички млади скаути, водени от Боб из горите, и който навярно повтаряха и като зрели мъже…

Дарси затвори подпухналите си очи и се унесе, бръчките на челото ѝ се позагладиха. Размърда се, когато съпругът ѝ спря колата на алеята пред къщата, но не се събуди. Може би щеше да се сепне, ако фаровете на събърбана бяха осветили тавана, но Боб ги беше изключил, за да не я събуди.

Котешка лапичка, мека като кадифе, милваше страната ѝ. Нежно, но много настойчиво.

Дарси се опита да я отблъсне, обаче ръката ѝ сякаш тежеше половин тон. Сигурно сънуваше. Точно така — нямаха котка. „Въпреки че ако в някоя къща има повечко котешки косми, значи наблизо има котка“ — напомни ѝ умът ѝ, който се мъчеше да се отърси от съня.