Таблоиди като „Поуст“ без съмнение щяха да изровят нейна снимка отпреди десет години, когато излезе първата книга за Клуба по плетиво. Тогава Тес беше на двайсет и осем-девет, с дълга тъмноруса коса, която се спускаше на вълни по гърба ѝ. Имаше хубави крака, които обичаше да показва с къси поли. Освен това вечер си слагаше сандали с убийствени високи токчета, които някои мъже (великанът определено попадаше в тяхната категория) възприемаха като покана за чукане. От вестника нямаше да споменат, че сега тя е с десет години по-възрастна, напълняла е с десетина килограма и е носела практично — да не кажем скучно — делово облекло. Такива подробности не подхождат на сензациите, които таблоидите обичат да раздухват. Статията щеше да е написана с достатъчно приличен тон (въпреки тихото пъшкане между редовете), но снимката на старото ѝ „аз“ щеше да внушава истинското послание, което вероятно е по-старо от изобретяването на колелото: „Сама си го е просела.“

Реалистично ли беше такова мислене, или от срам и наранено чувство за собствено достойнство тя си съчиняваше най-лошия сценарий? Дали не се обаждаше онова нейно „аз“, което би продължило да се крие в храстите дори когато се е измъкнала от този противен път, от този противен Масачузетс и е на сигурно място в къщичката си в Стоук Вилидж? Тес не знаеше и само се досещаше, че верният отговор е някъде по средата. Едно обаче ѝ беше ясно: щеше да придобие онази известност, която всяка писателка си пожелава при публикуването на книга и която никоя писателка не си пожелава, когато е изнасилена, ограбена и изхвърлена в канал. Виждаше как някой читател вдига ръка, когато настане време за въпроси, и я пита: „Вие насърчихте ли го по някакъв начин?“

Това бяха пълни глупости и Тес го знаеше дори в сегашното си състояние… но също така знаеше, че някой непременно ще вдигне ръка да попита: „Ще пишете ли за това?“

А тя какво ще отговори? Какво би могла да отговори?

„Нищо — помисли си. — Ще избягам от подиума със запушени уши.“

А, не.

Не, не, не.

Истината беше, че въобще няма да се стигне дотам. Как да говори на друго четене и да раздава автографи, когато знае, че той може да ѝ се усмихва от задната редица? Да ѝ се усмихва изпод идиотската шапка с петънца от белина? Докато може би милва нейните обици в джоба си?

При мисълта да разкаже на полицията кожата ѝ пламваше, а лицето ѝ буквално се сгърчваше от срам — дори тук, когато беше сама в тъмното. Може и да не беше Сю Графтън или Джанет Еванович, но строго погледнато, не беше коя да е. За ден-два новината даже щеше да се завърти по Си Ен Ен. Светът щеше да разбере, че един луд, ухилен до уши великан се е изпразнил в Авторката на Кримки. Даже това, че е прибрал бельото ѝ като сувенир, можеше да се разчуе. Си Ен Ен нямаше да съобщи точно това, само че „Нешънъл Инкуайърър“ или „Инсайд Вю“ не биха страдали от подобни задръжки.

Следствените органи намерили гащите на авторката в чекмеджето на набедения изнасилвач: сипи дантелени гащички на „Виктория Сикрет“.

— Не мога да кажа — промълви Тес. — Няма да кажа.

Само че преди теб е имало други, може да има други след т…

Тя отпъди тази мисъл. Беше прекалено уморена, за да преценява какво е или не е нейна морална отговорност. По-късно щеше да му мисли, ако имаше по-късно… Божа работа. Обаче не на безлюдния път, където зад приближаващите фарове можеше да се крие нейният изнасилвач.

Неин. Сега той беше неин.

На около километър и половина след като подмина табелата за Коулич, Тес чу ниско, ритмично бучене, от което пътят под краката ѝ сякаш вибрираше. Първо се сети за мутантите морлоци на Хърбърт Уелс, които работят на машините си дълбоко в земните недра, но след пет минути стана ясно, че звукът идва от въздуха, не от земята. При това беше познат: сърдечният ритъм на баскитара. Останалите инструменти се сливаха около него, докато тя вървеше. Видя светлинка на хоризонта — не фарове, а бялото на флуоресцентни лампи и червеното на неон. Съставът свиреше „Мустангът Салй“, носеше се смях. Смехът беше пиянски и красив, насечен от радостни подвиквания. Дощя и се отново да си поплаче.

Локалът край шосето, голям стар хамбар с огромен неасфалтиран паркинг, който изглеждаше препълнен, се наричаше „Стагър Ин“. Тес намръщено застана встрани от ослепителното сияние на паркинга. Защо имаше толкова много коли? После се сети, че е петък вечер. Очевидно „Стагър Ин“ беше хитовата дискотека, ако си от Коулич или съседните градове. Тук със сигурност имаше телефон, обаче беше претъпкано с хора. Те щяха да забележат насинената ѝ физиономия, изкривения нос. Трябваше да дава обяснения, а не ѝ беше до разправии. Поне не още. Даже телефонна будка не ѝ вършеше работа, защото навън също се мяркаха хора. При това много. Че как? Вече трябваше да излизаш, за да изпушиш една цигара. Освен това…

Той би могъл да е там. Нима по някое време не се кълчеше, тананикайки песен на „Ролинг Стоунс“ с ужасния си глас? Допускаше, че може да е сънувала това — или да е халюцинирала, — ала не ѝ се вярваше. Нима не бе възможно да е скрил колата и да е дошъл право тук, в „Стагър Ин“, готов да куфее цяла нощ?

Бендът подхвана доста приличен кавър на едно старо парче на Крампс: „Кой кого“. Той мен, помисли си Тес. Предишната Тес нямаше да одобри подобна шега, а новата я намираше за адски готина. Тя дрезгаво се изсмя и се премести от другата страна на пътя, където светлините на паркинга не блестяха толкова силно.

До другия край на дискотеката забеляза стар бял ван, паркиран до рампата на склада. Тук нямаше ярки лампи, но на лунната светлина се виждаше скелетът, който думка по кексчетата-барабани. Нищо чудно, че шофьорът на вана не беше спрял да разчисти пътя от опасните греди. Зомби-хлебарите са закъснявали за участие. Лоша работа, защото в петък вечер „Стагър Ин“ се напушваше и изпушваше, изтрещяваше и изтрезняваше, отпускаше му края и намираше колая.

— Кой кого? — запита Тес и придърпа около врата си мръсното парче мокет. То не беше хермелинов шал, но в тази хладна октомврийска нощ бе по-добро от нищо.

Когато стигна до пресечката на Еленовия път с шосе 47, Тес видя нещо прекрасно: универсален магазин с два телефона на стената между тоалетните.

Първо влезе в дамската тоалетна и затисна с юмрук уста, за да сподави вика си, когато урината потече. Сякаш някой беше запалил кутия кибрит там долу. Когато се изправи, по страните ѝ се стичаха сълзи. Водата в тоалетната чиния беше пастелнорозова. Тя се подсуши — много нежно — с късче тоалетна хартия и пусна водата. Би сложила тоалетна хартия като превръзка между бедрата си, но естествено не можеше. Великанът беше прибрал като сувенир гащичките ѝ.

— Мръсник!

Спря с ръка на бравата, взирайки се в насинената, ококорена жена в опръсканото метално огледало над мивката. И излезе.

Установи, че в това модерно време е станало невероятно трудно да се обадиш от телефонен автомат дори ако си знаеш наизуст номера на картата си. Първият телефон работеше само по един начин: тя чуваше операторката от централата, но операторката не я чуваше и прекъсна връзката, доколкото такава имаше. Другият телефон беше закрепен накриво — обезкуражаващ знак, — обаче работеше. От слушалката се носеше дразнещо пращене, но поне с оператора можеха да комуникират. Само дето Тес не разполагаше с химикалка или молив. В чантата ѝ имаше няколко пособия за писане, но, разбира се, чантата ѝ беше отишла на кино.

— Не можете ли просто да ме свържете? — попита тя.

— Не, госпожо, сама трябва да го наберете, за да въведете номера на кредитната карта. — Операторката сякаш обясняваше очевидното на глупаво дете. Тес не се подразни; тя се чувстваше като глупаво дете. Чак сега видя колко е мръсна стената. Помоли операторката да ѝ каже номера и го записа с пръст на прашната стена.