Преди да набере, на паркинга спря някакъв пикап. Сърцето ѝ подскочи с шеметна, акробатична лекота. От пикапа слязоха двама засмени гимназисти и изчезнаха в магазина, а Тес се зарадва, че не ѝ е останал дъх; иначе щеше да изпищи.

Усети, че светът отново се опитва да ѝ се изплъзне, и подпря чело на стената, дишайки мъчително. Стисна клепачи. Видя великанът да се извисява над нея с ръце в джобовете на гащеризона и пак отвори очи. Набра номера, изписан на стената.

Настрои се да чуе телефонен секретар или отегчен оператор, който ще ѝ съобщи, че нямат коли — и как иначе в петък вечер, сега ли превъртяхте, госпожо, или поначало сте си чалната? Само че при второто позвъняване телефона вдигна делова жена, която се представи като Андрея. Тя изслуша Тес и отговори, че незабавно ще изпратят кола, шофьорът се казвал Мануел. Да, знаела точно откъде се обажда Тес, защото непрекъснато изпращали коли до „Стагър Ин“.

— Добре де, аз не съм там — обясни Тес. — Намирам се на пресечката около осемстотин метра по-ната…

— Да, госпожо, и това ми излиза — каза Андрея. — „Гас и Даш“. Понякога ходим и там. Хората често тръгват, изминават някакво разстояние и се обаждат, ако са си пийнали повечко. Вероятно ще минат четирийсет и пет минути, може би дори час.

— Добре — отговори Тес. Сълзите отново бяха рукнали, този път от благодарност, макар че не биваше да се отпуска, защото в подобни истории надеждите на героинята често се оказваха попарени. — Устройва ме. Ще чакам до телефоните. Ще се оглеждам.

Сега ще ме попита дали съм си пийнала повечко. По всяка вероятност ги нижа като някое пиянде.

Но служителката пожела да узнае единствено дали Тес ще плати с кредитна карта или в брой.

— „Американ Експрес“. Би трябвало да ме имате във вашия компютър.

— Да, госпожо, имаме ви. Благодаря ви, че се обърнахте към „Роял Лимузин“. За нас всеки клиент е кралска особа. — Андрея прекъсна, преди Тес да ѝ благодари.

Тъкмо щеше да закачи слушалката, когато един мъж — той, това беше той — притича покрай магазина и се насочи право към нея. И дума не можеше да става да изкрещи; беше парализирана от страх.

Беше единият гимназист. Той я подмина, без да я погледне, и се шмугна наляво, в мъжката тоалетна. Вратата се затръшна. Миг по-късно Тес чу възторженото шуртене от мехура на младеж, здрав като кон.

Тя заобиколи магазина. Там застана до един смрадлив боклукчийски камион (не, аз не съм застанала, аз съм се спотаила) и зачака младежът да свърши и да си отиде. Когато това стана, тя се върна при телефоните, за да наблюдава пътя. Въпреки че я болеше къде ли не, стомахът ѝ къркореше от глад. Размина се с вечерята: беше прекалено заета да я изнасилват и душат, за да се нахрани. С удоволствие би си купила от закуските, каквито продават на подобни места — даже гадните кракери с фъстъчено масло, противно жълти на цвят, щяха да са пиршество, — обаче нямаше пари. А и да имаше, не би припарила там. Знаеше какво е осветлението в крайпътните магазини като „Гас и Даш“ — от ярки и безсърдечни флуоресцентни лампи, заради които даже здравите хора изглеждаха болни от рак на панкреаса. Продавачката щеше да погледне издраното ѝ лице, счупения нос и подутите устни и навярно щеше да си замълчи, но Тес щеше да забележи ококорването ѝ. Може би и потрепване на устните. Защото, хайде да сме честни, хората не намират една пребита жена за приятна гледка. Особено в петък вечер.

Кой те подреди така, жено, и с какво си го заслужила? Още ли искаш, след като някакъв пич се е позабавлява с теб?

Това я подсети за един стар виц: „Защо всяка година в Америка триста хиляди жени пострадват? Защото те… не щат… да слушат, гадините!“

— Все тая — прошепна. — Ще хапна, когато се прибера. Може би салата с риба тон.

Звучеше апетитно, но някак си Тес беше убедена, че е дошъл краят на дните, в които е яла салата с риба тон или гадни, жълти кракери с фъстъчено масло, купени от универсален магазин. Представата за колата, която пристига и я измъква от този кошмар, беше налудничав мираж.

Чуваше префучаващите коли по магистрала 84 — трасето, по което щеше да поеме, ако не бе приела с такова удоволствие предложението за пряк път. Там пътуваха хора, които никога не са ги изнасилвали или изхвърляли в канал. Помисли си, че фученето от техните бодри пътешествия е най-самотният звук, който е чувала.

Автомобилът — голям „Линкълн“ — дойде. Мъжът зад волана излезе и се огледа. Тес внимателно го прецени от укритието си до ъгъла. Той носеше костюм в убит цвят. Беше нисък човечец с очила, който не приличаше на изнасилвач… но, разбира се, не всички великани бяха изнасилвачи и не всички изнасилвачи — великани. Трябваше да му се довери. Ако искаше да се прибере вкъщи и да нахрани Фрици, нямаше избор. Затова хвърли мръсния си импровизиран шал край работещия телефон, и бавно, непоколебимо тръгна към колата. Светлината от витрините на магазина изглеждаше ослепително ярка след сенките в ъгъла, а Тес си даваше сметка какво представлява лицето ѝ.

Първо ще ме попита какво се е случило, а после ще предложи да ме заведе в болница.

Но Мануел (който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща, това не беше изключено) само ѝ отвори вратата с приветствието:

— Добре дошли в „Роял Лимузин“, мадам. — Лекият му испански акцент се връзваше с маслинената кожа и големите черни очи.

— Където съм кралска особа — допълни Тес. Опита да се усмихне. Подутите устни я заболяха.

— Да, мадам. — Нищо друго. Жив и здрав да е Мануел, който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща — може би в родния си край, може би на задната седалка на същата тази кола. Кой знае какви тайни пазят професионалните шофьори? В този въпрос може би се съдържаше цял роман. Не от романите, които тя пишеше, де… но кой знае какво може да пропише след това? Или дали въобще ще успее да напише нещо? Нищо чудно тазвечерното приключение да я лиши за известно време от тази самотна радост. Може би дори завинаги. Засега нищо не можеше да се каже.

Тя се качи на задната седалка, движейки се като стара жена с напреднала остеопороза. Когато се намести и той затвори вратата, Тес хвана дръжката и се загледа напред — държеше да се увери, че зад волана ще седне Мануел, а не великанът с гащеризона. В „Ужас на Еленовият път — 2“ там щеше да се появи великанът: поредният страховит обрат преди заключителните надписи. Малко самоирония е полезна за здравето.

Само че зад кормилото седна Мануел. Как иначе. Тя се отпусна.

— Даден ми е адрес Примроуз Лейн 19 в Стоук Вилидж. За там ли сме?

За миг Тес не можа да се сети. Беше набрала номера на фонокартата си от онзи телефон, без да се замисля, но сега забрави собствения си адрес.

Отпусни се. Свърши се. Това не е филм на ужасите, а животът ти. Преживя същински ужас, но се свърши. Затова се отпусни.

— Да, Мануел, за там сме.

— Ще желаете ли да се отбием някъде, или отиваме право у вас? — Възможно най-тактично шофьорът показа какво е видял, когато тя е минавала покрай силно осветените витрини.

Чист късмет беше, че все още взимаше противозачатъчни — късмет и може би малко оптимизъм, защото от три години не беше излизала с мъж за една нощ, освен ако не се брои тази нощ, — ала днес късметът ѝ беше изневерил и тя се радваше и на малко. Не се съмняваше, че Мануел може да спре до някоя денонощна аптека, таксиметровите шофьори явно знаеха къде какво има, но тя нямаше сили да влезе там и да поиска хапчета против главоболие. Като видеше кървясалите ѝ очи, аптекарят щеше да си помисли, че я мъчи махмурлук. Да не говорим, че нямаше пари.

— Никъде няма да се отбиваме, закарайте ме вкъщи, моля.

Скоро се носеха сред оживения трафик на магистрала 84, типичен за петъчната нощ. Еленовият път и изоставената бензиностанция бяха зад нея. Пред нея беше къщата ѝ с охранителна система и с ключалка на всяка врата. Което беше прекрасно.