Размести пластмасовите правоъгълничета и тъкмо се канеше да ги завърже с ластика, телефонът в къщата отново зазвъня. Беше той. Боб. Обаждаше се от Върмонт и ако тя беше в кухнята и можеше да вдигне слушалката, щеше да чуе жизнерадостния му глас (глас, който познаваше като собствения си): „Здрасти, скъпа, как си?“

Пръстите ѝ затрепериха, ластикът се скъса и излетя. Дарси извика, но не знаеше дали от яд или от страх. Всъщност от какво да се страхува? През двайсет и седемте години на брака им Боб не я беше пипнал с пръст… освен да я помилва. И само няколко пъти ѝ беше повишил глас.

Телефонът иззвъня отново… и отново… после престана. Сега Боб диктуваше съобщение: „Пак не те намерих. Да му се не види! Обади ми се, че се притеснявам. Номерът е…“ Щеше да издиктува и номера на стаята си. Не оставяше нищо на случайността, не приемаше нищо за дадено.

Онова, което си мислеше Дарси, беше пълен абсурд. Като онези чудовищни страхове, които понякога се надигат от тинестото дъно на човешкия ум и изглеждат ужасяващо правдоподобни: стомашните киселини със сигурност предвещават инфаркт, главоболието е признак за тумор в мозъка и пропускът на Петра да телефонира в неделя вечер означава, че е била блъсната от кола и лежи в кома в някоя болница. Само че тези страшни мисли обикновено изплуваха в четири сутринта, когато безсънието владееше разума. Не и в осем вечерта… къде беше проклетото ластиче?

Най-после го намери зад кашона с каталозите, които никога повече нямаше да погледне. Пъхна го в джоба си, понечи да потърси друго, без да осъзнава къде се намира, и си удари главата в дървения плот. Изби я на плач.

Не намери ластици в нито едно чекмедже на работната маса и този път се разрида. Върна се по коридора (беше пъхнала в джоба си ужасяващите и необясними лични документи) и извади ластик от кухненското чекмедже, в което държеше какви ли не боклуци: кламери, канапчета, магнитчета за хладилници, които вече не се залепваха. Едно беше с надпис „ПРАВИЛАТА НА ДАРСИ“ и Боб ѝ го беше пъхнал в чорапа с коледни подаръчета.

Лампичката на телефона на кухненския плот примигваше ритмично, сякаш повтаряше: „Съобщение, съобщение, съобщение.“

Дарси забърза обратно към гаража и този път не се загърна по-плътно с домашния си халат. Вече не усещаше студа в коридора, понеже вледененото ѝ сърце я смразяваше отвътре. И оловната топка опъваше надолу вътрешностите ѝ. Като в просъница почувства, че ѝ се ходи до тоалетната. И то спешно.

„Няма значение. Стискай. Представи си, че си на магистралата и следващото място за почивка е след трийсет километра. Довърши започнатото. Върни картите в кутията, както си бяха. После можеш да…“

Какво? Да ги забрави ли?

Друг път.

Омота ластичето около личните документи, забеляза, че шофьорската книжка някак си се е озовала най-отгоре, и мислено се нарече смотана тъпачка — обида, заради които би зашлевила Боб. Не че някога я беше обиждал по този начин.

— Тъпачка, но не и сексробиня — промърмори тъкмо когато стомахът отново жестоко я сви. Коленичи и зачака пристъпът да премине. Ако наблизо имаше тоалетна, щеше да се втурне към нея, само че нямаше. След като пристъпът премина (доста неохотно), тя подреди личните документи, както мислеше, че ги е намерила (карта за кръводарител, карта за библиотеката, шофьорска книжка), и ги върна в кутията за ръкавели, а кутията пъхна обратно в скривалището. Блъсна единия край на отрязания дървен перваз, той се завъртя и затвори дупката в стената. Ред беше на кашона с каталози — бутна го под работната маса така, че малко да се подава навън. Боб нямаше да разбере, че го е пипала.

Дали? Ако съпругът ѝ беше такъв, за какъвто го мислеше (мисълта за това беше чудовищна, като се има предвид, че само преди половин час тя се вълнуваше само как по-бързо да намери батерии за дистанционното), то явно беше и много предпазлив… свръхпредпазлив, ако беше вярно онова, което предполагаха проклетите (не, ужасните лични документи). Свръхнаблюдателен. Коварен.

До тази вечер тази дума не ѝ беше хрумвала, когато мислеше за Боб.

— Не — каза на гаража. Беше плувнала в пот, косата ѝ беше залепнала за челото, стомахът я свиваше и ръцете ѝ трепереха като на човек, страдащ от Паркинсон, но гласът ѝ беше необичайно спокоен. — Невъзможно е. Има някаква грешка. Мъжът ми не е Бийди.

Тя се върна в къщата.

Реши да си направи чай. Чаят действаше успокояващо. Тъкмо пълнеше чайника, телефонът отново зазвъня. Дарси изпусна в умивалника чайника (стресна се от дрън ченето и изпищя) и тръгна към телефона, като бършеше ръцете си в халата.

„Спокойно, спокойно — повтаряше си. — Щом той може да пази тайни, значи и аз мога. Да не забравям, че има разумно обяснение на всичко това…“

Нима?

„… само дето аз не го знам. Необходимо ми е време да поразсъждавам, точно така. Най-важното сега е да запазя спокойствие.“

Вдигна слушалката и каза закачливо:

— Ако си ти, красавецо, идвай веднага. Мъжът ми е в командировка.

Боб се засмя:

— Здрасти, скъпа. Как си?

— На крак, свежа като кукуряк. А ти?

Боб дълго не отговори. Поне така ѝ се стори, а всъщност надали бяха изминали една-две секунди. Сред тишината тя чуваше някак си ужасяващото бръмчене на хладилника, водата, капеща от кранчето върху чайника, изпуснат в умивалника, биенето на сърцето си — звук, сякаш идващ от гърлото и от ушите ѝ, а не от гърдите ѝ. С Боб бяха женени толкова дълго, че почти винаги бяха настроени на една и съща вълна. Дали беше типична за всеки брак? Дарси не знаеше. Познаваше само своя брак. Само дето вече не знаеше дали го познава.

— Говориш особено — каза Боб. — Гласът ти е дрезгав. Всичко наред ли е, миличка?

Би трябвало да се трогне. Обаче я побиха тръпки. Марджъри Дювал: името не само стоеше пред очите ѝ, а сякаш примигваше като неонов надпис над бар. За миг си глътна езика и се ужаси, защото се просълзи и добре познатата ѝ кухня се разми пред очите ѝ. И стомахът отново я сви. Марджъри Дювал. Кръвна група: А положителна. Адрес: Хъни Лейн 17.

— Мислех си за Брандолин — чу се да казва.

— О, мила моя. — Съчувствието му беше искрено. И гласът беше на нейния Боб. На човека, когото познаваше толкова добре. Нали тъкмо на него се осланяше не веднъж и дваж от 1984 насам? Разчиташе на него дори и преди това, докато още бяха гаджета, защото беше разбрала, че той е любовта на живота ѝ. Ами да, точно така. Боб също се осланяше на нея. Мисълта, че съчувствието му е само сладка глазура върху отровна торта, беше налудничава. Още по-налудничаво беше, че в момента го лъжеше. Всъщност съществуваха ли степени на налудничавостта? Или беше уникална и нямаше сравнителна или превъзходна форма. Боже мой, какво ѝ се въртеше в главата? Какво, в името на Бога?

Обаче Боб говореше и тя нямаше представа какво е казал току-що.

— Извинявай, може ли да повториш? Пресегнах се за чашата с чая и не те чух добре. — Още една лъжа (ръцете ѝ трепереха прекалено силно, за да се пресегне за каквото и да било), но пък беше доста правдоподобна. Освен това гласът ѝ не трепереше. Поне така ѝ се струваше.

— Попитах какво те накара да си спомниш за нея.

— Дани се обади и започна да ме разпитва за сестра си. Замислих се за своята. Излязох и се поразходих. Просълзих се и заподсмърчах, въпреки че донякъде и студът имаше вина. Затова бях прегракнала.

— Да, направи ми впечатление. Знаеш ли, мога утре да пропусна Бърлингтън и да се прибера у дома.

Тя за малко не изкрещя „Не!“, обаче щеше да е груба грешка. Така със сигурност щеше да накара Боб да прекрати преждевременно пътуването си, защото е загрижен за нея.

— Само да си посмял! Ще ти насиня окото — каза и изпита облекчение, когато той се засмя. — Чарли Фрейди ме осведоми, че си струва да присъстваш на търга за имението в Бърлинггън. Знаеш, че има големи връзки, също и нюх за тези неща. Казвал си ми го поне сто пъти.