Тес уморено поклати глава и погали револвера на седалката. Оставаше един патрон. Ако го изхабеше заради кучето (така де, какво е още едно убийство между приятели), или трябваше да си търси друг револвер, или да се обеси. Но типове като Стрелке обикновено имаха огнестрелно оръжие. „Красота!“, както би се изразила Рамона.

— Ако той е знаел, да. Но не е редно да отнесеш куршума заради едно толкова голямо „ако“. Майката е друга работа, обиците бяха нужното доказателство. Но тук не разполагам с доказателство.

— Сериозно? — Гласът на Том стихна в шепот и Тес едва го чу. — Иди да провериш.

Кучето не се разлая, когато тя изкачи стъпалата, но си го представи как я чака озъбено и настървено пред вратата.

— Губър? — Голяма работа, Губър21 не беше по-лошо от което и да е кучешко име. — Казвам се Тес. Имам хамбургер. Имам също револвер с един патрон. Сега ще отворя вратата. На твое място ще предпочета месото. Окей? Разбрахме ли се?

Никакъв лай. Може би кучето подивяваше само от сензорни лампи. Или от апетитни крадли. Тес пробва един ключ, после друг. Не ставаха. Вероятно бяха от фирмения офис. Третият се завъртя в ключалката и тя отвори, преди да е загубила смелост. Представяше си булдог, ротвайлер или питбул със зачервени очи и разтворени челюсти, от които текат лиги. Вместо това видя териер, който я гледаше с надежда и махаше радостно опашка.

Тес пъхна оръжието в джоба на якето и погали кучето по главата.

— Божичко! Като си помисля, че се страхувах от теб.

— Не е трябвало — отвърна Губър. — Кажи ми къде е Ал.

— Не питай. Искаш ли хамбургер? Предупреждавам те, че може да е с изтекъл срок на годност.

— Я го давай тука, маце.

Тес му отчупи голямо парче от хамбургера, след което влезе вътре, затвори и включи осветлението. Защо не? В края на краищата с Губър бяха сами.

Алвин Стрелке се оказа по-подреден от брат си. Подовете и стените бяха чисти, нямаше купчини от „Малките обяви на чичо Хенри“, на рафтовете даже се мяркаха книги. На няколко места бяха подредени керамични фигурки, на стената имаше огромна снимка на Момзила. Това ѝ се стори показателно, но едва ли можеше да мине за неопровержимо доказателство. За каквото и да е. „Ако имаше снимка на Ричард Уидмарк в прочутата си роля на Томи Удо, щеше да е друго нещо.“

— На какво се усмихваш? — попита Губър. — Ще ми кажеш ли?

— Ами не — отговори Тес. — Откъде да започнем?

— Не зная — каза Губър. — Аз съм само кучето. Ще ми дадеш ли още от онази вкуснотия?

Тес му отчупи още малко. Губър се изправи на задните си лапи и се завъртя два пъти. Тес се зачуди дали е с всичкия си.

— Том? Нещо да кажеш?

— Откри гащичките си в къщата на малкия брат, нали така?

— Да, и си ги прибрах. Те са разкъсани… а и да не бяха, никога не бих си ги сложила отново… но са си мои.

— Какво друго намери освен куп дамско бельо?

— В какъв смисъл друго?

Обаче нямаше нужда от пояснения. Въпросът не беше какво е намерила, а какво не е: чанта и ключове. Вероятно Лестър беше изхвърлил ключовете в гората. На негово място Тес щеше да постъпи така. Чантата беше друго нещо. Марка „Кейт Спейд“ много готина, а вътре бе пришита копринена лентичка с името ѝ. Ако чантата заедно с принадлежностите не беше в къщата на Лестър и ако той не я беше изхвърлил в гората, къде бе тогава?

— Гласувам за тук — обади се Том. — Хайде да се поразтърсим.

— Месо! — извика Губър и пак направи пирует.

Откъде да започне?

— Хайде де! — подвикна ѝ Том. — Мъжете държат повечето си тайни или в кабинета, или в спалнята. Дорийн може и да не го знае, но на теб ти е ясно. А в тази къща няма кабинет.

Тес влезе в спалнята на Ал Стрелке (Губър вървеше по петите ѝ), където видя огромно двойно легло без излишни финтифлюшки. Надзърна под него. Нищичко. Канеше се да провери в дрешника, но пак се върна при леглото. Повдигна матрака. Погледна отдолу. След пет секунди — може би десет — изрече една-единствена дума със сух, безизразен тон:

— Джакпот.

Върху подматрачната решетка бяха наредени три дамски чанти. Тази в средата имаше кремава закопчалка, която Тес би познала навсякъде. Веднага я отвори. Вътре нямаше нищо освен книжни кърпички и молив за очна линия с хитроумна прибавка: гребенче за мигли, скрито в горния край. Копринената лентичка с името ѝ я нямаше. Била е отстранена внимателно, но тя забеляза мъничък прорез в хубавата италианска кожа, където шевовете са били разпорени.

— Твоята ли е?

— Знаеш, че да.

— А моливът?

— Такива моливи се продават в магазините в цяла Аме…

— Твоят ли е?

— Да. Моят е.

— Сега убеди ли се?

— Ами… — Тес преглътна. Чувстваше нещо, ала не бе сигурна какво. Облекчение? Ужас? — Ами да. Но защо? Защо двамата?

Том не отговори. Нямаше нужда. Дорийн може и да не беше в час (или не желаеше да си признае, че е в час, защото нейните дружки в приключенията не обичаха страхотиите), но Тес беше. Защото Мама ги е чукала и двамата. Един психиатър би се изразил така: Лестър е бил изнасилвачът, а Ал — фетишистът, който е участвал косвено. Даже не бе изключено да е помогнал за жените в тръбата на канала. Тес никога нямаше да узнае.

— За да претърсим цялата къща, ще загубим време чак до сутринта — обади се Том, — но ти спокойно можеш да претърсиш докрай спалнята, Теса Джийн. Той вероятно е унищожил всичките ти принадлежности — сто на сто е нарязал кредитните карти и ги е изхвърлил в реката, — но ти си длъжна да провериш, защото твоето име ще отведе полицията до теб. Започвай с дрешника.

Там Тес не намери нито кредитните си карти, нито други свои принадлежности, но все пак откри нещо. То бе сложено на най-горния рафт и тя се взря в него с нарастващ ужас: плюшено пате, което сигурно е било любимата играчка на някое дете. Едното око беше извадено, синтетичната перушина беше смачкана. На места патето беше проскубано, сякаш са го милвали хиляди пъти.

Върху протритата жълта човка имаше ръждивокафяво петно.

— Дали е каквото си мисля? — попита Том.

— О, Том, май че да.

— Труповете в канала… възможно ли е единият да е бил на дете?

Не, и двата не бяха толкова малки. Но може би каналът под Еленовия път не беше единственото депо за трупове на братята Стрелке.

— Остави го пак на рафта. Нека полицията го открие. Сега се уверяваш, че той няма данни за теб в компютъра си. После се омиташ оттук.

Нещо студено и влажно близна Тес по ръката. Тя едва не изпищя. Губър я гледаше лъчезарно.

— Още месо — поиска си той и Тес му даде, после прошепна:

— Ако Ал Стрелке си има компютър, сто на сто е защитен с парола. И вероятно няма да е включен, за да се поровя в него на спокойствие.

— Тогава го прибери и на път към къщи го изхвърли в проклетата река. Нека спи при рибите.

Само че компютър нямаше.

На вратата Тес даде на Губър остатъка от хамбургера. Той вероятно щеше да го изповръща на килима, но това нямаше смути Големия шофьор.

— Доволна ли си, Теса Джийн? — проговори Том. — Доволна ли си, че не си отнела невинен живот?

Навярно беше доволна, но сега бе изключено да се самоубие.

— А Бетси Нийл, Том? А Бетси Нийл?

Том не отговори… за пореден път нямаше нужда. Защото в крайна сметка Том бе тя.

Нали?

Не беше толкова сигурна. Пък и имаше ли значение, щом знаеше какво да предприеме? Колкото до това, че и утре е ден, Скарлет О’Хара имаше пълно право.

Най-важно беше полицията да научи за труповете в канала. Най-малкото, защото някъде имаше приятели и роднини, които още се чудеха. И защото…

— Защото плюшеният паток казва, че може да има още.