— Така е, но се тревожа за теб. Явно си доста унила.

Лош признак беше, че е разбрал — и то веднага! — как я мъчи нещо. Още по-лошо беше, че ѝ се наложи да го излъже за причината. Тя стисна клепачи, видя как мръсницата Бренда крещи под черната качулка и отвори очи.

— Бях унила, но вече не съм — заяви. — За миг се бях пренесла в миналото. Спомних си как баща ми донесе вкъщи Брандолин. Понякога си мисля за трагедията, случва се.

— Знам — промълви Боб. И беше искрен. Смъртта на Брандолин не беше причина Дарси да се влюби в Боб Андерсън, но неговото съпричастие към скръбта ѝ беше затвърдило връзката им.

Брандолин Мадсен загина при ски бягане през пресечена местност, покосена от снегомобил, управляван от пиян младеж. Виновникът избяга, захвърляйки мъртвата в гората на около километър от къщата на семейство Мадсен. След като Бранди не се прибра до осем вечерта, двама полицаи от Фрийпорт и хората от местния доброволен отряд организираха издирването ѝ. Баща ѝ я намери и я занесе у дома. Първа го видя Дарси, която дежуреше на телефона в дневната и се опитваше да успокоява майка си. Той прекоси моравата, озарен от суровата светлина на пълната зимна луна, от устата му излизаха белезникави облачета пара. Първата ѝ мисъл беше (ужасът от случилото се още беше жив в паметта ѝ) за любовните черно-бели филми, които понякога даваха по ТСМ — онези, в които младоженецът пренася булката през прага на вилата, наета за медения им месец, под звуците на петдесет цигулки, изпълняващи сладникава мелодия, напомняща гъст сироп.

Дарси беше открила, че Боб Андерсън притежава необикновената способност да проявява съпричастие. Не беше изгубил брат или сестра, а най-добрия си приятел. По време на бейзболен мач момчето изтичало на шосето да вземе топката, случайно попаднала там (слава богу, вината не беше на Боб — той не играеше бейзбол и през този ден беше отишъл да плува), там го блъснал камион и след няколко часа то починало в болницата. Понякога Дарси си мислеше, че съвпадението и двамата да изгубят скъп човек е някак мистично и всъщност не е съвпадение, а пръст на съдбата.

— Не прави глупости, Боби. Остани във Върмонт, свърши си работата. Загрижеността ти е трогателна, но ако се върнеш преждевременно, ще се почувствам като ревливо хлапе. И много ще се ядосам.

— Добре. Обаче ще ти се обадя утре в седем и половина. Да не кажеш, че не съм те предупредил, и пак да се запилееш някъде.

Дарси се засмя и с облекчение установи, че смехът ѝ беше естествен… или дотолкова естествен, че той да не се усъмни. И защо да не се засмее от сърце? Защо, мамка му? Обичаше Боб и беше готова да му повярва… най-вече поради липсата на доказателства. На достатъчно доказателства. Не че имаше избор. Не можеш да спреш любовта (дори онази, приемана за даденост през двайсетте и седем години брак), както спираш чешмата. Любовта идва от сърцето, а то има свои повели.

— Боби, винаги телефонираш в седем и половина.

— Виноват. Обади ми се довечера, ако ти потрябва нещо…

— … независимо от часа — довърши тя вместо него. Вече се чувстваше почти на себе си. Учудващо е колко тежки удари може да понесе умът. — Обещавам.

— Обичам те, скъпа. — Така завършваха всичките им телефонни разговори през годините.

— И аз те обичам. — Дарси се усмихна. Върна слушалката на вилката, опря чело на стената, затвори очи и заплака още преди усмивката да отлети от лицето ѝ.

Компютърът ѝ „Ай Мак“, вече дотолкова стар, че да изглежда като моден образец на ретромодел, беше в стаята ѝ за шев. Дарси рядко го използваше за друго освен за електронната поща и за сайтовете за покупко-продажби, но сега отвори Гугъл и написа името на Марджъри Дювал. Поколеба се за миг и добави думичката „Бийди“. Защо да удължава агонията? Убедена беше, че прякорът ще излезе при търсенето. Натисна „ентьр“ и докато наблюдаваше как мъничкото кръгче непрестанно се върти в горната част на екрана, стомахът отново я сви. Изтича в тоалетната, седна и закри с длани лицето си. На вратата имаше огледало и тя не искаше да види отражението си. Впрочем за какъв дявол бяха сложили това огледало? Защо беше позволила да е там? Кому е притрябвало да се оглежда, докато се изхожда по голяма или по малка нужда?

Бавно се върна при компютъра; тътреше си краката като дете, очакващо наказание за онова, което майка ѝ наричаше Голямата беля. Видя, че Гугъл ѝ е дал над пет милиона резултата: о, всемогъщи Гугъл, толкова щедър и толкова страшен! Първият обаче я разсмя, защото я приканваше да се свърже с Марджъри Дювал в социалната мрежа Туитър. Ако не грешеше (о, колко неописуемо щастлива щеше да е, ако грешеше), онази Марджъри, която я интересуваше, вече нямаше как да общува чрез Туитър.

Вторият резултат беше от портландския „Прес Хералд“ и когато Дарси влезе в страницата, видя фотографията (усещането беше все едно ѝ зашлевиха силна плесница), която си спомняше от телевизията и вероятно от вестника, защото с Боб купуваха именно „Прес Хералд“ Дописката беше отпреди десет дни и беше поместена на първата страница. Едрите букви на заглавието сякаш крещяха: „ЖЕНА ОТ НЮ ХЕМПШИР МОЖЕ БИ Е ЕДИНАЙСЕТАТА ЖЕРТВА НА БИЙДИ!“ Подзаглавието гласеше: „Полицейски източник: «Сигурни сме деветдесет процента.»“

На тази снимка Марджъри беше много по-хубава: заснета беше във фотоателие и носеше елегантна черна рокля. Косата ѝ беше разпусната и изглеждаше сламеноруса. Дарси се запита дали съпругът на Марджъри е дал снимката на репортерите. Най-вероятно — да. Фотографията е стояла на полицата над камината в къщата на Хъни Лейн 17 или е била окачена в коридора. Симпатичната стопанка на къщата посреща гостите с вечната си усмивка.

Марджъри Дювал беше намерена в дълбока клисура на десет километра от дома си в Саут Гансет. Предположението на областния шериф беше, че смъртта е настъпила вследствие задушаване, но щяло да се знае със сигурност след аутопсията. Беше отказал да отговори на други въпроси, но анонимният източник на репортера (чиято информация се смяташе за достоверна, тъй като бил „свързан с разследването“) беше потвърдил, че Дювал е била нахапана и изнасилена „по начин, типичен за другите убийства, извършени от Бийди“.

Информацията беше като естествен преход към обобщението на другите престъпления. Първото беше извършено през 1977, второто и третото — през 1978, четвъртото — през 1980, петото и шестото — през 1981. Две бяха извършени в Ню Хемпшир, две — в Масачузетс, а последните — във Върмонт. След това беше настъпила пауза, продължила шестнайсет години. Полицията имаше три предположения: Бийди се е преместил другаде и е продължил да практикува хобито си на новото местожителство; Бийди е бил арестуван за друго престъпление и сега е в затвора; Бийди се е самоубил. Според психиатъра, с когото репортерът се беше консултирал, единствената невярна хипотеза би била, че на убиеца му е писнало:

— На тези изроди не им омръзва. Убийството е техният спорт, тяхната мания. Нещо повече — то е тайният им живот.

Таен живот. Каква фраза! Същински отровен бонбон.

Шестата жертва на Бийди беше жена от Бар, открита в снежна пряспа само седмица преди Коледа. „Чудесен празник са изкарали близките ѝ“ — помисли си Дарси. Не че нейната Коледа през същата година беше много весела. Измъчваше я носталгията (факт, който за нищо на света не би признала пред майка си), измъчваше я мисълта, че не е достатъчно подготвена за работата си (иначе след осемнайсет месеца би трябвало да получи минимално повишение на заплатата), и не очакваше с радост наближаващите празници. Имаше познати (момичетата, с които пиеше маргарити), но не и приятелки. Открай време ѝ липсваше способността да се сприятелява. Беше, меко казано, свенлива. Всъщност по-точната дума беше самовглъбена.

После в живота ѝ се появи Боб Андерсън — усмихнатият Боб, който я покани на среща и заяви, че няма да приеме отказ. Приблизително три месеца по-рано снегоринът беше изровил от пряспата трупа на последната жертва от „ранния цикъл“ на Бийди. Двамата се влюбиха. И Бийди престана да убива. Цели шестнайсет години.