— Нямаме право да вадим каквото и да било от колите на клиентите, само взимаме адреса и телефонния номер, ако можем, после заключваме, обаче не ми се искаше да оставям това. Крадците като нищо биха счупили прозореца, за да се доберат до такава апетитна мръвка, а джипиесът беше отгоре на таблото.

— Благодаря ви. — В очите на Тес зад тъмните очила напираха сълзи, но тя ги спря с усилие на волята. — Много добре сте се сетили.

Бетси Нийл се усмихна, което мигновено преобрази строгото ѝ изражение, и премина на „ти“:

— Моля, няма защо. А когато гаджето ти допълзи, молейки за втори шанс, помисли за баба ми, за всичките си верни читатели и му кажи да си обира крушите. — Тя се замисли. — Само че веригата на вратата да е сложена. Защото зло гадже наистина е по-отровно от змийски зъб.

— Много разумен съвет. Слушай, трябва да тръгвам. Помолих таксито да ме изчака, докато не стане ясно, че наистина ще си взема колата.

Всичко щеше да приключи така — наистина така, — но тогава Нийл с подобаващо смирение я помоли да даде автограф за баба ѝ. Тес естествено се съгласи и напук на всичко, което ѝ се беше струпало на главата, с настроение проследи как Нийл измъква някакъв стар документ и откъсва с линия логото на „Стагър Ин“ преди да ѝ го подаде.

— Напиши „На Мери, истинска почитателка.“ Може ли?

Можеше. Добавяше датата, когато ѝ дойде вдъхновение.

— Един мъж ми помогна, когато с гаджето ми се… кажи го де… борехме. Ако не беше той, сигурно щях да пострадам по-лошо. — Да! Даже можеха да ме изнасилят! — Бих му благодарила, само че не му зная името.

— Едва ли ще успея да ти помогна. Аз съм само служителка в офиса.

— Обаче живееш наблизо, нали?

— Да…

— Срещнах го край малкия магазин на пътя.

— „Гас и Даш“ ли?

— Май така се казва. Там се скарахме с гаджето. За колата. Аз не исках да карам, а и на него не давах. Непрекъснато спорехме, докато вървяхме по пътя… препускахме по пътя… препускахме като елени по Еленовия път.

Другата жена се усмихна, сякаш много пъти беше чувала шегата.

— Мъжът се появи с един стар син пикап, с онези пластмасови уплътнения срещу ръжда на гривните…

— „Бондо“ ли?

— Май така се казва. — Прекрасно знаеше, че така се казва. Баща ѝ използваше толкова много кит да кърпи старото си возило, че компанията спокойно можеше да се издържа само от неговите поръчки. — Както и да е, спомням си, че щом излезе от пикапа, ми хрумна, че той не го кара, а го носи.

Побутна хартийката с автографа обратно към Бетси Нийл и видя, че тя широко се усмихва.

— Охо, май се сещам кой е.

— Сериозно?

— Голям ли беше или същинска грамада?

— Същинска грамада — отговори Тес. Изпита някакво особено, бдително щастие, което сякаш бе разположено не в главата ѝ, а в центъра на гърдите. Така се чувстваше, когато брънките на някакъв странен сюжет започваха да се затягат здраво, като дръжки на плетена чанта. Винаги се чувстваше хем изненадана, хем не, когато това се случваше. Не съществуваше подобно удовлетворение.

— Случайно забеляза ли дали има пръстен на кутрето си? С червен камък?

— Да! Като рубин! Само че прекалено голям, за да е истински. Носеше кафява шапка…

Нийл кимна:

— С пръски от белина. От десет години носи този парцал. Описваш Големия шофьор. Не знам къде живее, но е тукашен — или от Коулич, или от Нестор Фолс. Засичам го ту в супермаркета, ту в железарията, ту в „Уолмарт“ — на такива места. А такъв образ не се забравя. Истинското му име е Ал — нещо полско. Фамилията му е трудна за произнасяне — Стрелкович, Станковиц, нещо от този род. Обзалагам се, че ще го намеря в телефонния указател, защото с брат му държат фирма за автопревози. Мисля, че се казва „Ястреб“. Или пък „Орел“. Във всеки случай беше някаква птица. Да проверя ли?

— Не, благодаря — любезно отвърна Тес. — Ти ми свърши достатъчно услуги, а таксито ме чака.

— Добре. Бъди така добра да стоиш далеч от това твое гадже. Както и от тази дискотека. Разбира се, ако споменеш пред някого, че съм ти го казала, ще трябва да те намеря и да те убия.

— С пълно право — усмихна се Тес. — Така ще ми се пада. — На прага тя се обърна. — Може ли още една услуга?

— Ако ми е по силите.

— Ако случайно видиш Ал — нещо полско, не му споменавай, че сме разговаряли. — Усмихна се още по-широко. Усмихна се, въпреки че устните я заболяха. — Държа да го изненадам. С някое подаръче или нещо подобно.

— Няма проблем.

Тя се позабави още малко на прага.

— Направо се влюбих в очите ти.

Нийл се усмихна и вдигна рамене.

— Мерси. Малко съм разногледа, нали? Някога много се впрягах, а сега…

— А сега ги смяташ за плюс — завърши Тес. — Дораснала си за тях.

— Предполагам. Двайсетгодишна даже поработих като модел. Но знаеш ли какво? Понякога е по-добре да надраснеш нещата. Например вкуса към мъже-побойници.

По това нямаше какво да се каже.

Тя провери дали експедишънът ще потегли, след което даде на таксиджията не десетачка, а двайсетачка. Той сърдечно ѝ благодари и подкара към магистрала 84. Тес го последва, но не преди да включи Том в буксата на запалката и да го зареди.

— Привет, Тес — обади се Том. — Виждам, че поемаме на път.

— Само до вкъщи, Томи — отвърна тя и излезе от паркинга, като съзнаваше, че шофира с гума, сменена от човека, който едва не я беше убил. Ал — нещо полско. Камионджия и превозвач. — С една спирка по пътя.

— Не зная какви ги мислиш, Тес, обаче бъди внимателна.

Ако си беше вкъщи вместо в колата, Фрици щеше да направи този коментар и тя пак нямаше да е изненадана. От малка си измисляше гласове и диалози, въпреки че като осем-деветгодишна престана да го прави пред други хора, освен ако не беше на майтап.

— И аз не знам какви ги мисля — отвърна, ала не беше съвсем вярно.

Нагоре се намираше пресечката с шосе 47 и „Гас и Даш“. Тес сигнализира, зави и паркира експедишъна между двата телефонни автомата. Видя номера на „Роял Лимузин“, изписан на прашната стена между тях. Цифрите бяха наклонени, разлети, изписани от пръст, който не е можел да се спре. Полазиха я тръпки и тя притисна ръце до гърдите си. После излезе и отиде до телефона, който още работеше.

Табелката с упътването беше издраскана — може би с ключ за кола от някой пияница, — но важната информация още се четеше: спешните повиквания са безплатни, просто вдигнете слушалката и наберете 911. Фасулско.

Тя натисна деветката, поколеба се, натисна единица и пак се поколеба. Живо си представи пинята16 и жена, която се кани да я удари с пръчка. В скоро време всичко, скрито вътре, щеше да се изсипе на показ. Нейните приятели и познати щяха да научат, че е била изнасилена. Патси Маклейн щеше да узнае, че спъването във Фрици в тъмното е лъжа, породена от срама… и че Тес не ѝ е вярвала достатъчно, за да сподели истината. Но всъщност това не беше главното. Колко му е да изтърпи малко обществено внимание, ако така ще попречи на мъжа, наречен от Бетси Нийл Големия шофьор, да изнасили и да убие друга жена. Тес си даваше сметка, че дори може да я изкарат героиня — това ѝ се струваше невъзможно снощи, когато така я болеше при уриниране, че ѝ идваше да закрещи, а откраднатите гащички, стърчащи от джоба на великана, не ѝ излизаха от ума.

Само че…

— Мен какво ме грее? — запита отново. Изрече думите много тихо, взирайки се в телефонния номер, изписан на прашната стена. — Мен какво ме грее?

После ѝ дойде наум: „Имам револвер и умея да стрелям.“

Затвори телефона и се върна в колата. Погледна екрана на Том, който показваше пресечката на шосе 47 и Еленовия път.

— Трябва да го обмисля допълнително — каза Тес.

— Какво има да му мислиш? — попита Том. — Ако го убиеш и те хванат, ще отидеш в затвора. Нищо, че си била изнасилена.