Той млъкна и отново сведе поглед. От очите му надникваше онзи Боби, който цели двайсет и седем години успешно беше заблуждавал съпругата си. Онзи, който се опитваше да прехвърли вината върху призрак.

— После отново започнаха да ме връхлитат онези… желания. Опитах се да ги преодолея, съпротивлявах се. Знаех, че се продават списания… особени списания… купувах си ги, преди да се запозная с теб, и си казах, че ако пак започна да ги разглеждам… или да влизам в специалните сайтове… ще мога… да заменя реалността с въображаеми образи… но след като си опитал истинското изживяване, фантазиите не те задоволяват.

Дарси си помисли, че съпругът ѝ говори като човек, който се е вманиачил по някаква скъпа храна. Черен хайвер. Трюфели. Белгийски шоколадови бонбони.

— Важното е, че престанах. Години наред. И пак мога да престана, Дарси. Този път завинаги. Стига да има шанс за нас. Стига да ми простиш и да обърнеш страницата. — Погледна я, в очите му блестяха сълзи. — Какъв е отговорът ти, скъпа?

Дарси се сети за жената, погребана в снежната пряспа — любимката на майка си, слънчицето на баща си, който гордо я е гледал как в първи клас танцува с розова балетна рокличка на училищната сцена. Сети се за майката и сина, открити в ледената река. И за жената във варела с царевица.

— Не мога да ти отговоря веднага. Искам да си помисля — отвърна предпазливо.

Боб сложи ръце на раменете ѝ и се приведе към нея. Тя се насили да не потрепери и да го погледне в очите. Бяха неговите очи… същевременно не бяха. „Дали пък онази история за призрака не е вярна?“ — помисли си.

— Не сме герои от филм, в който съпругът психопат гони из къщата пищящата си жена. Ако решиш да ме предадеш на полицията, няма да си мръдна пръста, за да ти попреча. Знам обаче, че си се сетила какво ще причини това на децата ни. Познавам те по-добре от себе си и съм убеден, че си обмислила тази възможност. Не вярвам обаче да си помислила какви ще са последствията за теб. Никой няма да ти повярва, че си била омъжена за мен цели двайсет и седем години и не си знаела… или най-малкото не си подозирала. Ще се наложи да продадеш къщата, да се преместиш в друг град и да живееш от спестяванията ни, понеже само аз нося пари вкъщи, а когато човек е в затвора, не може да си изкарва прехраната. Има опасност да загубиш и спестяванията заради гражданските дела, които ще заведат роднините на онези жени. А децата ни…

— Млъкни! Не споменавай децата, когато говориш за това! Да не си посмял!

Той покорно кимна, но не отмести ръце от раменете ѝ.

— Веднъж надвих Би Ди. Надвих го и той не се появи двайсет години…

„Шестнайсет — мислено го поправи Дарси. — Много добре знаеш, че са шестнайсет.“

— … ще го надвия и сега. С твоя помощ, Дарс. Ако си до мен, съм неуязвим. Няма страшно дори ако той пак се върне след двайсет години. Тогава ще съм на седемдесет и три. Трудничко е да преследваш мръсниците, когато се придвижваш с проходилка! — Засмя се, като си представи нелепата гледка, после отново стана сериозен. — А сега слушай внимателно: ако се отметна от думата си дори един-едничък път, ще се самоубия. Децата никога няма да научат истината, никога няма да са белязани от тази… тази стигма, понеже ще се погрижа смъртта ми да изглежда причинена от нещастен случай… но ти ще знаеш причината. Ще знаеш защо съм посегнал на живота си. Какво решаваш? Можем ли да забравим тази история?

Дарси се престори, че обмисля въпроса му. Всъщност наистина мислеше, въпреки че той нямаше да разбере онова, което се въртеше в главата ѝ.

Мислеше си: „Все едно слушам наркоман. Наркоманите обещават никога повече, да не посегнат към дрогата. Казват, че щом веднъж са се отказали, значи пак могат и този път ще е завинаги. Обаче няма да го направят, макар да не го съзнават. Той също няма да се откаже.“

Мислеше си: „Какво да правя? Не мога да го заблудя, познава ме прекалено добре.“

Отговори ѝ леден глас, който тя не подозираше, че се таи в дебрите на съзнанието ѝ; глас, вероятно приличен на гласа на Би Ди, който насочваше Боб към мръсниците в ресторантите, към мръсниците зад воланите на скъпите спортни автомобили и към онези от същата пасмина, които висяха по балконите на жилищните сгради, шушукаха си и усмихнато се споглеждаха.

Дали пък не беше гласът на Незнайното момиче?

„Защо да не можеш? — попита я. — Та нали той заблуди теб.“

И после какво? Не знаеше. Знаеше само, че трябва да отговори на въпроса на Боб.

— Искам да ми обещаеш, че ще престанеш. — Говореше много бавно и дори колебливо. — Да се закълнеш в най-скъпото си, че ще престанеш.

Лицето му грейна като на момченце, което се е разминало със сериозно наказание. За миг изражението му я трогна. Толкова рядко се случваше Боб да заприлича на невинното хлапе, какъвто е бил преди много години. Разбира се, същото хлапе беше възнамерявало да отиде въоръжено в училището и да застреля сума народ.

— Добре, Дарси. Кълна се. Вече ти обещах.

— И повече няма да говорим по този въпрос.

— Ясно.

— Освен това няма да изпратиш на полицията личните документи на Марджъри Дювал.

Видя разочарованието, изписано на лицето му, но беше решена да го накаже. Поне мъничко. Само така щеше да го убеди, че му е повярвала.

Но ти наистина му вярваш. О, Дарсилен, вярваш му!

— Искам да направиш още нещо, Боби. Делата са по-красноречиви от думите. Изкопай дупка в гората и зарови документите на жената.

— После ще ми…

Тя притисна длан до устните му и се постара да говори строго:

— Шшшт! Нито дума повече.

— Добре. Благодаря, Дарси. Много благодаря.

— Не знам за какво ми благодариш. — После, макар да я втрисаше от мисълта да лежи редом с него, се насили да добави: — Съблечи се и ела да си легнеш. Ще е добре и двамата да поспим.

Боб заспа почти веднага, но Дарси лежа будна дълго след като чу вежливите му похърквания, мислейки си, че ако се унесе, той ще я хване за гърлото. Та нали беше в едно легло с умопобъркан. Ако я очистеше, броят на жертвите му щеше да стане кръгла дузина.

„Не, одеве беше искрен — помисли си, когато небето на изток започна да изсветлява. — Каза, че ме обича, и беше искрен. Освен това ми повярва, като обещах да пазя тайната му. Защото тъкмо това се иска от мен — да пазя тайната му. И защо да не ми вярва? Аз почти убедих самата себе си.“

Имаше ли вероятност Боб да удържи обещанието си? В края на краищата някои наркомани се изчистваха от дрогата, нали така? Не би пазила тайната на Боб, за да защити себе си, но не би ли го сторила заради децата?

Не мога. Не искам. Обаче имам ли избор?

Какъв избор, мамка му?

Докато размишляваше върху този въпрос, умореният ѝ объркан ум най-после се предаде и тя заспа.

Присъни ѝ се, че влиза в трапезарията и вижда, че на дългата маса лежи жена, завързана с вериги. Жената е гола, черна кожена качулка закрива горната половина на лицето ѝ. „Не я познавам, тази жена ми е непозната“ — помисли в съня си, после чу как Петра проговори изпод качулката:

— Мамо, ти ли си?

Дарси понечи да закрещи, но понякога в кошмарите си не можеш да крещиш.

По времето, когато с усилие отвори очи — главата ѝ се пръскаше от болка, все едно я мъчеше махмурлук — другата половина на леглото беше празна. Боб беше обърнал часовника към леглото и тя видя, че минава десет. От години не беше спала толкова до късно, но всъщност беше задрямала едва призори и неспокойният ѝ сън беше населен с ужаси.

Отиде до тоалетната, облече си халата, който беше окачила от вътрешната страна на вратата на банята, после си изми зъбите. Имаше ужасен вкус в устата. „Все едно вътре са свили гнездо лешояди“ — казваше Боб в редките случаи, когато предишната вечер си беше позволил да изпие още една чаша вино или втора бутилка бира. Дарси понечи да остави четката обратно в чашата, но спря и се загледа в отражението си. Тази сутрин видя жена, която изглеждаше като старица, а не на средна възраст: беше бледа като платно, с дълбоки бръчки от двете страни на устата и с тъмни кръгове под очите, косата ѝ беше разрошена и сплъстена, след като цяла нощ неспокойно се беше мятала в леглото. Обаче сега не ѝ беше до външния ѝ вид, друго я вълнуваше. Втренчи се в отражението на семейната спалня, която се виждаше през отворената врата на банята. Само че това не беше спалнята, която двайсет и седем години беше споделяла с Боб, а Незнайната спалня. Виждаше чехлите му, обаче не бяха неговите чехли. Бяха прекалено големи, почти великански. Принадлежаха на Незнайния съпруг. А двойното легло с измачканите чаршафи и смъкнатите одеяла? Беше Незнайното легло. Тя отново се вгледа в жената с щръкнала коса и кървясали изплашени очи: Незнайната съпруга в цялата ѝ налудничава прелест. Казваше се Дарси, но фамилното ѝ име не беше Андерсън. Незнайната съпруга беше госпожа Брайън Делаханти.