— Баща му знае — промълви Рамзи. — И ще страда до края на живота си. Мисълта няма да му дава нито миг покой.

— Много ми е мъчно! — прошепна тя. — Много, много ми е мъчно!

Рамзи се пресегна и хвана дланта ѝ:

— Не исках да ви разстройвам.

Дарси отблъсна ръката му:

— Напротив! Тъкмо това целяхте! Но мислите ли, че и аз не съм страдала? Мислите ли, че не съм била на границата на лудостта, вие… вие… нахален дъртак такъв?

Той се усмихна и белите му изкуствени зъби проблеснаха.

— Не. Изобщо не го мисля. Разбрах го още щом отворихте вратата. — Замълча, после добави, като натъртваше на всяка дума: — Разбрах всичко.

— А сега какво?

Рамзи стана, леко се олюля, но бързо си възвърна равновесието.

— Сега виждам една смела жена, на която не бива да се пречи да си върши домакинската работа. Нито да продължи да живее нормално.

Дарси също стана.

— А близките на жертвите? Онези, които заслужават да узнаят истината? — Не ѝ се искаше да продължи. Но беше длъжна. Този човек се беше преборил с болката — с нетърпимата болка — за да дойде чак дотук, а сега ѝ подаряваше свободата. Поне така ѝ се струваше. — Бащата на Робърт Шейвърстоун?

— Момчето е мъртво, баща му е с единия крак в гроба — отвърна Рамзи, бавно и внимателно подбирайки думите си. Тонът му беше познат на Дарси. Така говореше Боб, когато знаеше, че клиент на фирмата ще бъде санкциониран от данъчните и ще му създава неприятности. — Старият Шейвърстоун се налива с уиски от сутрин до вечер. Ще се промени ли животът му, ако научи, че убиецът на сина му… човекът, изтезавал сина му, е мъртъв? Съмнявам се. Ще се съживят ли жертвите? Няма. Сега убиецът гори ли в огньовете на ада заради престъпленията си, раните му ще кървят ли до края на вечността? Така пише в Библията, по-точно в Стария завет. И тъй като нашите закони се основават на Светото писание, аз съм склонен да му вярвам. Благодаря за кафето. На връщане ще спирам на всяка отбивка оттук до Огъста, за да ползвам тоалетната, но си заслужаваше. Правите чудесно кафе.

Докато го изпращаше, Дарси осъзна, че за пръв път, откакто се спъна в кашона с каталозите, се е върнала в своя свят пред огледалото. Радваше се, че Боб е бил на косъм да го заловят. Че не е бил чак толкова умен, както си въобразяваше.

— Благодаря за посещението — каза, след като Рамзи си сложи шапката. Широко отвори вратата. Студът не я плашеше — напротив, беше ѝ приятно да усеща ледения полъх на вятъра върху пламналото си лице. — Ще се видим ли отново?

— Не. Другата седмица наистина напускам службата. Този път завинаги. Заминавам за Флорида, но ако се вярва на лекаря ми, няма дълго да се радвам на слънчицето.

— Много съжа…

Той внезапно пристъпи към нея и я прегърна. Кльощавите му ръце бяха невероятно силни. Дарси се стресна, но не се изплаши. Рамзи се приведе и ѝ прошепна:

— Хубаво си направила.

После я целуна по страната.

Рамзи тръгна по градинската пътека; вървеше бавно, за да не се подхлъзне на леда. „Би трябвало да носи бастун“ — помисли си Дарси. Повика го, когато той вече се приближаваше към колата си. Старецът се обърна и повдигна бухлатите си вежди.

— В гимназията мъжът ми е имал приятел, който е загинал, блъснат от камион.

— Така ли? — От устата на Рамзи излезе бяло облаче пара.

— Да. Ако искате, поинтересувайте се какво се е случило. Било е голяма трагедия, макар че според съпруга ми момчето не е било цвете за мирисане.

— Наистина ли?

— Да. В ума му са се въртели много опасни мисли. Името му било Брайън Делаханти, обаче Боб му казвал Би Ди.

Рамзи се позамисли, после кимна:

— Заинтригувахте ме. Може да се поровя в интернет за подробностите. А може и да не го направя — било е много, много отдавна. Благодаря за кафето.

— Благодаря, че наминахте да си поговорим.

Дарси остана на верандата, докато колата на Рамзи се скри от погледа ѝ (той шофираше с увереността на много по-млад човек, вероятно защото зрението му още беше наред), и едва тогава влезе обратно вкъщи. Чувстваше се подмладена, от плещите ѝ сякаш беше паднало тежко бреме. Застана пред огледалото в антрето. Видя само собственото си отражение и това беше чудесно.

Новелите в този сборник са откровени, безкомпромисни, непреклонни. Може би на моменти ще ви е трудно да ги четете. Ако е така, знайте, че докато ги пишех, на моменти също ми беше трудно. Често ме разпитват за творбите ми, затова съм се изхитрил да заобикалям темата, като пускам шегички и разказвам забавни случки от живота си (в никакъв случай не ги приемайте за чиста монета; никога не вярвайте на онова, което романистът казва за себе си). Така отклонявам неудобните въпроси, постъпвайки много по-дипломатично от всеки свой предтеча янки, който би срязал любопитния нахал: „Не ти влиза в работата, друже!“ Да, шегувам се, но всъщност гледам много сериозно на професията си, и то още от крехката си осемнайсета година, когато написах първия си роман „Дългата разходка“.

Не уважавам писателите, които си вършат работата през пръсти, и не понасям критиците, които твърдят, че разказът е изчерпан и замиращ литературен жанр. Разказът нито е изчерпан, нито е някаква словесна еквилибристика. Новелата или разказът са начин да осмислим живота си и ужасяващия свят, с който се сблъскваме. Да си отговорим на въпроса: „Как е възможно да се случват такива неща?“ Да разберем, че понякога — невинаги, но понякога — за всичко си има причина.

От самото начало — още преди един младеж, който сега ми се струва почти непознат, да започне да пише „Дългата разходка“ в спалнята на гимназиалното общежитие — разбрах, че най-добрите литературни произведения са едновременно стимулиращи и агресивни. Навират ти се в очите. Понякога ти крещят. Нямам нищо против „интелектуалната“ литература, в която, общо взето, необикновените герои попадат в обикновени ситуации, но като читател и писател проявявам много по-голям интерес към обикновените хора, попаднали в необикновени ситуации. Желанието ми е да предизвикам у читателите емоционална и дори физическа реакция. Не си поставям за цел да ги накарам да мислят, докато четат. Подчертах с курсив последните две думи, защото ако сюжетът е интересен и героите са умело описани, разсъжденията ще изместят емоциите, след като човек дочете книгата и я остави настрани (понякога с облекчение). Помня как на около тринайсет години прочетох „1984“ от Джордж Оруел; изпитвайки изумление, гняв и възмущение, жадно поглъщах страница след страница и не оставих книгата, докато не стигнах до края. Какво лошо има в това? Особено след като и до ден-днешен се сещам за този роман, когато някой политик (мисълта ми е за Сара Пейлин и нейните безкрайни изцепки) успее да убеди обществеността, че бялото е черно или обратното.

И още нещо, в което вярвам: ако отивате на някое тъмно и страшно място (като фермата на Уилфред Джеймс в Небраска от разказа „1922“), непременно си носете фенерче и с него осветявайте навсякъде. Ако не искате да видите нещо, защо изобщо влизате в мрака? Великият натуралистичен писател Франк Норис открай време е мой литературен идол и още преди четирийсет години запомних една негова фраза: „Никога не се огънах, не свалих шапка пред Модата и не просих милостиня. Бога ми, казвах им истината.“

— Ама Стиви — ще кажете, — ти си получавал тлъсти хонорари, а не милостиня; колкото до истината… тя е непостоянна величина, нали така?

Не отричам, че спечелих много пари от произведенията си, но парите бяха само страничен ефект, никога цел. Да се пише за пари е безсмислено и тъпо. И да, истината е въпрос на гледна точка. В литературата обаче единствената задача на автора е да потърси истината, скрита в сърцето му. Тя невинаги е истината на читателя или на критика, но всичко ще е наред, докато е истината на твореца, докато той (или тя) не се огъне пред Модата и не започне да проси милостиня. Изпитвам само презрение към писатели, които лъжат съвсем съзнателно или поставят героите си в откровено невъзможни ситуации. Слабите литературни произведения се характеризират не само със скапан синтаксис и липса на проникновеност; най-характерното за тях е инатът на автора да не разказва за ежедневието на хората, да не приеме факта, че например убийците понякога помагат на старици да прекосят улицата.