Тя нито се боеше от летенето, нито се притесняваше да си поиска билет от организациите, които я ангажираха — точно както им изпращаше сметката за стаите в мотела (винаги удобни, никога луксозни). Просто ѝ беше адски неприятно: суматохата, унизителните проверки със скенери, алчността на авиокомпаниите, които бяха направили платено това, което някога беше безплатно, закъсненията… и неизбежният факт, че ти не командваш. Това бе най-лошото. След безконечните контроли, след като най-сетне те допуснат на борда, ти си поверил най-ценното си притежание — своя живот — в чужди ръце.

Разбира се, същото се отнасяше за шосетата и магистралите, по които тя пътуваше: някой пияница можеше да загуби контрол над волана, да кривне в насрещното платно и да отнеме живота ти в челен сблъсък (той щеше да оживее; изглежда, пияниците винаги оживяваха), но когато тя седеше зад кормилото, поне имаше илюзията за контрол. Освен това обичаше да шофира. Действаше ѝ успокояващо. Най-добрите идеи я спохождаха, когато беше на път с изключено радио.

— Сто на сто си карала камион в миналото си прераждане — подметна ѝ веднъж Патси Макклейн.

Колкото до това, Тес не вярваше в минали прераждания, нито пък в бъдещи — метафизически казано, тя вярваше, че няма кой знае какво отвъд зримото с просто око, — но ѝ се нравеше представата за живот, където не е миньонче с деликатно личице и свенлива усмивка, което пише старомодни криминалета, а мъжага с голяма шапка, засенчваща обветрено чело и прошарена брада, който кръстосва с пикапа си пътищата в страната. В този живот нямаше грижливо да подбира облеклото си, преди да се покаже сред хора, а щеше да го раздава с избелели джинси и каубойски ботуши. Тес обичаше да пише и нямаше нищо против срещите с читатели, но най обичаше да шофира. След изявата в Чикопи това увлечение ѝ се стори шантаво… но не в смисъл на „забавно“. Изобщо не в този смисъл.

Поканата от „Букс & Браун Бегърс“ точно отговаряше на изискванията ѝ. Чикопи се намираше на има-няма деветдесет километра от Стоук Вилидж, срещата щеше да се проведе по обяд, а трите бъта ѝ предлагаха хонорар не от дванайсет, а от петнайсет стотачки. Плюс разноските, разбира се, но те щяха да са сведени до минимум — даже нямаше да включват мотел. Запитването ѝ беше отправено от някоя си Рамона Норвил, която обясняваше, че макар да е директорка на библиотеката в Чикопи, ѝ пише в качеството си на президент на „Букс & Браун Бегърс“, което всеки месец по пладне организирало срещи с любими автори. Хората си носели обяд и мероприятието се радвало на голяма популярност. На срещата на дванайсети октомври трябвало да дойде Джанет Еванович, която се отказала по семейни причини — сватба или погребение, за това Рамона Норвил не беше много наясно.

„Сигурно изглежда, че ви пришпорвам — ласкаеше я тя във финалния абзац, — но според Уикипедия живеете в съседен Кънектикът, а нашите читатели в Чикопи са големи почитатели на детективките от Клуба по плетиво. Ще спечелите вечната ни благодарност, както и гореспоменатия хонорар.“

Тес се съмняваше, че вечната благодарност ще е вечна, освен това имаше ангажимент за октомври (седмица на литературния маратон в „Хамптънс“), но магистрала 84 щеше да я заведе до магистрала 90, а оттам Чикопи беше напряко. Отиваш, свършваш работата, прибираш се; Фрици даже нямаше да разбере, че е пътувала.

Естествено Рамона Норвил беше приложила имейла си и Тес моментално ѝ отговори, че датата и хонорарът я устройват. Също така уточни — имаше този навик, — че няма да раздава автографи повече от час. „Имам котарак, който ме драска до кръв, ако не му поднеса лично вечерята“ — писа тя. Поиска още подробности, макар, общо взето, да знаеше какво се очаква от нея; от трийсетгодишна ходеше на срещи с читатели. Само че организатори като Рамона Норвил очакваха да им поискаш информация; в противен случай се изнервяха и започваха да се чудят дали ангажираната писателка няма да се появи без сутиен и нафиркана.

На Тес ѝ мина през ума да намекне, че след като тъй и тъй ще спасява положението, две хиляди долара са по-достойно възнаграждение, но се отказа. Нямаше да е почтено. Освен това книгите за Клуба по плетене, взети накуп (кръгла дузина), едва ли бяха достигнали тиража на кое да е от приключенията на Стефани Плъм. И да не ѝ харесваше — всъщност ѝ бе все едно, — Тес беше резервата на Рамона Норвил. Да се лакоми за пари, означаваше да извива ръце. Хиляда и петстотин долара бяха справедливо възнаграждение. Разбира се, когато лежеше в канала и храчеше кръв през подутата си уста, изобщо не ѝ се струваше справедливо. Но нима две хиляди долара щяха да я утешат? Или пък два милиона? Членките на Клуба по плетиво никога не се бяха занимавали с въпроса можеш ли да определиш цената на болката, унижението и страха. Те разкриваха престъпления, които не бяха нищо повече от представи за престъпления. Все пак, щом размисли, Тес реши, че отговорът е отрицателен. За такова престъпление може да има само едно достойно възмездие. И Том, и Фрици се съгласиха.

Рамона Норвил се оказа яка жена на около шейсет години с пищни гърди, румено лице, войнишка подстрижка и смазващо ръкостискане. Тя чакаше Тес на паркинга пред библиотеката — на мястото, определено за днешния гостуващ автор. Вместо да поздрави Тес с хубавото утро (беше единайсет без петнайсет) или да ѝ направи комплимент какви хубави обици има (диамантени капки, разточителен аксесоар, запазен за малкото ѝ вечери в ресторант и ангажименти като този), Рамона подходи мъжки, делово: поинтересува се дали Тес е дошла по магистрала 84.

Тя отговори, че е дошла точно по нея, и Рамона облещи очи, наду бузи и премина на „ти“:

— Слава богу, че си пристигнала благополучно. По мое скромно мнение това е най-скапаната магистрала в Америка. И на всичкото отгоре доста си заобиколила. На връщане можем да оправим положението, ако интернет не лъже и наистина живееш в Стоук Вилидж.

Тес потвърди, че наистина живее там, ала не ѝ се нравеше, дето разни непознати — в това число и симпатични библиотекарки — толкова лесно могат да научат къде сънят я оборва всяка нощ. Но какъв смисъл да се оплаква, вече всичко го имаше в интернет.

— Мога да ти спестя петнайсетина километра — продължи госпожа или госпожица Норвил, Докато изкачваха стъпалата на градската библиотека. — Имаш ли джипиес? Така ще е още по-лесно, вместо да ти записвам указанията на хвърчащ лист. Бива си ги тия джаджи.

Тес, която бе добавила и джипиес към екстрите на експедишъна си (казваше се Том, защото бе марка „Том Том“), отговори, че с радост би си спестила петнайсет километра по обратния път.

— По-добре да минеш напряко през гори тилилейски, вместо да заобикаляш. — Рамона Норвил леко я потупа по гърба. — Права ли съм, или да?

— Абсолютно — съгласи се Тес и съдбата ѝ беше решена. Който бърза, стига бавно.

По принцип les affaires du livre имаше четири действия и месечната сбирка в „Букс & Браун Бегърс“ премина съвсем шаблонно. Единственото отклонение от нормата беше встъплението на Рамона Норвил — кратко до грубост. Тя не струпа на подиума солидна купчина от читателски картони, за да покаже колко се търсят книгите ѝ в библиотеката, не взе да предъвква детството на Тес, прекарано в Небраска, нито си направи труда да ѝ поднесе китка от похвални отзиви за криминалната поредица. (Последното можеше да мине за плюс, защото в редките случаи, когато излизаха рецензии за книгите ѝ, детективките от Клуба по плетиво обикновено губеха от сравнението с мис Марпъл.) Рамона Норвил само изтърси, че поредицата е изключително популярна (силно казано) и че въпреки краткия срок авторката най-любезно се е съгласила да им отдели от времето си (кой ли не би отделил от времето си за хиляда и петстотин долара). После ѝ отстъпи подиума под възторжените аплодисменти на близо четиристотинте души в малката, но хубава аудитория. Публиката се състоеше основно от дами, които не излизат навън, без първо да си сложат шапка.