— Никой не би посмял и с пръст да те пипне — заяви Патси. — Тежка ти е ръката, момиче.

— Точно така. С мен шега не бива.

— Нещо си прегракнала.

— Сякаш не ми стига другото, май се простудих.

— Добре… ако довечера нещо ти потрябва… пилешка супа… шепа аналгетици с изтекъл срок… дивиди с Джони Деп…

— В такъв случай ще се обадя. Хайде, заминавай. Маниачките на тема мода, които търсят неуловимия шести размер на Ан Тейлър, зависят от теб.

— Я се разкарай — засмя се Патси и затвори.

Тес занесе кафето си на масата. Револверът лежеше там, точно до захарницата. Композицията не беше на Дали, но се родееше с него. Предметите се раздвоиха, когато тя избухна в плач. Причината беше споменът за жизнерадостния ѝ тон. Гласът на лъжата, в която щеше да живее, докато не я направи истина.

— Гадняр! — изкрещя. — Мръсен гадняр! Мразя те!

Беше се къпала два пъти за по-малко от седем часа, а се чувстваше мръсна. Беше си направила промивка, но ѝ се струваше, че още го усеща там, неговата…

— Слузта от члена му.

Скочи на крака, едва-едва зърна как уплашеният котарак се втурна по коридора и стигна до мивката точно навреме, за да не оплеска пода. Кафето и зърнената закуска излетяха с един яростен залп. Когато стана ясно, че няма да повръща повече, Тес взе револвера и се качи за още един душ.

Когато свърши с къпането и се загърна с пухкавия халат, който ѝ действаше успокояващо, Тес се изтегна на леглото си, за да помисли откъде да подаде анонимния сигнал. Най-добре от голямо и оживено място. От място с паркинг, така че да затвори телефона и да си обере крушите. Търговският център на Стоук Вилидж май бе подходящ за целта. Освен това беше изправена пред въпроса кои власти да сигнализира. Полицията в Коулич не беше ли твърде провинциална? Май бе по-разумно да се обади в щатската полиция. Щеше да си запише каквото имаше за казване… така обаждането щеше да приключи по-бързо… намаляваше вероятността да забрави нещ…

Тес се унесе, изтегната на леглото върху сноп слънчева светлина.

Телефонът звънеше много отдалеч, от някоя съседна вселена. После спря и Тес чу своя глас на любезно безличния запис, който започваше със „Свързахте се…“ След това някой остави съобщение. Жена. Докато Тес се разсъни, човекът, който я търсеше, затвори.

Тя погледна будилника на нощното шкафче и видя, че е десет без петнайсет. Веднага се разтревожи: може би наистина имаше фрактура на черепа или сътресение. После се отпусна. Предишната вечер се характеризираше с физическа активност. Общо взето, крайно неприятна, но все пак физическа активност. Естествено беше да заспи. Следобед даже можеше да си дремне пак (и непременно да си вземе душ), но първо имаше да свърши една поръчка. Да изпълни една отговорност.

Сложи си дълга пола от туид и пуловер с твърде висока яка, която се диплеше в брадичката ѝ. Това чудесно я устройваше. Бе замаскирала с коректор синината на бузата си. Не успя да я заличи напълно, а най-големите ѝ слънчеви очила не успяха да скрият докрай насинените ѝ очи (подпухналите устни бяха загубена кауза), но все пак гримът помогна. Самото гримиране ѝ даде някаква опора. Някаква котва.

Вече на долния етаж тя натисна копчето на телефонния секретар, като си мислеше, че съобщението най-вероятно е от Рамона Норвил, която следва задължителния за такива мероприятия протокол: на нас ни хареса, дано и на теб да ти е било приятно, отзвукът беше страхотен, моля ти се ела отново (ще има да чакаш), дрън-дрън-дрън. Само дето не беше Рамона. Съобщението беше от една жена, която се представи като Бетси Нийл. Обаждаше се от „Сгагър Ин“.

„Като част от усилията ни да ограничим шофирането след употреба на алкохол, имаме политика да се обаждаме на хората, които оставят колите си на нашия паркинг след затваряне на заведението — обясняваше Бетси Нийл. — До седемнайсет часа довечера можете да приберете своя форд «Експедишън», регистрационен номер от Кънектикът 775 NSD. След седемнайсет часа автомобилът ви ще бъде закаран с паяк на ваши разноски в «Отличен автомонтаж» на Джон Хигинс Роуд 1500, Северен Коулич. Моля ви се, госпожо, имайте предвид, че не разполагаме с вашите ключове. Сигурно са у вас. — Бетси Нийл направи пауза. — Разполагаме и с други ваши вещи, затова ще ви помоля да дойдете в офиса. Имайте предвид, че ще трябва да ми покажете някакъв документ за самоличност. Благодаря ви и приятен ден.“

Тес седна на дивана и прихна. Преди да изслуша шаблонната реч на тази Нийл, възнамеряваше да стигне с експедишъна до търговския център. Нямаше я чантата ѝ, нямаше го ключодържателят, нямаше я проклетата кола, обаче тя си правеше сметката да излезе на алеята, да се качи и…

Облегна се на възглавницата, като се смееше истерично и се удряше с юмрук по бедрото, Фрици я гледаше изпод фотьойла, все едно е луда за връзване. „Тук всички сме луди за връзване, така че си вземи още една чаша чай“ — помисли си и се засмя още по-гръмко.

Когато най-сетне престана (поетапно, както когато намаляваш скоростта след спринт), отново прослуша съобщението. Този път се фокусира върху това, което жената каза за другите нейни вещи. Чантата ѝ ли? Може би дори диамантените обици? Би било прекалено хубаво, за да е истина. Нали?

Щеше да бъде прекалено зрелищно, ако пристигне в „Стагър Ин“ с черна лимузина от „Роял Лимо“, затова позвъни за такси. Диспечерът каза, че с удоволствие ще я закарат до „Шемета“ срещу петдесет долара.

— Съжалявам, че ще ви излезе солено — извини се той, — но обратният курс ще е празен.

— Откъде знаете? — изуми се Тес.

— Ще си прибирате колата, нали? Непрекъснато ни звънят за там, особено през почивните дни. Вярно, понякога ни се обаждат и след караоке вечери. До петнайсет минути таксито ще пристигне на адреса ви.

Тес хапна една паста „Поп-Тарт“ (болеше я при преглъщане, но първият ѝ опит да закуси се оказа неуспешен, а тя бе гладна) и застана край прозореца на дневната, чакайки таксито, подрънквайки с резервните ключове за експедишъна в дланта си. Реши да въведе промяна в плана си. Търговският център в Стоук Вилидж ряпа да яде; след като си прибере колата (и другите вещи, намиращи се при Бетси Нийл), щеше да измине километъра до „Гас и Даш“, за да се обади на полицията оттам.

В това имаше някаква поетична справедливост.

Щом таксито излезе на Еленовия път, пулсът на Тес се учести. Докато стигнат до „Стагър Ин“, той сякаш превиши сто и трийсет удара в минута. Таксиджията сигурно забеляза нещо в огледалото за обратно виждане… а може би въпросът му се дължеше единствено на видимите следи от побоя:

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Всичко е супер — отговори тя. — Само дето не ми влизаше в сметките да се връщам тук на сутринта.

— С много хора е така — успокои я шофьорът. Той дъвчеше клечка за зъби, която извършваше бавно и философско пътешествие от единия до другия край на устата му. — Сигурно идвате за ключовете си. На бара ли сте ги забравили?

— О, не се притеснявам за ключовете — ведро заяви тя. — Обаче от бара разполагат с други мои вещи — жената, която телефонира, не уточни какви, а аз и понятие си нямам за какво може да става дума. — Божичко, все едно говори някоя от моите възрастни детективки.

Таксиджията превъртя клечката за зъби до начална позиция. В това се състоеше единственият му отговор.

— Ще ви дам още десет долара, за да ме изчакате, докато се върна — обеща Тес и кимна с глава към дискотеката. — Държа да видя, че колата ми ще потегли.

— Проблем никакъв — увери я мъжът.

А ако се разпищя, понеже той е там, идваш на пожар, разбрано?

Ала не би изрекла това даже ако имаше начин да го направи, без да прозвучи като пълно хахо. Шофьорът бе дебелак, навъртял петдесетака, и непрекъснато пъхтеше. Нямаше да се опре на великана, ако работата беше нагласена… както във филм на ужасите.