Дарси не възнамеряваше да разгърне списанието нито на четирийсет и девета, нито на която и да е страница. Вече си беше обяснила за какво става въпрос: мъжко любопитство. Веднъж в чакалнята на зъболекаря беше прочела в „Космополитън“ статия по този въпрос. Читателка беше споделила с един от многобройните консултанти на списанието (този беше щатен психолог, специалист по нестандартен секс), че е намерила в куфарчето на мъжа си няколко списания за гейове с доста откровени фотографии. Жената се притесняваше, че благоверният ѝ може да е прикрит хомосексуалист, но добавяше, че ако той е обърнал резбата, със сигурност не го показва в леглото с нея.

Отговорът на психолога гласеше, че читателката няма повод за тревога. Защо? Защото мъжете по природа били склонни към авантюри и мнозина любопитствали да проучат сексуални практики, които или са алтернативни (хомосексуални връзки или групов секс), или фетишистки (преобличане с женски дрехи, публичен секс). И, разбира се, садомазохизъм. Специалистът добавяше, че някои жени също харесват садомазохизма, което беше удивило Дарси, макар познанията ѝ в тази област да бяха равни на нула.

„Мъжко любопитство“ — повтори мислено. Вероятно Боб беше видял списанието на някаква вестникарска сергия (макар че ѝ беше трудно да си представи как подобна корица се мъдри сред други печатни издания) и то го е заинтригувало. Или го е намерил захвърлено от някого в супермаркета. Занесъл го е вкъщи, тайно го е разгледал в гаража, изпитал е отвращение, сходно с нейното (кръвта по лицето и раменете на жената явно не беше истинска, но устата ѝ, раззината в писък, изглеждаше твърде реална), и го е пъхнал сред каталозите, предназначени за рециклиране, та тя да не го намери и да му вдигне скандал. Точно така. Гнусното списание беше само едно и беше попаднало случайно в ръцете на Боб. Дарси знаеше, че ако си направи труда да стигне до основата на планината от каталози, няма да намери подобно. Може би няколко броя на „Пентхаус“ и няколко списания за дамско бельо — известно ѝ беше, че повечето мъже харесват коприна и дантели и Боб не правеше изключение, но нищо от рода на „Сексробини“.

Отново погледна корицата и забеляза нещо странно: липсваше цена. И баркод. Обърна го, защото ѝ беше любопитно колко струва такъв боклук, и потрепери от отвращение, като видя снимката на гола блондинка, завързана за метална операционна маса. Обаче ужасеното изражение на тази жена беше истинско колкото тридоларова банкнота, което поуспокои Дарси. А едрият полугол мъж, стиснал голям нож и надвесен над блондинката, изглеждаше нелепо с тези къси кожени панталонки: повече приличаше на счетоводител, отколкото на почитател на садомазохизма, готвещ се да разфасова поредната мръсница.

„Боб е счетоводител“ — напомни ѝ тихо гласче.

Нелепа мисъл се изстреля от прекалено голямата Зона на глупостта в мозъка ѝ. Дарси я отблъсна и отново пъхна гнусното списание сред рекламните каталози, след като се увери, че и отзад няма нито цена, нито баркод. Натика кашона обратно под работната маса (беше се отказала да върне каталозите вкъщи) и внезапно ѝ хрумна отговора на мистерията с липсващата цена. Списанието беше от онези, които се продаваха с найлонова опаковка, прикриваща най-отблъскващите подробности. Цената и баркодът са били върху найлона. Точно така — друго не би могло да бъде. Което пък я наведе на мисълта, че Боб е купил гнусното издание, а не го е извадил от кошчето за отпадъци.

Може да го е поръчал по интернет. Вероятно има сайт за подобни и много други гадости.

— Няма значение — каза и отривисто кимна. — Сложи му кръст. Тури му пепел. Точка. — Ако повдигнеше въпроса, когато Боб ѝ се обадеше вечерта или когато се върнеше вкъщи, той щеше да изпадне в неловко положение и да започне да се защитава. Вероятно щеше да я нарече наивница по отношение на секса (което беше самата истина) и да я обвини, че прави от мухата слон (което тя искаше да избегне). Решението беше да се прави на ударена. За нея бракът беше като къща, която непрекъснато се достроява и всяка година се добавят по няколко стаи. Една година след сватбата бракът е като къщурка, а след двайсет и седем години съвместно съжителство вече е грамадна сграда с множество пристройки. Сграда с напукани стени и множество килери, някои прашни и забравени, други пълни с неприятни реликви, които съжаляваш, че си открил. И какво от това? Голямо чудо — изхвърляш ги или ги подаряваш на Армията на спасението.

Тази мисъл толкова ѝ допадна, че я изрече на глас:

— И какво от това? Голямо чудо! — И за да докаже, че не ѝ пука, хвана кашона с две ръце и го избута чак до стената.

Нещо изтрака. Какво ли беше?

„Не е важно“ — каза си Дарси; беше почти сигурна, че мисълта не идва от Зоната на глупостта, а от онази на интелигентността. Под масата беше тъмно, нищо чудно да се разхождаха мишки. Мишки се заселваха дори в добре поддържан гараж като този, особено когато застудееше, а подплашената мишка хапе лошо.

Тя се изправи, изтупа прахта от халата си и излезе от гаража. На половината път по коридора чу как телефонът зазвъня.

Влезе в кухнята, преди да се включи секретарят, но не вдигна слушалката. Ако беше Боб, предпочиташе машината да запише обаждането му. Тъкмо сега нямаше никакво желание да разговаря с него. Страхуваше се, че гласът ѝ ще я издаде. Той щеше да предположи, че е отишла я до близкия магазин, я до видеотеката, и щеше да телефонира след час. Дотогава тревогата ѝ от неприятната находка щеше да е попреминала и нямаше да ѝ попречи да води нормален разговор.

Само че не беше Боб, а Дони:

— Да му се не види! Много исках да ви чуя, мили хора.

Дарси вдигна слушалката, облегна се на плота и каза:

— Казвай. Бях в гаража и докато дойда…

Дони беше на седмото небе от радост. Сега живееше в Кливланд, Охайо, и след като с приятеля му две години се бъхтиха в най-голямата рекламна агенция в града, без да получат насърчение или повишение, решиха да започнат самостоятелен бизнес. Боб се опита да го разубеди и изтъкна, че Дони и съдружникът му никога няма да получат банковия кредит, необходим им да си стъпят на краката през първата година.

— Слез на земята — каза му предишния път, когато разговаряха по телефона. Беше в края на зимата и последният сняг още се криеше под дърветата и храстите в задния двор. — Ти си на двайсет и четири, също и приятелят ти Кен. Чак след година ще имате право на специална застраховка за колите си. Какво ти говори това? Че нито една банка няма да ви отпусне двайсет и седем хиляди долара за започване на бизнес, особено сега, когато икономиката е в сериозна криза.

Обаче двамата бяха получили заема и в същия ден бяха сключили два важни договора. Първият беше със собственик на голям автосалон, който търсеше нестандартен подход за привличане на клиенти на възраст между трийсет и четирийсет години. Вторият беше със същата банка, която беше отпуснала заема на „Андерсън енд Хауард“.

Дарси радостно възкликна и Дони се засмя. Разговаряха двайсетина минути, по едно време бяха прекъснати от сигнала за друго обаждане.

— Искаш ли да се обадиш? — попита Дони.

— Не, това е баща ти. Замина за Мантпилиър да оцени някаква ценна колекция от монети. Пак ще позвъни, преди да си легне.

— Как е той?

„Добре — помисли си Дарси. — На стари години има нови интереси.“

— На крак, свеж като кукуряк — отговори, цитирайки една от любимите фрази на Боб, и Дони се засмя. Смехът му стопли сърцето ѝ.

— А сестра ми?

— Обади ѝ се и разбери, Доналд.

— Да, да, непременно. Все се каня да ѝ звънна и все не ми остава време. Бъди така добра да ме осведомиш.

— Много е щастлива. Трескаво се подготвя за сватбата.

— Човек би казал, че ще се омъжва другата седмица, а не през юни.

— Драги, ако не положиш усилие да разбереш жените, ще си останеш стар ерген.

— Не бързам да се вържа. Харесва ми да купонясвам.