Дарси се наведе, докато носът ѝ се допря до огледалото. Затаи дъх и обрамчи с длани лицето си, сякаш отново беше момиченцето с шорти на зелени петна от тревата и с бели чорапи, които непрекъснато се свличаха. Взира се в блестящата повърхност, докато усети, че се задушава; издиша и дъхът ѝ замъгли огледалото. Тя го избърса с хавлиена кърпа и слезе на долния етаж, за да започне първия си ден като съпруга на чудовището.

Боб ѝ беше оставил бележка под захарницата: „Дарс, както ти обещах, ще се погрижа за онези документи. Обичам те, скъпа. Боб.“ Около името си беше нарисувал сърце — нещо, което не беше правил от години. Дарси почувства прилив на обич към него, после осъзна, че усещането е като противната и прилепчива миризма на загниващи цветя. Идваше ѝ да завие на умряло като жена от Стария завет, затова затисна устните си с платнена салфетка. Хладилникът се включи и подхвана безсърдечното си бръмчене. Кранът за водата не беше стегнат и капките, тупкащи в порцелановия умивалник, отброяваха секундите. Езикът ѝ беше като противна гъба за баня, натикана в устата ѝ. Мисълта за времето до края на живота ѝ, което щеше да прекара в тази къща като съпруга на този човек, я задуши, сякаш беше в усмирителна риза. Или в ковчег.

Като малка беше вярвала, че зад огледалото има друг свят. Само дето не беше подозирала, че е толкова близо. И че я очаква.

Хладилникът бръмчеше, водата капеше в умивалника, жестоките секунди минаваха. Това беше Незнайният живот, в който всяка истина беше написана отзад напред.

Съпругът ѝ беше треньор на Детската лига (помагаше му Вини Ешлер, царят на мечешките прегръдки и на тъпите вицове за поляци) по времето, когато Дони беше шортстоп в отбора на „Железария «Кавендиш»“, и Дарси още помнеше какво каза Боб на момчетата (повечето плачеха), след като загубиха финалния мач от областния турнир. Беше през 1997, може би само месец, след като Боб беше убил Стейси Мур и я беше натикал във варела с царевица. Речта му пред подсмърчащите унили хлапета беше кратка, мъдра и невероятно сърдечна: „Знам колко сте разочаровани, момчета, но слънцето ще изгрее и утре. И тогава ще ви поолекне. При изгрев-слънце вдругиден ще ви е още по-леко. Случилото се е само етап от живота ви, който приключи. Щеше да е хубаво да победите, но така или иначе този етап свърши. Животът продължава.“

И животът на Дарси продължи след злополучната ѝ разходка до гаража. Първият ден ѝ се стори безкраен, може би защото не посмя да излезе от къщи (страхуваше се, че истината е написана с големи букви на челото ѝ). Щом се прибра от работа, Боб подхвана:

— Скъпа, относно снощи…

— Нищо не се случи снощи. Ти се върна по-рано от пътуването, това е всичко.

Той сведе глава, а когато отново погледна жена си, лицето му беше озарено от широка благодарствена усмивка.

— Добре тогава. Точка на тази история, така ли?

— Именно.

Боб разпери ръце:

— Дай ни целувка, красавице.

Дарси се почини, питайки се дали той е целувал жертвите си. Представи си как им е казвал: „Бъди добро момиче, използвай по предназначение езика си и няма да те разпоря. Но само ако наистина се стараеш.“

Той я побутна назад, без да пуска раменете ѝ:

— Още ли сме приятели?

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Да! Виж, домързя ме да сготвя и не ми се ходи на ресторант. Искаш ли да се преоблечеш и да отидеш за пица?

— Бива.

— Не забравяй да си вземеш хапчето за кръвно.

Боб се усмихна:

— Няма.

Тя го загледа как изтича нагоре по стълбището, прииска ѝ се да му извика: „Не прави така, Боби, не си преуморявай сърцето!“

Но не.

Не.

Нека го преуморява колкото си иска.

Слънцето изгря на другия ден. И на следващия. Измина седмица, още една, после цял месец. Съпрузите заживяха постарому, подчинявайки се на навиците от дългогодишното си съжителство. Дарси пак си миеше зъбите, докато Боб беше под душа и си тананикаше хитове от осемдесетте (пееше вярно, но гласът му не беше мелодичен), само дето тя вече не се събличаше гола, за да се изкъпе веднага след съпруга си; сега вземаше душ, след като той отидеше на работа. Може би Боб забеляза тази малка промяна, но не я коментира. Дарси отново започна да посещава сбирките на литературния клуб: обясни на дамите и на двамата пенсионирани господа, които също участваха в обсъжданията на книгите, че не се е чувствала добре и не е искала да им пробута някой вирус заедно с мнението си за най-новия роман на Барбара Кингсолвър — шега, на която всички учтиво се засмяха. Седмица по-късно се върна и в кръжока по плетиво. Понякога, връщайки се у дома от бакалията или от пощенската станция, осъзнаваше, че си тананика заедно с радиото. Вечер с Боб гледаха телевизия — само комедийни сериали, никога поредицата „От местопрестъплението“. Сега той се прибираше у дома рано и след посещението в Мантпилиър прекрати служебните пътувания. Инсталира си на компютъра някакво устройство, наречено „Скайп“, и заяви, че чрез него щял да разглежда нумизматичните колекции, за да спестява парите за бензин. Не спомена, че така си спестява и изкушенията, но не беше необходимо. Дарси следеше новините във вестниците, за да разбере дали личните документи на Марджъри Дювал са били изпратени на полицията; казваше си, че ако Боб я е излъгал за това, ще я лъже за всичко. Документите така и не излязоха на бял свят.

Веднъж седмично вечеряха в някой от двата евтини ресторанта в Ярмът. Боб си поръчваше пържола, Дарси — риба. Той пиеше чай с лед, тя — сок от боровинки. „Навиците трудно се променят. Понякога си отиват заедно с нас“ — казваше си Дарси. Денем, когато Боб беше на работа, тя рядко включваше телевизора. Без него ѝ беше по-лесно да се вслушва в бръмченето на хладилника и в пъшкането на къщата, която се подготвяше за поредната сурова мейнска зима. Беше ѝ по-лесно да размишлява и да приеме истината: Боб отново щеше да го направи. Щеше да се въздържа, докато може, но рано или късно Бийди щеше да вземе надмощие. Нямаше да изпрати на полицията личната карта на следващата си жертва, въобразявайки си, че така ще заблуди жена си, или пък нямаше да му пука, ако тя разбереше за промяната в методите му. Щеше да си каже: „Дарси вече е замесена. Ще ѝ се наложи да признае, че е знаела. Ченгетата ще я накарат да си признае дори ако се опита да го скрие.“

Дони телефонира от Охайо. Фирмата му жънела големи успехи; получили поръчка за реклама на канцеларски принадлежности, която вероятно щяла да се излъчва по всички телевизии. Дарси извика „ура“ (Боб — също, след което добродушно призна, че е сбъркал относно шансовете на Дони да успее толкова бързо). Петра се обади да съобщи, че засега била решила шаферките да са със сини рокли, дълги до коляното, и да носят шифонени шалчета в същия цвят, но все пак се интересуваше от мнението на майка си, защото се питала дали тези тоалети няма да изглеждат детински. Дарси отговори, че шаферките ще са много шик, после двете заобсъждаха обувките, по-точно сините деколтирани обувки с нисък ток. Майката на Дарси, която живееше в Бока Гранде, се разболя и имаше опасност да постъпи в болница, но лекарят ѝ смени лекарствата и тя се оправи. Слънцето изгряваше и залязваше. Хартиените фенери с формата на тиква изчезнаха от витрините, на тяхно място се появиха хартиени пуйки. После витрините грейнаха с коледна украса. Първият сняг падна точно по разписание.

Щом останеше сама вкъщи, Дарси влизаше от стая в стая и се взираше във всяко огледало. Често много дълго. Питаше жената в отвъдния свят какво да направи.

С всеки изминал ден се убеждаваше, че отговорът гласи: „Нищо няма да направиш.“

През един необичайно топъл ден две седмици преди Коледа Боб се върна у дома към три следобед и от вратата започна да вика Дарси. Тя беше в спалнята и четеше книга. Хвърли я на нощното шкафче (до ръчното огледало, което вече държеше там) и бързо заслиза по стълбището. Първата ѝ мисъл (ужас, примесен с облекчение) беше, че най-после са разкрили Боб. След малко полицаите ще дойдат да го арестуват, после ще се върнат, за да ѝ зададат двата класически въпроса: какво знае и кога е разбрала. На улицата ще паркират новинарски бусове. Млади мъже и млади жени с хубави прически ще се струпат пред къщата…