— Стига да не прекалиш с удоволствията.

— Обещавам да внимавам. Извинявай, но се налага да затворя, мамо. След половин час имам среща с Кен на по едно питие. Започваме да обмисляме рекламата за автосалона.

Тя понечи да го предупреди да внимава с пиенето, обаче се отказа. Дони още изглеждаше като деветокласник, а в съзнанието ѝ си оставаше петгодишно хлапе с червено яке, което неуморно сновеше с тротинетката си напред-назад по алеите на парк „Джошуа Чембърлейн“ в Паунал, но вече не беше нито едното, нито другото. Беше млад мъж и — колкото и невероятно да изглеждаше — млад предприемач, който правеше първите си стъпки в големия свят на бизнеса.

— Добре — каза в слушалката. — Благодаря за обаждането. Много ме зарадва.

— И на мен ми беше приятно да си поговорим. Поздрави стареца, когато се върне, и му предай, че го обичам.

— Непременно.

— На крак, свеж като кукуряк! — Дони се изкиска. — Колко ли млади скаути са научили от него този бисер?

— Всички до един. — Дарси отвори хладилника да провери дали случайно не е останало сладоледено десертче „Бътърфингър“, което с трепет очаква да попадне в любящите ѝ ръце. Нямаше нито едно. Ужас!

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам.

Тя затвори и установи, че се усмихва. Лошото ѝ настроение се беше разсеяло. Само че след секунди усмивката ѝ помръкна.

Изтракването!

Чула го беше, когато избута под работната маса кашона с каталозите. Звукът не беше като от удряне на картона в изпуснат инструмент, а ѝ се беше сторил някак глух.

Не ме е грижа!

За жалост беше тъкмо обратното. Тя изпитваше натрапчивото усещане за недовършена работа. Какво беше изтракало отдолу? Имаше ли още гнусни списания, скътани в кашона?

Не искам да знам.

Да, да, но все пак трябваше да узнае истината. Ако списанието беше само едно, значи беше права, като си мислеше, че съпругът ѝ е задоволил сексуалното си любопитство, надничайки в онзи отвратителен (и откачен) свят. Дори да имаше още списания, положението не беше толкова страшно — та нали Боб беше приготвил за изхвърляне всичко в кашона. И все пак… някакво тревожно чувство не ѝ даваше покой.

Най-много я притесняваше изтракването. То се натрапваше в ума ѝ, измествайки въпросите относно списанията.

Взе от килера електрическо фенерче и тръгна обратно към гаража. Загърна се по-плътно с домашната роба и съжали, че не си е сложила якето. Навън все повече застудяваше.

Дарси коленичи, отмести настрана кашона с каталозите и освети с фенерчето пространството под работната маса. В първия момент видя само две тъмни ивици на дървения перваз, едната беше малко по-широка. После усети безпокойство и внезапно нещо я сви под лъжичката. Натъкнала се беше на скривалище.

„Зарежи всичко, Дарси. Това засяга само Боб и ако искаш, да си живееш спокойно, не бива да се намесваш.“

Уместен съвет, обаче тя беше стигнала твърде далеч, за да го изпълни. Без да изпуска фенерчето, пропълзя под масата, очаквайки по лицето ѝ да полепнат паяжини, но паяжини нямаше. Нейният оплешивяващ съпруг, колекциониращ редки монети и водач на малките скаути, беше голям чистник.

„Пък и явно често пропълзява под масата, затова няма как да се образуват паяжини.“

Вярно ли беше? Нямаше как да е сигурна, нали така?

Мислеше обаче, че е права.

Освети с фенерчето и видя, че двете тъмни линии са прорези в перваза на пода, обособяващи парче с дължина около двайсет и пет сантиметра, по средата на което имаше ос, позволяваща въртенето му. Сигурно го беше ударила, когато блъсна навътре кашона, но още не разбираше какво е изтракало. Натисна единия край на дървеното парче, то се завъртя и разкри дупка в стената… скривалище! Дарси реши, че може би вътре има още списания, навити на руло, но видя малка дървена кутия, която ѝ беше добре позната. Тъкмо тя беше изтракала, когато подвижният перваз я беше съборил.

Дарси се пресегна, хвана кутията и макар лошото ѝ предчувствие да беше толкова силно, че сякаш бе осезаемо, я извади от скривалището. Беше кутийката от дъбово дърво, която преди около пет години беше подарила на Боб за Коледа. Дали пък не беше за рождения му ден? Не беше сигурна. Спомняше си само, че я беше купила доста изгодно от магазина за художествени произведения в Касъл Рок. На капака ръчно беше гравирана верига. Под нея имаше пирографиран надпис, осведомяващ за предназначението на кутията: КОПЧЕТА ЗА РЪКАВЕЛИ. На работа Боб носеше ризи с обикновени копчета на маншетите, но притежаваше много и доста изискани копчета за ръкавели. Дарси беше решила, че елегантната кутия ще го стимулира да ги прибере на едно място, за да са му под ръка. Той разопакова подаръка и ахна от възхищение, после го остави на нощното си шкафче. Сега Дарси се сети, че напоследък не е виждала кутията. И как да я види, след като беше скрита в гаража? Готова беше да заложи къщата и парцела под нея (друг любим лаф на Боб), че ако я отвори, вътре няма да намери копчета за ръкавели.

Тогава не я отваряй.

Още един чудесен съвет, но вече беше прекалено късно да го изпълни. Чувствайки се като жена, която случайно е влязла в казино и в пристъп на безумие е заложила на една карта парите си, спестявани цял живот, тя отвори кутийката.

Дано е празна. Моля те, Господи, ако ме обичаш, нека е празна.

Обаче не беше. Вътре имаше три пластмасови карти, завързани с ластиче. Тя ги извади с два пръста, все едно бяха мръсен парцал, бъкащ от микроби. После махна ластичето.

Не бяха кредитни карти, както си беше помислила в първия момент. Горната беше карта за кръводарител към Червения кръст на името на Марджъри Дювал. Кръвна група — А положителна, местоживеене — Нова Англия. Дарси обърна пластмасовото правоъгълниче и видя, че Марджъри — която и да беше тя — е дарявала кръв на 10 август 2010. Преди три месеца.

Да му се не види, коя беше тази жена? Как Боб се беше запознал с нея? И защо името и изглеждаше странно познато?

Следваше абонаментна карта за обществената библиотека „Норт Конуей“, отново на името на Марджъри Дювал; написан беше и адресът ѝ: Хъни Лейн 17, Саут Гансет, Ню Хемпшир.

Последното пластмасово правоъгълниче беше шофьорската книжка на Марджъри Дювал, издадена в Ню Хемпшир. На снимката се виждаше най-обикновена жена на около трийсет и пет, не особено привлекателна (всъщност никой не излиза добре на снимката за шофьорска книжка), но доста симпатична. Тъмнорусата ѝ коса беше прибрана или на кок, или на опашка — от фотографията не можеше да се прецени. Дата на раждане: 6 януари 1974. Адресът беше същият като на картата от библиотеката.

Дарси внезапно осъзна, че вие като куче. Ужасяваше се от звуците, които се изтръгваха от гърлото ѝ, но не можеше да спре. Стомахът ѝ беше заменен от оловна топка, която дърпаше надолу вътрешностите ѝ и им придаваше нови и гнусни форми. Сети се защо Марджъри Дювал ѝ изглежда позната — беше видяла снимката ѝ във вестника. И в новинарската емисия в шест по телевизията.

Не си усещаше ръцете, но някак си съумя да омотае ластичето около картите, сложи ги обратно в кутията и я върна в скривалището. Канеше се да го затвори, когато се чу да казва:

— Не, не, не, не е вярно. Не може да бъде.

Чий беше гласът: на глупавата или на умната Дарси? Невъзможно ѝ беше да прецени. В едно беше сигурна — че глупавата Дарси е отворила кутийката.

Отново я извади. Помисли си: „Станала е грешка, точно така, няма друго обяснение, женени сме от двайсет и седем години, щях да разбера.“ Отвори капака и се запита възможно ли е наистина да познаваш някого.

Преди тази вечер щеше да отговори утвърдително.

Шофьорската книжка на Марджъри Дювал беше отгоре, а преди — най-отдолу. Дарси я пъхна под другите две. Коя обаче беше отгоре — онази от Червения кръст или от библиотеката? Беше елементарно, след като имаше само две възможности, но тя беше прекалено разстроена, за да мисли логично. Сложи отгоре картата от библиотеката и веднага разбра, че е сгрешила, защото първото, което видя при отварянето на кутийката, беше нещо червено, кървавочервено… ами да, естествено е картата за кръводарител да е червена и тъкмо тя беше отгоре.