Свещеникът помоли близките на покойния да се приближат. Те се подчиниха.

— Почивай в мир, татко. — Дони хвърли в гроба буца пръст, която тупна върху лъскавия ковчег. Дарси си помисли, че прилича на кучешка фъшкия.

— Татенце, много ще ми липсваш — проплака Петра и също хвърли шепа пръст.

Дарси беше последна. Наведе се, загреба малко пръст, пусна я в гроба. Не каза нито дума.

Свещеникът прикани присъстващите безмълвно да се помолят за покойния. Всички сведоха глави. Голите клони на дърветата тракаха под поривите на вятъра. Откъм близката магистрала долиташе тътенът на преминаващите камиони и автомобили. Дарси си помисли: „Господи, ако Те има, нека това е краят.“

Само че не беше.

След около два месеца — новата година вече беше дошла и въпреки че небето беше кристалносиньо, студът сковаваше земята — на вратата на къщата на „Шугър Мил Лейн“ се позвъни. Дарси отвори и видя възрастен изискан мъж с черно палто и топло червено шалче. Щом я зърна, непознатият учтиво свали старомодната си мека шапка. Дълбоки бръчки бележеха лицето му („Не са само от възрастта, но и от страдания“ — помисли си Дарси), прошарената му коса беше оредяла.

— Да? — каза тя.

Непознатият бръкна в джоба си и изпусна шапката. Дарси се наведе да я вземе. Изправи се и видя, че посетителят държи черен кожен портфейл със златна значка и карта със своя снимка (на която беше много по-млад).

— Холт Рамзи от Главната прокуратура — представи се с почти извинителен тон. — Извинете за безпокойството, госпожо Андерсън. Може ли да вляза? Ще замръзнете с тази тънка рокля.

— Заповядайте. — Дарси отстъпи встрани.

Забеляза как човекът накуцва и как машинално докосва дясното си бедро, сякаш го поддържа, и в паметта ѝ изплува съвсем пресен спомен: Боб седи до нея на леглото, стиснал ледените ѝ пръсти в топлите си длани. Боб се изповядва. И злорадства. „Искам да си мислят, че Бийди е глуповат и дори неграмотен, и успявам. Защото те са глупците. Разпитваха ме само веднъж преди много години, и то като свидетел. Бяха изминали около две седмици, след като Би Ди уби онази Мур. Още си спомням полицая, който ме разпита — беше на пенсионна възраст и накуцваше.“ А сега същият полицай на пенсионна възраст стоеше на десетина стъпки от мястото, на което Боб беше издъхнал. След като го беше блъснала по стълбата и го беше удушила. Холт Рамзи явно не беше добре със здравето и болката в крака го измъчваше, но имаше зорки очи. Погледът му обходи антрето и отново се спря на Дарси.

— Каква е целта на посещението ви, господин Рамзи?

— Първо имам една молба, стига да не ме помислите за много нахален: почерпете ме едно кафе, та дано се стопля. Пътувам със служебна кола и парното не работи. Разбира се, ако ви затруднявам…

— Не, никак. Обаче се питам… може ли пак да погледна картата ви?

Той ѝ подаде портфейла със значката и остави шапката си на закачалката, докато Дарси разглеждаше документа.

— Надписът „ПЕНС“ под печата… означава ли, че сте пенсиониран?

— И да, и не. — Устните му се разтегнаха в усмивка и Дарси си помисли, че зъбите му са прекалено съвършени, за да не са протези. — Официално напуснах, след като навърших шейсет и осем, но през целия си живот съм работил или в щатската полиция, или в Главната прокуратура, и сега съм като стар боен кон с почетно място в конюшнята. Нещо като талисман.

Според мен сте много повече.

— Дайте си палтото.

— Не, благодаря, няма да остана дълго. Щях да го закача, ако навън валеше, за да не ви накапе пода, но сняг няма, само е кучешки студ. „Прекалено е студено, за да завали“ — би казал баща ми. Мразът сковава старите ми кокали. Не ми пречеше преди петдесет години… даже преди двайсет и пет.

На път към кухнята (Дарси нарочно забави крачка, за да върви редом с неканения посетител) тя го попита на колко е години.

— През май ще навърша седемдесет и една — гордо обяви той. — Ако доживея дотогава. Винаги го казвам ей-така, за късмет. Засега заклинанието върши работа. Каква хубава кухня, госпожо Андерсън — уютна, подредена. Жена ми щеше да се възхити и да ви похвали. Бедничката, почина преди четири години. Инфаркт. Покоси я внезапно. Нямате представа колко тъгувам за нея. Вероятно както вие тъгувате за съпруга си.

Зорките му очи, леко замъглени от физическата болка, изпитателно се впериха в лицето ѝ.

Той знае. Нямам представа как е разбрал, но знае.

Дарси провери дали има кафе в кафеварката и я включи. Извади от шкафа чаши и попита:

— С какво да ви помогна, господин Рамзи? А може би трябва да се обръщам към вас с инспектор, Рамзи…

Той се засмя, после силно се закашля.

— От години никой не ме е наричал инспектор — отвърна, след като най-после си пое дъх. — Зарежете официалностите и ми казвайте Холт, ако не възразявате. Всъщност исках да си поговоря със съпруга ви, но той вече е мъртъв — отново приемете искрените ми съболезнования! — тоест мисията ми е невъзможна. Да, абсолютно невъзможна. — Поклати глава и седна до масата. Черното му палто прошумоля. Някъде в измършавялото му тяло проскърца кост. — Ще ви доверя нещичко: на старец като мен, който живее в апартамент под наем (макар и уютен), понякога му омръзва да е само в компанията на телевизора, затова си казах: „Какво пък, все пак ще прескоча с колата до Ярмът и ще си поговоря с жената на покойния. Надали ще може да отговори на повечето ми въпроси, може би изобщо ще ударя на камък, но защо да не отида? Тъкмо ще се поразнообразя.“

— И сте избрали ден, в който температурата няма да превиши минус двайсет градуса, при това пътувате с кола без парно.

— Така е, обаче съм с термобельо — свенливо отвърна неканеният гост.

— Нямате ли собствена кола, господин Рамзи?

— Имам, разбира се — промърмори той, сякаш досега не му беше хрумнало да използва личния си автомобил. — Седнете при мен, госпожо Андерсън. Не бойте се — твърде стар съм да ви ухапя.

— Чакам кафето. Всеки момент ще е готово. — Старецът я плашеше. И Боб щеше да се изплаши от него, но, разбира се, сега той беше на място, където нямаше страх. — А вие ми кажете за какво искахте да разговаряте с мъжа ми.

— Няма да повярвате, госпожо Андерсън…

— Защо не ми казвате Дарси?

— Дарси! — Той широко се усмихна. — Какво хубаво старомодно име!

— Благодаря. Искате ли сметана?

— Пия си кафето черно. Черно като мътилката в душата ми. Знаете ли от какво се е насъбрала? От преследването на убийци и всякаква друга сган. И осакатяването ми е от тях. През осемдесет и девета преследвах с патрулката един тип, който беше убил жена си и двете си деца и се опитваше да избяга с колата си. По принцип такова престъпление е от ревност и извършителят е пиян, дрогиран или напълно превъртял. — Рамзи почука по слепоочието си с показалеца си, неимоверно изкривен от ревматизма. — Този тип обаче беше избил близките си заради застраховката. Опитал се беше да инсценира нападение в дома си. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че продължих да душа около него. Цели три години. Накрая реших, че разполагам с достатъчно доказателства, за да го арестувам. Едва ли щяха да издържат в съда, но аз нямаше да го уведомя за този факт. Смятате ли, че съм постъпил правилно?

— Вероятно — измънка Дарси и побърза да налее кафе в две чаши. Реши да не си слага сметана и да го изпие много бързо, та кофеинът да изостри възприятията и ума ѝ.

— Благодаря — каза Рамзи и обгърна с длани чашата. — Много ви благодаря. Вие сте самата доброта. Горещо кафе в студен ден — какво по-хубаво? Може би горещо ябълково вино… за друго не се сещам. Докъде бях стигнал? А, да. Дуайт Шемину.

Дарси отпи втора глътка от кафето си и погледна човека срещу себе си; изведнъж ѝ се стори, че пак е омъжена — дългогодишен брак, щастлив в много отношения (но не във всички), брак — пародия на благополучието: знаеше, че истината му е известна, а той знаеше, че тя знае. Усещането беше като да застанеш пред огледало и да видиш още едно и още едно… безброй огледала, смаляващи се по пътя към безкрайността. Важно беше само какво ще направи Рамзи. Какво може да направи.