Той остави на масата чашата си, машинално потърка бедрото си и отново заразказва:

— Надявах се да го сплаша дотолкова, че да се издаде. На съвестта му тежаха жена му и двете им дечица, затова реших, че имам право да блъфирам. И успях. Онзи скочи в колата и отпраши по шосето, аз го подгоних. Навлязохме в гората Хейнсвил, където според песента на всяка миля има надгробен камък. На най-опасния завой катастрофирахме — той се блъсна в едно дърво, аз връхлетях върху него. Оттогава куцам и в гръбнака ми има няколко метални прешлена.

— Сигурно е било ужасно. А човека, когото сте преследвали? Какво го сполетя?

Рамзи студено се усмихна, в очите му заиграха жестоки пламъчета.

— Сполетя го смъртта, Дарси. Спести на щата парите за четирийсет години престой в „Шоушенк“.

— Вие сте същински ангел на справедливостта, господин Рамзи.

Вместо да се озадачи, той напевно зарецитира като прилежен ученик:

— „Преследвах го нощем и денем, преследвах го през годините, преследвах го през лабиринта на времето…“ И така нататък.

— В училище ли ви го преподаваха?

— Не, госпожо. Научих го в Дружеството на младите методисти. Преди сума време. Наградиха ме с Библия, която след година загубих на летния лагер. Всъщност не я загубих, а ми я откраднаха. Не вярвах, че има толкова низки хора, които да крадат библии.

— Явно има — отбеляза Дарси.

Той се засмя:

— Дарси, моля ви, наричайте ме Холт. Така ми казват всички приятели.

Приятел ли си ми? Наистина ли?

Не знаеше, но в едно беше сигурна — той никога нямаше да се сприятели с Боб.

— Само това ли стихотворение знаете наизуст? Холт?

— Навремето знаех и „Смъртта на наемника“, но сега си спомням само онези строфи, в които се казва, че домът е онова място, където те приемат, потропаш ли на вратата. Според мен е вярно, какво ще кажете?

— Съгласна съм.

Очите му — лешникови и учудващо млади — се впериха в нея. Тя си помисли, че в погледа му има нещо непристойно, като че ли си я представяше гола. Същевременно ѝ стана приятно… може би поради същата причина.

— Какво щяхте да питате мъжа ми, Холт?

— Веднъж разговарях с него, макар да не съм убеден, че ако беше жив, щеше да си спомни. Беше доста отдавна. С него бяхме много по-млади, а вие сигурно сте били още момиченце, като ви гледам каква сте хубавелка…

Дарси ледено се усмихна, сякаш казваше: „Спестете си глупавите комплименти“, и стана да си налее още кафе. Първото беше изпила почти на екс.

— Може би сте чували за серийния убиец Бийди — подхвърли той.

— Онзи, който убива жени и изпраща на полицията личните им карти ли? — Тя отново седна до масата, ръката ѝ с чашата кафе изобщо не трепваше. — Вестниците го превърнаха в сензация.

Той се прицели в нея с показалеца си (също както беше сторил Боб) и ѝ намигна:

— Именно. Мотото им е: „Реки от кръв за читателите са стръв.“ Случи се така, че поработих по този случай. Тогава още бях на работа, обаче наближавах пенсионна възраст. Славех се като човек, който понякога разнищва престъпленията, като души наоколо, следвайки своята… как беше думата…

— Интуиция?

Рамзи отново насочи към нея въображаемия пистолет. Отново ѝ намигна. Сякаш споделяха някаква интимна тайна.

— Разрешиха ми да работя сам: старият кьопав Холт показва на хората своите снимки, задава своите въпроси и… сещате се… души като хрътка. Открай време имам нюх за тези неща, Дарси, и още не съм го загубил. Беше през есента на 1997, малко след убийството на Стейси Мур. Името ѝ познато ли ви е?

— Май не съм го чувала.

— Ще си го спомните, ако видите снимките от местопрестъплението. Колко ли е страдала горката жена! Убийството беше извършено с изключителна жестокост. Разбира се, след като беше спрял за повече от петнайсет години, извергът, подвизаващ се под името Бийди, сигурно беше събрал доста пара в котела си, който най-сетне експлодира. Стейси Мур беше жертва на експлозията.

Така или иначе тогавашният главен прокурор ми възложи разследването. „Нека и старият Холт се пробва — каза на другите. — Така и така не върши нищо, поне да не ни се мотае в краката.“ Още тогава ме наричаха стария Холт. Сигурно заради накуцването. Разпитах приятелите и роднините на Стейси, съседите и колегите ѝ в Уотървил. Разговарях с всички надълго и нашироко. Тя беше работила като сервитьорка в ресторант „Сънисайд“. Заведението се посещава от много шофьори на камиони, понеже магистралата е наблизо, но аз се интересувах от редовните клиенти. Мъжете, които са били редовни клиенти на Стейси.

— Логично — промърмори Дарси.

— Научих, че някакъв представителен и добре облечен мъж на около четирийсет и пет години се появявал през три-четири седмици и винаги сядал в сепарето, обслужвано от нея. Май не бива да ви го казвам, понеже се оказа, че този човек е съпругът ви — нали знаете: за мъртвите или добро, или нищо, но след като и двамата вече не са между живите, това правило не важи, ако следите мисълта ми… — Рамзи не довърши изречението, сякаш изгуби нишката на мисълта си.

— Май съвсем се оплетохте. — Дарси неволно се усмихна и се запита дали целта му не е била да я разсмее. Нямаше представа. — Престанете да увъртате и говорете направо, вече съм голямо момиче. Флиртувала ли е с него? Това ли е прегрешението му? Едва ли е първата сервитьорка, флиртуваща със случаен пътник, дори той да носи венчална халка.

— Чакайте, още не сте чули всичко. Според колежките на Стейси — разбира се, имам известни резерви относно показанията им, понеже всички я обичаха и скърбяха за нея — онзи човек флиртувал с нея, а не обратното. Казаха още, че тя не го харесвала. Твърдяла, че тръпки я побиват от него.

— Невъзможно е човекът, когото описвате, да е бил съпругът ми. — (Спомни си как версията на Боб коренно се различаваше от показанията на колежките на Стейси Мур.)

— Съжалявам, но е възможно. Жените обикновено не знаят какво правят мъжленцата им, когато са в командировка. Така или иначе от едната сервитьорка научих, че онзи човек е карал джип „Тойота“. Попитах я дали е сигурна, а тя отговори, че има същата кола. И знаете ли какво? Неколцина съседи на семейство Мур бяха забелязали наблизо джип „Тойота“ малко преди убийството на жената. Всъщност само един ден преди убийството.

— Но и не на самия ден.

— Да, обаче ловък престъпник като Бийди не би допуснал да го спипат на местопрестъплението. Нали така?

— Вероятно.

— Вече имах описанието на онзи човек и се захванах да разпитам всички в квартала около ресторанта. И без това нямах друга работа. Бъхтих се цяла седмица и получих само мехури на стъпалата и няколко чаши безплатно кафе — същинска помия, не хубаво като вашето, Дарси. Отчаях се и бях готов да се откажа. Тъкмо тогава случайно видях в центъра на града нумизматичния магазин „Майкълсън“. Чували ли сте за него?

— Разбира се. Мъжът ми беше нумизмат, а „Майкълсън“ беше сред най-престижните в целия щат. Вече го няма. Старият Майкълсън почина и синът му затвори магазина.

— Даааа. Както се казва в песента, накрая времето ти отнема всичко: зрението, бодрата стъпка и даже шибания ум, да ме прощавате за цинизма, мадам. Но по времето, за което говоря, Джордж Майкълсън още беше жив…

— На крак, свеж като кукуряк — промърмори Дарси.

Холт Рамзи се усмихна:

— Добре го казахте. Та той позна мъжа ви по моето описание. „Мисля, че става дума за Боб Андерсън“ — каза ми. И знаете ли какво? Боб Андерсън бил с джип „Тойота“…

— Продаде го преди доста време — прекъсна го Дарси. — Замени го с…

— Шевролет „Събърбан“, нали така?

— Да. — Тя скръсти ръце и спокойно го изгледа. Почти бяха стигнали до същината. Оставаше само въпросът от кой партньор в брачния съюз на Андерсънови се интересува възрастният човек с проницателните очи.

— Още ли е в гаража ви?

— Не. Продадох го месец след смъртта на съпруга си. Чрез „Обявите на чичо Хенри“. Купиха го веднага. Страхувах се, че няма да го продам, защото беше навъртял доста километри и заради сегашната висока цена на бензина, но се оказа, че напразно съм се притеснявала. Разбира се, продадох го на безценица.