— Да остана тук с теб, тате — отвърна ми Хенри. По бузите му се стичаха сълзи. — Защо мама се държи като такава… като такава…

— Давай, изплюй камъчето! — насърчих го аз. — Истината не се брои за ругатня, сине.

— Такава кучка!

— Защото повечето жени са такива, сине — въздъхнах. — Това е неизкоренима част от природата им. Въпросът е какво ще правим двамата с теб оттук нататък.

Ала Заговорникът вътре в мен вече бе помислил за стария кладенец, който се намираше зад краварника. Използвахме го само за миене, понеже беше твърде плитък и тинест — дълбочината му бе едва шест метра и ни служеше по-скоро като шлюз. Оставаше ми само да го убедя да ми помогне. Със сигурност разбирате, че нямах друг избор; можех да убия жена си, но бях длъжен да съхраня любимия си син. Какъв е смисълът да притежаваш сто и осемдесет — или дори хиляда акра, — ако няма с кого да ги споделиш? Ако няма на кого да ги завещаеш след смъртта си?

Престорих се, че обмислям безумния план на Арлет да превърне прекрасните царевични ниви в свинекланица. Помолих я да ми даде малко време, за да свикна с тази идея. Тя се съгласи. Така през следващите два месеца аз „обработвах“ Хенри, помагайки му да свикне с една съвършено различна идея. Между впрочем, това не се оказа толкова трудно, както очаквах; момчето бе наследило външността на майка си (женската външност е като меда, който подмамва мъжете в кошера при отровните жила), но не и дяволския ѝ инат. Единственото, което ми трябваше, бе да нарисувам пред него картината на бъдещия му живот в Омаха или Сейнт Луис. Изказах и предположението си, че не бе изключено дори тези два претъпкани човешки мравуняка да не успеят да я удовлетворят; в такъв случай нищо чудно да реши да се установи в Чикаго.

— Тогава — казах аз на сина си — ще трябва да учиш в гимназия с чернокожи.

Така Хенри охладня към майка си, а след като опитите ѝ да възстанови изгубената близост бяха посрещнати с явна неприязън, и тя започна да му отвръща със същото. Аз (или по-скоро Заговорникът вътре в мен) неимоверно се радвах на случващото се. В началото на юни ѝ казах, че след дълги размишления съм решил за нищо на света да не ѝ позволя да продаде тези сто акра, пък ако ще и това да ни разори напълно, докарвайки ни до просешка тояга.

Тя запази спокойствие и реши сама да потърси юридически съвет от някой адвокат (знаем, че адвокатите са готови да се сприятелят с всеки, който им плати). Бях предвидил този неин ход и го посрещнах с усмивка! Разбирате ли, тя нямаше с какво да си плати за подобна консултация. По това време аз вече бях прибрал на сигурно място всички оскъдни финансови наличности, с които разполагахме. Хенри даже ми беше поверил касичката си, когато го помолих, така че Арлет не можеше да вземе пари дори оттам, колкото и дребна да беше сумата. Тя, естествено, отиде в офиса на компанията „Фарингтън“ в Деланд, уверена (също като мен), че там ще получи безплатна консултация, понеже компанията бе сериозно заинтересувана от сключването на бъдещата сделка.

— Те ще ѝ помогнат и тя ще победи — казах на сина си. Отново се намирахме на любимото си място за разговори — върху копата сено. Не бях съвсем сигурен в думите си, ала вече бях направил своя избор, който в никакъв случай не бих могъл да нарека „план“.

— Но, тате, това изобщо не е честно! — извика той. Както си седеше върху сеното, изглеждаше съвсем малък — не на четиринайсет, а по-скоро на десет.

— Животът не е справедлив, сине — отвърнах аз. — Понякога единственото, което трябва да сторим, е да сграбчим онова, което ни принадлежи по право. Дори и ако се наложи някой да пострада. — Направих кратка пауза, без да откъсвам поглед от лицето му. — Дори и ако се наложи някой да умре.

Той пребледня.

— Тате!

— Ако тя се махне — продължих, — всичко ще бъде такова, каквото трябва да е. Скандалите ще изчезнат. Двамата с теб ще си живеем тук спокойно и щастливо. Предложих ѝ всичко, което зависи от мен, за да я убедя да си тръгне, ала тя самата не иска да го направи. Ето защо остана само едно нещо, което мога да сторя… Което двамата с теб можем да сторим, сине.

— Но аз я обичам!

— Аз също я обичам — отбелязах. Вероятно не ми вярвате, ала беше самата истина. Омразата, която изпитвах към нея през хиляда деветстотин двайсет и втора, нямаше да е толкова изпепеляваща, ако и любовта не беше част от нея. Колкото и проклета, и опърничава да беше Арлет, трябва да призная, че беше темпераментна и страстна жена. И двамата изпълнявахме редовно съпружеските си задължения, макар че откакто започнаха пререканията за стоте акра, боричканията ни в тъмното заприличваха все повече и повече на грубо животинско чифтосване.

— Няма да е болезнено — казах аз. — А когато всичко свърши… ами…

Отведох го зад краварника и му показах кладенеца, а той горчиво зарида:

— Не, тате. Само не и това! Пък каквото ще да става.

Обаче щом Арлет се върна от Деланд (най-близкият ни съсед Харлан Котъри я бе качил в своя форд, оставяйки я да измине пеша само последните три километра) и Хенри я замоли да си тръгне, „за да можем отново да бъдем семейство“, тя избухна, удари го през устата и му каза да спре да хленчи като някой женчо.

— Баща ти те е заразил със своята боязливост. Още по-лошо — предал ти я е заедно с огромната си алчност!

Като че ли тя самата бе света вода ненапита, недокосната от този грях!

— Адвокатът ме увери, че земята си е моя и мога да правя с нея каквото си поискам! Затова ще я продам и точка по въпроса. Що се отнася до вас двамата, спокойно можете да си останете тук и да се любувате заедно на миризмата на пърлено свинско! Самички ще си готвите и самички ще си оправяте леглата. Ти, синко, ще можеш да си ореш на воля по цял ден и да си четеш проклетите му нескончаеми книги по цяла нощ. Баща ти не прокопса кой знае колко от тях, но пък ти можеш да извадиш по-голям късмет, знае ли човек?

— Мамо, това не е честно!

Тя изгледа сина си, както би изгледала някой непознат, осмелил се да докосне ръката ѝ. В следващия миг сърцето ми подскочи от радост, понеже забелязах, че Хенри отвръща на погледа ѝ с не по-малка студенина.

— И двамата можете да вървите по дяволите. Аз смятам да се преместя в Омаха и да си отворя там магазинче за дрехи. Това е моята представа за справедливост!

Този разговор се проведе на прашното ни дворче между къщата и хамбара, а нейната представа за справедливост сложи край на дискусията. Арлет прекоси двора с енергична крачка, вдигайки прах с изящните си градски обувки, влезе в къщата и затръшна вратата. Хенри се обърна и ме погледна. В ъгълчето на устата му имаше кръв, а долната му устна се подуваше. Очите му пламтяха с онзи суров, чист гняв, който само подрастващите могат да изпитват. Това бе гняв отвъд всички норми и представи. Той безмълвно кимна. Аз също му кимнах. Изглеждах по-мрачен от всякога, ала Заговорникът в мен злостно ликуваше.

Тази плесница беше подписала смъртната ѝ присъда.

Два дни по-късно, Когато Хенри дойде при мен на нивата, забелязах, че отново е започнал да слабее. Това не беше нещо кой знае колко тревожно или изненадващо — годините между детството и зрелостта са бурно време и подрастващите често се лашкат от едната крайност към другата, досущ като ветропоказателите, които някои фермери от Средния Запад поставят над зърнените си силози.

— Не можем — изрече той. — Тате, тя се намира в греховна заблуда. А Шанън казва, че който погине в грях без покаяние, отива в ада.

„Проклета да е Методистката църква и Методисткото младо братство!“ — помислих си аз… ала Заговорникът в мен само се усмихна. Следващите десет минути обсъждахме различните аспекти на теологията върху зеленото сено, докато ранните летни облаци — най-красивите облаци според мен, които се носят като величествени платноходи в небесната синева — бавно се рееха над нас, хвърляйки сенки, подобни на вълни. Обясних му, че ще се случи точно обратното — вместо да изпратим майка му в ада, ще я отправим на небето.