Междувременно минутите стремглаво летяха.

Дарси забърза по коридора (без да тича) и влезе в гаража. Пропълзя под работната маса, отвори скривалището на Боб и напъха вътре окървавеното пликче заедно с хавлиената кърпа. Блъсна въртящия се дървен праг, за да скрие дупката в стената, избута пред нея кашона с каталозите, и се върна в къщата. Остави фенерчето в килера. Взе телефона, осъзна, че сълзите ѝ са секнали, и го върна обратно на поставката. Прекоси дневната и се загледа в Боб. Помисли си за розите, които ѝ подаряваше, обаче не ѝ се доплака. „Розите, а не патриотизмът са последното отчаяно средство на негодника“ — каза си и с ужас осъзна, че се смее с глас. Замисли се за Дони и Петра, които обожаваха баща си, и това свърши работа. Ридаейки, се върна в кухнята, взе телефона и набра 911:

— Алоказвам сеДарсилин Андерсънспешноизпратетелинейка…

— Говорете по-бавно, госпожо — прекъсна я диспечерката. — Не ви разбирам.

„Чудесно“ — каза си Дарси и се покашля:

— Така по-добре ли е? Разбирате ли ме?

— Да, госпожо. Само се успокойте. Поискахте да изпратим линейка, нали?

— Да. На „Шугър Мил Лейн“ 24.

— Зле ли ви е, госпожо Андерсън?

— Аз съм добре, но мъжът ми падна по стълбището. Може само да е загубил съзнание, обаче ми се струва, че е мъртъв.

Диспечерката обеща незабавно да изпрати линейка. Вероятно щеше да изпрати и патрулна кола. Както и автомобил на щатската полиция, ако такъв дежуреше в района. Дарси се надяваше второто да ѝ се размине. Върна се в антрето и седна на тапицираната пейка, но след няколко секунди стана. Мъртвецът се взираше в нея. Обвинително.

Взе от закачалката спортното му сако, наметна го и излезе пред къщата да чака линейката.

Полицаят, който записа показанията ѝ, беше местен и се казваше Харолд Шрусбъри. Дарси не го познаваше, но с жена му Арлин Шрусбъри бяха приятелки от кръжока по плетиво. Докато разговаряха в кухнята, парамедиците огледаха трупа на Боб и го натовариха на линейката, без да подозират, че в него се крие още един мъртвец. Мъртвец, който беше много по-опасен от експерт-счетоводителя Боб Андерсън.

— Искате ли кафе, полицай Шрусбъри?

Той погледна треперещите ѝ ръце и каза, че с удоволствие ще направи и за двама им.

— Много ме бива в кухнята — добави.

— Арлин е пропуснала да го спомене — промърмори Дарси и крадешком надникна в бележника, който той беше оставил отворен на масата. Засега беше записал само нейното име, името на Боб, адреса и телефонния им номер. Според нея това беше добър признак.

— Да, тя предпочита да крие уменията ми. Госпожо Андерсън… Дарси… много съжалявам за загубата ви и съм убеден, че Арлин щеше да каже същото.

Тя отново се разплака. Полицай Шрусбъри откъсна от ролката парче домакинска хартия и ѝ го подаде:

— По-здрава е от носните кърпички.

— Явно имате опит…

Той видя, че кафеварката е заредена, и я включи.

— Уви, често ми се налага да утешавам опечалени хора. — Отново седна до масата и добави: — Ще ми разкажете какво се случи? В състояние ли сте?

Дарси му разказа. Първо Боб намерил ценната монета в плика с рестото от закусвалнята и много се зарадвал. Отпразнували находката с вечеря в ресторант „Перлата“ в Портланд. Боб пил повече от обичайното и започнал да се държи като хлапак (тя не пропусна да спомене как ѝ отдал чест като британски офицер, когато го помолила за чаша газирана вода с резенче лимон) — качил се по стълбището, носейки тържествено чашата като оперетен сервитьор, но малко преди да стъпи на площадката, се подхлъзнал. Тя не пропусна да обясни как самата тя се подхлъзнала на кубче лед, докато тичала надолу по стъпалата.

Полицай Шрусбъри си записа нещо в бележника, затвори го и я погледна:

— Идвате с мен. Облечете си палтото.

— Моля? Къде отиваме?

В затвора, разбира се. Не преминаваш „старт“, не получаваш двеста долара, отиваш право в затвора. На Боб му се беше разминало за близо дузина убийства, а тя се беше издънила само с едно (разбира се, той беше планирал престъпленията си с прецизност, типична за всеки счетоводител). Не знаеше къде е сгрешила, но несъмнено щеше да се окаже нещо елементарно, но очевидно. Полицай Шрусбъри щеше да ѝ обясни по пътя към полицейския участък. Щеше да е като в последната глава от роман на Елизабет Джордж31.

— У дома — отвърна той. — Ще пренощувате у нас.

Тя запелтечи:

— Не мога… не бива да ви се натрапвам…

— Напротив! — строго каза полицаят — тонът му подсказваше, че няма да приеме възраженията ѝ. — Арлин ще ме убие, ако ви оставя сама. Готова ли сте да понесете вината за смъртта ми?

Дарси си избърса сълзите и печално се усмихна:

— Не. Обаче… полицай Шрусбъри…

— Хари.

— Искам да телефонирам на децата си. Те… още не знаят. — Отново заплака, като си помисли за Дони и Петра, и избърса очите си с последното парче домакинска хартия. Кой би предположил, че човек е способен да пролее толкова много сълзи? Не беше докоснала кафето си и сега го изпи на три глътки, въпреки че още беше горещо.

— Мога да си позволя няколко извънградски разговора — заяви Хари Шрусбъри. — За малко да забравя — имате ли някакви хапчета? Успокоителни де.

— Не — прошепна Дарси. — Само амбиен.

— Арлин ще ви даде валиум. Ще го изпиете поне половин час, преди да телефонирате на децата си. Ей-сега ще ѝ се обадя, че след малко ще сме при нея.

— Много сте мил.

Полицаят отвори едно чекмедже, после второ и трето. Дарси едва не се задуши, когато от четвъртото той извади кърпа за бърсане на съдове и ѝ я подаде:

— По-здрава е от домакинската хартия.

— Благодаря. Много благодаря.

— Колко време бяхте женени, госпожо Андерсън?

— Двайсет и седем години.

— Цели двайсет и седем години — възхитено повтори той. — Господи! Много съжалявам.

— И аз. — Тя наведе глава и избърса сълзите си с малката хавлиена кърпа.

След два дни погребаха Робърт Емъри Андерсън в гробището „Вечен покой“ в Ярмът. Дони и Петра стояха от двете страни на майка си, докато свещеникът говореше как човешкият живот е като един годишен сезон. Облаци закриваха небето, леден вятър огъваше голите клони на дърветата. Съдружниците на Боб и колегите му присъстваха на погребението. Счетоводителите с черни палта се бяха скупчили един до друг като гарвани. Сред тях нямаше жени. Дарси за пръв път забеляза тази подробност.

Очите ѝ непрекъснато се наливаха със сълзи и тя ги попиваше с носната си кърпичка; Петра не преставаше да ридае; очите на Дони бяха зачервени, лицето му беше посърнало. Беше симпатичен младеж, но косата му вече оредяваше, както се беше случило с баща му на същата възраст. „Няма значение, стига да не напълнее като Боб — каза си Дарси. — И да не убива жени, разбира се. Слава богу, това не е наследствено… Но дали?“

Скоро всичко щеше да свърши. Дони обясни, че ще остане само ден-два — не можел да си позволи да отсъства по-дълго от работа. Надявал се майка му да го разбере и тя отвърна, че му влиза в положението и не му се сърди. Петра каза, че ще бъде с майка си една седмица и че може да удължи престоя си, ако е необходимо. Дарси ѝ благодари (тайно се надяваше дъщеря ѝ да не се задържи повече от пет дни). Искаше да остане сама. Не за да размишлява, а отново да намери себе си. Да се махне от света зад огледалото и да се върне в своя.

Не че нещо се беше объркало — тъкмо обратното. Дори с месеци да беше планирала как да убие съпруга си, надали събитията щяха да се развият толкова благоприятно. Ако грижливо беше обмислила убийството, може би щеше да се провали, обръщайки внимание на излишни подробности. За разлика от Боб не я биваше в планирането.

Не я подложиха на разпит. Версията ѝ беше простичка, правдоподобна и почти отговаряше на истината. Най-важна беше солидната ѝ основа — брак, продължил почти трийсет години, щастлив брак без противоречия и скандали. Кой би се усъмнил в нея?