— Идваш ли, Боби? Умирам от жажда!

— Момент, мадам, само да пусна няколко кубчета лед.

Видя го как върви по коридора — държеше пред очите си една от скъпите им кристални чаши, сякаш играеше ролята на сервитьор в някоя оперета, и леко се клатушкаше. Бавно се заизкачва по стъпалата, резенчето лимон подскачаше като шамандура в чашата. Лицето на Боб грееше от щастие, изглеждаше ведър, спокоен. За миг Дарси се разколеба, после си спомни за Хелън и Робърт Шейвърстоун и сякаш видя ужасяващата картина, видя как труповете на сина и обезобразената му изнасилена майка се носят по ледените води на реката.

— Чаша „Перие“ за дамата…

В последната секунда той разбра намерението ѝ и в очите му проблесна нещо зло, нещо примитивно. Погледът му не изразяваше само изненада, а и безпомощен гняв. В този момент тя прозря истинската му същност. Боб не обичаше никого, най-малко нея. Добротата, ласките, момчешката му усмивка, жестовете му на внимание бяха само камуфлаж. Той беше празна черупка. Под обвивката му имаше само кънтяща празнота.

Блъсна го.

Блъсна го с все сила. Боб политна назад и се затъркаля надолу по стълбището. Тя чу как ръката му се счупи. Тежката кристална чаша се разби върху едно стъпало. Боб отново се преобърна и Дарси чу звук, сякаш нещо в него се скъса. Той изкрещя от болка, отново се преобърна и се просна в антрето; счупената му ръка (натрошена на няколко места) беше изкривена под неестествен ъгъл. Главата му беше обърната така, че страната му се допираше до пода.

Дарси тичешком слезе по стълбището. В един момент се подхлъзна на кубче лед и се вкопчи в парапета, за да не падне. Застана до Боб, видя на врата му голяма буца, която изпъваше кожата до бяло, и каза:

— Не мърдай, Боб. Май си си счупил врата.

Окото му се завъртя към нея. Кръв течеше от носа му, който също беше счупен, и шуртеше от устата му.

— Блъсна ме — изфъфли той. — О, Дарси, защо ме блъсна?

— Не знам — отвърна тя и си помисли: „И двамата знаем защо.“ Заплака. Което беше съвсем нормално — Боб беше нейният съпруг и беше пострадал сериозно. — Господи, не знам. Нещо ме прихвана… извинявай. Не мърдай, ще се обадя на 911 да изпратят линейка.

Той размърда крака си:

— Слава богу, не съм парализиран. Обаче много ме боли.

— Знам, скъпи.

— Повикай линейка! Веднага!

Дарси отиде в кухнята, погледна телефона и отвори шкафа под умивалника.

— Ало? Ало? 911 ли е? — Взе кутията с полиетиленови торбички, в които прибираше печеното свинско или пилешко, останало от вечерята, и извади една. — Казвам се Дарсилен Андерсън, обаждам се от „Шугър Мил Лейн“ 24 в Ярмът! Записахте ли си?

Отвори едно чекмедже и взе кърпа за бърсане на съдове. Продължаваше да плаче. „Носът ти тече като чешма“ — казваха като деца. Хубаво беше да си поплаче, и то не само за алиби. Боб ѝ беше съпруг и беше тежко пострадал, затова сълзите ѝ напираха. Спомни си времето, когато той още имаше буйна коса. Спомни си как той майсторски танцуваше под звуците на „Бързи крака“. Всяка година ѝ подаряваше рози за рождения ѝ ден. Никога не забравяше. Веднъж бяха отишли на почивка на Бермудите, където сутрин караха велосипеди, а следобед се любеха. Бяха съградили съвместен живот, а сега този живот беше свършил, затова сълзите ѝ напираха. Омота около юмрука си ленената кърпа и нахлузи отгоре полиетиленовата торбичка.

— Веднага изпратете линейка! Мъжът ми падна по стълбището! Мисля, че си е счупил врата. Да! Да! Побързайте!

Върна се в коридора, като криеше зад гърба си дясната си ръка. Боб се беше опитал да се обърне по гръб, обаче не беше успял. Дарси коленичи до него.

— Не паднах — изфъфли той. — Ти ме блъсна. Защо ме блъсна?

— Може би заради малкия Шейвърстоун. — Дарси зарида още по-силно и измъкна ръка иззад гърба си. През прозрачната полиетиленова торбичка той видя как жена му стиска голямата памучна кърпа. И разбра намерението ѝ. Може би самият той беше правил нещо подобно. Може би.

Запищя… не, по-точно заръмжа, понеже гърлото му беше пълно с кръв. Дарси пъхна в устата му юмрука си, увит с пликчето. При падането Боб си беше счупил няколко зъба и тя напипа нащърбените парчета кост. За миг ѝ хрумна, че ако се забият в ръката ѝ, ще ѝ е доста трудно да обясни нараняванията.

Извади юмрука си, преди Боб да го захапе (кърпата и полиетиленовата торбичка останаха в устата му). Хвана долната му челюст, другата си ръка сложи на темето му. Плътта му беше много топла, кръвта пулсираше под голото му теме. Дарси стисна с все сила. Боб се опита да я отблъсне, но едната му ръка беше заклещена под него, а свободната беше натрошена при падането. Краката му барабаняха по дървения под. Едната му обувка се изхлузи. В гърлото му нещо бълбукаше. Дарси запретна роклята до кръста си — ако можеше да го възседне, щеше да стисне с пръсти носа му.

Преди обаче да се опита, гърдите му започнаха да се повдигат и бълбукането премина в гъргорене; звукът ѝ напомни как когато се учеше да шофира стария шевролет на баща си, предавката загъргорваше при опитите ѝ да превключи на втора. Боб се загърчи, окото, което тя виждаше, се изцъкли. Аленочервеното му лице стана тъмнолилаво, той се отпусна на пода. Дарси зачака. Задъхваше се, лицето ѝ беше мокро от сълзи. Окото на Боб вече не се въртеше. Сигурно беше мър…

Той изведнъж се надигна и я избута встрани. Дарси забеляза, че горната половина на тялото му сякаш е изместена — изглежда, освен врата си беше счупил и гръбнака. Той раззина уста и се втренчи в жена си. До края на живота си тя нямаше да забрави погледа му… но щеше да го превъзмогне, стига сега да довършеше започнатото.

— Дар! Аррррррр!

Боб политна назад. Главата му се удари в пода и изпращя като счупено яйце. Дарси запълзя към него, но не го доближи, за да не се изцапа още повече. Разбира се, по роклята ѝ имаше кървави петна, което беше съвсем естествено — нали се беше опитала да му помогне — обаче не ѝ се искаше да се къпе в кръв. Седна и се втренчи в съпруга си, докато чакаше дишането ѝ да се нормализира. Очакваше го да се раздвижи, но той не помръдна. Загледа се в елегантния си ръчен часовник „Мишел“ (винаги го носеше, когато излизаха някъде) и след пет минути допря пръсти до шията на Боб, за да провери дали има пулс. Преброи до трийсет… нищо. Притисна ухо до гърдите му, очаквайки той да се съживи и да я сграбчи. Боб не се съживи; сърцето му не биеше, животът завинаги го беше напуснал. Дарси не усети задоволство (камо ли ликуване), вълнуваше я само как да довърши „работата“ си, без да допусне грешка. Да, правеше го отчасти за себе си, но най-вече заради Дони и Петра.

Изтича в кухнята — нямаше време за губене, всяка секунда беше ценна. Час по-скоро трябваше да се обади на полицията; ако разберяха, че се е забавила (например, ако кръвта на мъртвеца се беше съсирила), ченгетата щяха да се усъмнят и да ѝ зададат куп неудобни въпроси. „В краен случай, ще им кажа, че съм припаднала — помисли си. — Дори да не ми повярват, няма как да ме опровергаят. Поне така смятам.“

Взе от килера фенерчето, както беше сторила в нощта, когато буквално се беше спънала в тайната на Боб. Върна се при мъртвеца, който лежеше по гръб, вперил в тавана изцъклените си очи. Извади от устата му полиетиленовото пликче и внимателно го разгледа. Ако беше скъсано, щеше да възникне проблем… да, скъсано беше на две места. Освети с фенерчето устата на Боб и видя само върху езика му микроскопично парченце найлон. Хвана го с два пръста и го пусна в плика.

Стига толкова, Дарсилен. Достатъчно.

Само че не беше. Бръкна в устата на мъртвеца, разтегна едната буза, после другата. И намери парченце найлон, залепнало за венеца. Извади го и го пусна при другото. Имаше ли още? Беше ли ги погълнал? Дори да беше така, нямаше как да ги извади — оставаше ѝ надеждата да не бъдат намерени от някого (не знаеше точно кой), усъмнил се в обстоятелствата около смъртта на съпруга ѝ и наредил да се направи аутопсия…