Заради нея ли? Защото я обичаше? Защото искаше да престане да прави Големи бели?

Или е съвпадение. Твърде е възможно.

Добър опит, но документите, които беше намерила в гаража, отричаха възможността за случайно съвпадение.

Седмата жертва на Бийди и първата от „новия му цикъл“, както се изразяваше репортерът, беше някоя си Стейси Мур от Уотървил, Мейн, убита през август 1997. Съпругът ѝ я намерил в мазето след завръщането си от Бостън, където бил отишъл с двама приятели да гледа мачовете на „Ред Сокс“. Главата ѝ била натикана във варел, пълен с ронена царевица, която семейство Мур продавали на щанда си край шосе 106. Била гола, ръцете ѝ били завързани на гърба, задните части и бедрата ѝ били жестоко нахапани.

След два дни шофьорската книжка на Стейси Мур и кръводарителската ѝ карта от Синия кръст, омотани с ластиче, пристигнали по пощата в Огъста. Пратката била адресирана с големи печатни букви: „ДО ГЛАВНИЯ ПРУКУРОР. КРИНИМАЛНИ РАСЛЕДВАНИЯ.“ Имало и бележка: „Привет! Върнах се! Бийди!“

Следователите, натоварени с убийството на Мур, веднага познали пакетчето. След всяко предишно убийство полицията получавала подобни симпатични колетчета, придружени от закачливи писъмца. Бийди издебвал жертвите си, докато останат сами. Изтезавал ги (най-вече жестоко ги нахапвал), изнасилвал ги или обезобразявал половите им органи, убивал ги и след няколко седмици или месеца изпращал личните им документи в някое полицейско управление. Отправял предизвикателство към ченгетата.

„За да е сигурен, че няма да припишат престъпленията другиму“ — отчаяно си помисли Дарси.

През 2004 Бийди извършил още едно убийство, през 2007 последвали деветото и десетото. Последните две били най-жестоки, понеже едното било на дете. Десетгодишният син на жертвата се върнал по-рано вкъщи — освободили го от часовете, защото го заболял коремът — и вероятно видял как Бийди убива майка му. Двете тела били открити в близката река. След известно време двете кредитни карти и шофьорската книжка на жената пристигнали в казарма №7 на масачузетската полиция. На картичката пишело: „ПРИВЕТ! ХЛАПЕТО ОМРЯ СЛОЧАЙНО! СЪЖАЛЯВАМ! ОБАЧИ СТАНА БЪРЗО И НЕ ГО ЗАБОЛЯ! БИЙДИ!“

Имаше още много статии по случая (о, всемогъщи Гугъл!), но какъв беше смисълът да ги чете? Прекрасният сън през една най-обикновена вечер от най-обикновен живот беше заличен от кошмар. Дали четенето на материалите за Бийди щеше да прогони този кошмар? Отговорът беше очевиден.

Стомахът я сви. Тя изтича в тоалетната, където още вонеше въпреки вентилатора (понякога човек не забелязваше колко смрадлив е животът, но невинаги), коленичи пред чинията, зина и се загледа в синята вода. За миг реши, че пристъпът на гадене ще премине, но си спомни удушената Стейси Мур с посинялото лице, натикано във варела с царевица, и нахапаните ѝ задни части, покрити със засъхнала кръв с цвета на мляко с какао. Призля ѝ и повърна два пъти — толкова силно, че водата от тоалетната чиния изпръска челото ѝ.

Заплака, едва си поемаше въздух. Пусна водата и си помисли, че се налага да почисти тоалетната. Засега обаче само свали капака и опря страната си на хладната бежова пластмаса.

Какво да правя?

Най-логичното беше да се обади на полицията, но какво щеше да се случи, ако се окажеше, че е сгрешила? Боб беше най-великодушният и незлопаметен човек на света — когато тя блъсна стария им ван в дървото край паркинга пред пощата, единственото му притеснение беше да не би Дарси да се е наранила, но щеше ли да ѝ прости, ако го набедеше за единайсет жестоки убийства, които не е извършил? Пък и скандалът щеше да е грандиозен. Независимо дали Боб беше невинен или не, снимката му щеше да е във вестниците. На първа страница. Нейната — също.

Дарси с усилие се изправи, взе от килера твърдата четка и почисти тоалетната чиния. Работеше бавно. Гърбът я болеше. Сигурно си беше разтегнала мускул, докато повръщаше.

Изведнъж се сети за нещо друго, което ѝ подейства така, сякаш до нея тупна тежък камък. Не само двамата с Боб щяха да се превърнат в сензацията на жълтата преса и на двайсет и четири часовите новини по кабелните телевизии; децата също щяха да са въвлечени в месомелачката на слуховете и предположенията. Дони и Кен току-що си бяха осигурили двама клиенти, но банката и собственикът на автосалон щяха да си оттеглят предложенията веднага след избухването на гнусната бомба, фирма „Андерсън енд Хауард“, която днес за пръв път си беше поела въздух, утре щеше да е мъртва. Дарси не знаеше колко е вложил Кен Хауард, но Дони беше вътре с двата крака. Не ставаше въпрос само за пари, а за други инвестиции, които правиш в началото на самостоятелното пътуване: сърце, ум, самоуважение.

Ами Петра и Майкъл, които може би тъкмо сега отново крояха планове за сватбата си, без да подозират, че над тях виси сейф, тежащ два тона, и че въжето всеки момент ще се скъса. Петс открай време обожаваше баща си. Как щеше да реагира, ако научеше, че ръцете, които навремето бутаха люлката ѝ в задния двор, бяха удушили единайсет жени? Че зад устните, които я бяха целували за лека нощ, се криеха зъби, нахапали единайсет жени, някои чак до костта?

Отново седна пред компютъра и внезапно си представи ужасяващите заглавия на първите страници на вестниците. И снимката на Боб, облечен с униформата на скаутите с кърпа на врата, идиотски къс панталон и дълги чорапи. Видя ги съвсем ясно, сякаш бяха отпечатани: „СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ БИЙДИ 17 ГОДИНИ Е ВОДАЧ НА НАЙ-МАЛКИТЕ СКАУТИ.“

Тя притисна длан до устните си. Чувстваше как очите ѝ пулсират в орбитите си. Хрумна ѝ да се самоубие и в продължение на няколко секунди (безкрайни секунди) идеята ѝ се струваше напълно логична, единственото разумно решение. Можеше да остави бележка, че го е направила, понеже е болна от рак. Или че има Алцхаймер в начален стадий… да, това беше още по-удачно. Обаче и самоубийството хвърляше сянка върху членовете на семейството. Ами ако беше сгрешила? Ако Боб беше намерил на пътя личните документи?

„Наясно ли си колко е невероятно?“ — подигравателно подхвърли умната Дарси.

Да, беше невероятно, но не и невъзможно, нали така? Имаше и още нещо, заключващо я завинаги в клетката, в която беше попаднала: ами ако беше права? Нямаше ли смъртта ѝ да подтикне Боб да убива по-често, понеже вече не му се налага да води двойствен живот? Не знаеше дали съществува задгробен живот, но може би го имаше. И какво, ако след смъртта си не попаднеше сред райски градини и реки от мед и мляко, а я посрещнеха множество удушени жени, жигосани от зъбите на съпруга ѝ, за да я обвинят, задето е причинила смъртта им, като е избрала най-лесното — да посегне на живота си? И ако се постараеше да забрави ужасяващата находка в гаража (макар нито за миг да не вярваше, че ще може), нямаше ли да докаже, че обвиненията на жертвите са справедливи? Наистина ли възнамеряваше да осъди на ужасяваща смърт още жени, за да не провали сватбата на дъщеря си през юни?

„Ще ми се да бях умряла“ — помисли си.

Само че не беше.

За пръв път от много години Дарси Мадсен Андерсън коленичи и започна да се моли. Молитвата не ѝ помогна. В къщата нямаше никого освен нея.

Никога не си беше водила дневник, но на дъното на голямата ракла с шивашки материали беше скътала бележниците с ангажиментите на мъжа си. А в картотечното чекмедже на бюрото в кабинета на Боб се съхраняваше архивът за служебните му пътувания. Като счетоводител (и като собственик на малка фирма) той беше педантичен по отношение на документацията и не пропускаше всяка възможност за намаляване на данъците си и за отчисления заради амортизацията на автомобила си.

Дарси натрупа до компютъра си папките от архива му и своите бележници със записки. Влезе в Гугъл и се насили да издири необходимата информация, въвеждайки имената и датите на смъртта (някои бяха приблизителни) на жертвите на Бийди. После, когато дигиталният часовник на компютъра ѝ безшумно отмина двайсет и втория час на денонощието, тя подхвана най-трудната работа — проверката на различни източници и търсенето на съвпадения.