Дорийн ли? Не, тя. Дорийн беше измислена. Ала Тес беше прекалено уморена, за да го поправя. Голяма работа — и без това наближаваше краят.

Прегледа страниците. Май не беше забравила нищо, затова написа името си — нейният последен автограф. Химикалката пресъхна на последната буква и Тес я остави.

— Нещо да добавиш, Лестър?

Отговори само вятърът, който разнесе студени течения и накара къщичката да заскърца.

Тес се върна в хола. Нахлузи шапката на главата на мъртвеца и пръстена на пръста му. Искаше да го заварят така. Върху телевизора беше поставена снимка в рамка. На нея Лестър и майка му стояха прегърнати. Усмихваха се. Просто едно момче и майка му. Известно време Тес гледа снимката, после си тръгна.

Почувства, че е редно да се върне в изоставения магазин, където ѝ се беше случило онова ужасно нещо, и там да довърши работата си. Би могла да поседи на буренясалия паркинг, да послуша как вятърът брули старата реклама (ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВАТЕ), да поразсъждава за какво мислят хората в последните си мигове. В нейния случай вероятно щеше да е за Фрици. Сигурно Патси щеше да го прибере и в това нямаше нищо лошо. Котките бяха издръжливи същества. Много-много не се интересуваха кой ги храни и пои, важното беше купичката им да е пълна.

В този час бързо щеше да стигне до бензиностанцията с изоставения магазин, но разстоянието ѝ се струваше прекалено дълго. Бе адски уморена. Реши, че ще седне в пикапа на Ал Стрелке и ще го направи там. Само че не искаше да оплиска с кръв старателно написаните самопризнания, това ѝ се струваше крайно нередно предвид кръвопролитията, които се описваха там, затова…

Занесе в хола страниците от тефтера със синия кон на обложката, където телевизорът работеше (сега младеж с вид на престъпник продаваше подочистачка), и ги пусна в скута на Стрелке.

— Подръж ги, Лес.

— Няма проблем — отвърна Лестър. Тя забеляза, че част от болния му мозък съхне върху голото му рамо. Което беше добре.

Тес излезе във ветровитата нощ и седна зад волана на пикапа. Скърцането на пантата при затварянето на вратата ѝ се стори познато. Всъщност нищо странно: не беше ли чувала същото скрибуцане и преди? Да. Край бензиностанцията се беше опитала да се отплати на Големия шофьор с услуга за услуга: той щеше да ѝ смени гумата, за да може тя да се прибере вкъщи и да нахрани котарака си.

— Реших, че батерията му може да падне — промълви и се засмя.

Опря дулото на револвера в слепоочието си, сетне размисли. Подобни изстрели невинаги водеха до желания резултат. Искаше парите ѝ да отидат за помощ на пострадали жени, а не за нея, докато вегетира в лечебно заведение за човешки зеленчук.

В устата беше по-добре. По-сигурно.

Езикът ѝ близна мазната цев, мерникът опря в твърдото небце.

„Поживях си добре — всъщност доста добре — и въпреки че накрая сбърках ужасно, може би то ще ми се прости, ако има живот след смъртта.“

Ала нощният вятър бе тъй упоителен. Навяваше ѝ сладки ухания през полуотвореното стъкло. Бе срамота да си отиде от този свят, но какъв избор имаше? Бе време за последно сбогом.

Тес затвори очи, придърпа спусъка и точно тогава Том заговори. Това бе непонятно, понеже Том се намираше в експедишъна, а експедишънът беше в двора на другия брат, на километър и половина оттук. Освен това гласът изобщо не приличаше на този, който приписваше на Том. Не приличаше и на нейния. Беше студен. А тя — тя беше захапала дулото на револвера. Изобщо не можеше да говори.

— Тя поначало не е много добра детективка, нали?

Тес извади от устата си Изстисквача на лимони.

— Кой? Дорийн ли?

Въпреки всичко беше потресена.

— Кой друг, Теса Джийн? Откъде накъде да е добра детективка? Тя е измислена от старото ти „аз“. Нали така?

По всяка вероятност беше така.

— Дорийн вярва, че Големия шофьор не е изнасилил и убил другите жени. Нали това написа ти?

— Аз — каза Тес. — Аз го вярвам. Просто бях уморена. И шокирана.

— И също така виновна.

— Да. Също така виновна.

— Как мислиш, дали хората, които се измъчват от вина, разсъждават правилно?

Не. Може би не.

— Накъде биеш?

— Че си решила само част от загадката. Преди да я решиш цялата — ти, а не някаква клиширане стара детективка, — се случи едно злощастие.

— Злощастие? Значи така го наричаш? — От много далеч Тес чу своя смях. Вятърът блъскаше в стената. Разхлабеният улук на къщата се удряше в стрехата от вятъра. Също като рекламата за „Севън-ъп“ в изоставения магазин.

— Преди да си теглиш куршума — продължи новият, непознат Том (звучеше все повече като жена), — защо не помислиш за себе си? Само че не тук.

— А къде?

Том не отговори на този въпрос, тъй като беше излишно. Вместо това я посъветва:

— И да си вземеш тъпите самопризнания.

Тес слезе от пикапа и се върна в къщата на Лестър Стрелке. Отиде в кухнята и започна да разсъждава на висок глас. Гласът на Том (който ставаше все повече като нейния). Дорийн май беше излязла в отпуска.

— Ключът на Ал от къщата със сигурност е закачен на халката заедно с ключа за двигателя — обясняваше Том, — но да не забравиш кучето.

Би било глупаво. Тес застана пред хладилника на Лестър. След като се разтършува, откри един хамбургер най-долу в дъното. Уви го в един брой на „Малките обяви на чичо Хенри“ и се върна в хола. Дръпна листовете хартия от скута на Стрелке — предпазливо, с ясното съзнание, че под страниците се крие онова парче плът, което я беше наранило; онова парче, заради което тази вечер беше убила трима души.

— Взимам ти хамбургера, но ти не се сърди. Правя ти услуга. Смърди на развалено.

— Кражба като капак на убийството — проточи Малкия шофьор с монотонния си глас на мъртвец. — Браво на теб.

— Млъквай, Лес! — отряза го тя и си тръгна.

„Преди да си теглиш куршума, защо не помислиш за себе си?“

Докато караше стария пикап по криволичещия, ветровит път към дома на Алвин Стрелке, тя се опита да помисли за себе си. Даже когато не беше в колата с нея, Том май се оказваше по-добър детектив, отколкото Дорийн Маркиз във върховна форма.

— Ще бъда максимално кратък — каза Том. — Ако смяташ, че Ал Стрелке не играе роля в схемата — и то голяма роля, — значи си луда.

— Разбира се, че съм луда — отвърна тя. — Иначе защо ще се залъгвам, че съм го застреляла по погрешка, когато знам, че не е така?

— В теб говори вината, не логиката — отбеляза Том. Звучеше влудяващо самодоволен. — Той не е бил невинно агънце, нито пък черно-бяла овца. Осъзнай се, Теса Джийн. Те са били не само братя, а партньори.

— Делови съдружници.

— Братята никога не са просто делови съдружници. При тях е по-сложно. Особено когато Рамона ти е майка.

Тес зави по гладко асфалтираната алея на Ал Стрелке. Вероятно Том имаше право. Едно нещо ѝ беше ясно: Дорийн и дружките ѝ от Клуба по плетиво не си бяха имали работа с жена като Рамона Норвил.

Сензорната лампа се задейства. Кучето се разлая: Ръф-ръф, ръфръфръф. Тес изчака лампата да угасне и кучето да млъкне.

— Няма как да узная със сигурност, Том.

— Няма как да си сигурна, докато не направиш оглед.

— Дори да е знаел, другият ме изнасили.

За момент Том се умълча. Тес реши, че се е признал за победен. Тогава той проговори:

— Когато един човек знае, че друг върши зло, но не го спре, двамата са еднакво виновни.

— И пред закона ли?

— И пред мен. Нека кажем, че само Лестър е причаквал, изнасилвал и убивал. Едва ли е така, но нека кажем, че е. Ако баткото е знаел и си е мълчал, значи си е заслужавал двата куршума. Даже куршумите са прекалено милостиво наказание. По-справедливо ще е да го набучат на нажежен ръжен.